Здравка Евтимова: След

Тя вървеше на около пет-шест метра след него, не се криеше, не се натрапваше, просто го следваше. Манол беше наблюдателен човек, отнасяше се с недоверие към упоритата, хлъзгава хватка на времето и успяваше да избегне контейнера за смет, където животът се опитваше да го изтика всеки божи ден. В света имаше много занесени глави и много джобове за опразване, а той искаше да стигне високо в парите. Беше захващал продажба на зеленчуци, едва отърва кожата. Зарови се в бизнес с вторични суровини, после кафене, хлебар става. Финансите така и не заваляха на купчини, но беше решил – в това градче ще откупува стари, разбити къщи, ще ремонтира и после ще продава на печалба. Все още не бе продал нищо. А тази ходеше след него, вече няколко дни, и започваше да го дразни.

- Какви искаш? – спря един ден той.

- Искам да ти дам пари – каза тя.

Изгледа я – спокойно, преценяващо. Беше висока, с тъмна коса, тъмни очи, в избеляла фланелка и дънки.

- С такива като тебе не разговарям. Ще помисля за друго срещу хилядарка – отряза той, но жената въобще не трепна.

- Не вървя след тебе заради това – каза тя. – Имам малко пари – шестдесет лева.

Той въобще не си даде труда да я изучава, обърна й гръб – поредната ненормална. Посивелите, запуснати къщи на градчето му бяха неприятни, отблъскваха го физиономиите на старците – повече бръчки, отколкото лице, младите го разсмиваха – грим и никакъв поглед.

Тя изтича след него, изпревари го, изпречи се на пътя му.

- Преди да се появиш тука, те сънувах. Образа ти. Не мога да повярвам, че се появи точно човекът, когото съм видяла насън.

- Какви ги мелиш? – попита Манол. – Я се разкарай оттук.

Всеки луд си има номер, помисли той. Сигурно е излязла със същия трик на някой друг нещастник – преди месец е пресрещнала някого – лепнала се е за наивния шушон, както сега кляка пред мен.

- Давам ти тия пари – продължи тя. - За да си отидеш. Да напуснеш градчето.

Виж, това звучи неочаквано. Манол обичаше да наблюдава света; светът бе подлец, който превръщаше кръвта и чуждите гробове в бързи пари. Беше му любопитно да проучи как се получава това. За пръв път някой му предлагаше пари да се махне отнякъде и това беше нов момент в биографията му. Стори му се любопитно.

- Ето – каза тя. – Имам само толкова - извади три двадесетолевки, всяка свита на четири. - Това съм спестила. Вземи ги и си иди. Сънят, в който те виждам, е лош.

Той се вгледа в обикновеното мургаво лице. Тъмни очи.

- Сънят свършва лошо за мене – избъбри обикновеното смугло лице. – Не за тебе. Затова те моля. Иди си – тя разгъна банкнотите, изглади ги върху дланта си и ги протегна към него. – Но те моля - ако можеш – занеси 20 лева на баба Богдана. Тя живее на „Хан Крум” 6, зад кафенето, къщата с чардака.

- Ти не можеш ли да й занесеш? – попита Манол.

Известно време тя не отвърна нищо, после вдигна тъмните си очи – като че цялата нощ вдигна към небето и заедно с горещия вятър хвърли мрак към него.

- Аз откраднах тия пари от нея и тя ме прокле.

Говореше спокойно, без бързане, с някакво смирение, което изведнъж му допадна. Поредната объркана душа.

- Замини. Моля те. Ако не можеше да й занесеш двадесетте лева, като спестя, ще помоля друг да й ги даде.
Той вече държеше парите.

- Няма да дам нищо на никого.

- Точно както в съня ми – прошепна тя. – Тръгвай си оттук. В нас имам едни сребърен пръстен. Ако ти го дам, ще напуснеш ли веднага града?

- Да - каза той.

Къщата й беше малка, едноетажна. Сива.

– На един много стар човек е - заговори тя. - Има четири сестри, не могат да разделят мястото. Майка ми е в Испания. Живея сама тук.

- Баща ти къде е? – попита Манол. Празни приказки с непознат бяха против разбиранията му за пробив в дебнещия свят, където въздухът е капан, но сега му беше любопитно да види какво е изплела за него нощта. Откъде накъде тази се влачи като торба след него, дава шестдесет лева - да се изнесе от града, пък го води в къщата си, за да хвърли в джоба му сребърен пръстен? Не на мене тези.

- Ето – каза тя. – Вземи.

Пръстенът беше тежък, представляваше змия, в чиято остра, заплашителна глава бяха инкрустирани червени камъчета вместо очи. Дават ли ти – яж, гонят ли те, беж, припомни си той поговорката, която повтаряше майка му, преди да задържи в шепи лицето му:

- Ела тука. Аз вече съм умряла – той не разбираше как човек може да говори и същевременно да е умрял. Сигурно майка му носеше своята смърт в големия куфар. По-късно бабата на Манол разказа, че майка му заминала с някакъв шофьор холандец, но все пак бе успяла да остави у дома една мъдрост – „Дават ли ти, яж.” Затова прибра без повече въпроси змията от сребро с очи от камък и си тръгна.

Тя не се втурна към него, не увисна на врата му, както би следвало да се случи, ако човек следва стъпките в механизма на капаните. На вратата той се обърна назад, към тясната стаичка, в която всичко бе старо – печка за въглища и дърва, килимче на стената с избелели конци от времето, когато хората стреляли с кремъклийки; гола електрическа крушка, увиснала като тяло на обесен от тавана, разнебитен хладилник Мраз.

Тя го гледаше и – думата удари със странен звън ума му – нейното смирение го стресна. Още нещо бе запомнил от майка си, преди тя да натовари смъртта в грамадния куфар и да залезе с холандеца. Беше го пребила от бой, защото Манол бе разрешил на едно съседче да го плюе.

- Ти си червей, Маноле. На ти - тя го плесна по едната буза, после по другата. - Смирението е добро само ако можеш да платиш на някого да бие другите вместо тебе. Смирението те води в канала с мазната вода – удари още веднъж и продължи равно, бавно, без гняв: - Ако още веднъж си безпомощен като стара обувка, ще ти отрежа ухото – и тя вдигна пред очите му ножа, с който колеше пилетата.

Оттогава Манол, още малко момче, изпитваше черно желание да остане в залеза и да си отиде с него. Сега в очите на тази странна птица виждаше тъкмо това - тъмното си усещане, че не бива да се бие, не бива да плюе, не бива да притиска чуждото чело като надгробна плоча.

Затова се върна, затова изтича към нея, взе я на ръце и направи нещо, което не беше правил от много отдавна. Целуна очите й пълни със нощ. Целуна лицето й – смугло под жълтия огън на електрическата крушка. Всяка целувка го водеше обратно в детството му, при тихия горещ вятър, който напук на капаните, напук на гадния свят бе останал някъде дълбоко в него, заедно със страха, че залезът ще отнесе юли от кожата му. Тя също го целуна, плахо, сякаш се боеше, че той ще изчезне. Любовта се случи като последната топла минута преди страшна буря, като поглед, който угасва, като огромен куфар, в който чака смъртта, но им оставя още малко време, защото детството се връща – толкова рядко, толкова безшумно, че дори не успяваш вдишаш дъха му.

- Така беше в съня ми – каза тя. – Аз даже не зная как се казваш.

- Казвам се Манол – отвърна той. – А ти?

- Аз съм Ана.

Беше толкова спокойно в тая къща, звуците ходеха на пръсти и това му харесваше. Обичаше тишината по ъглите - така беше у дома, преди майка му и куфарът да изчезнат. Оттогава беше винаги гладен. Искаше му се да я попита дали е гладна, но гласът й, кротък като окапали листа наесен, го изпревари:

- И в съня ми се случи така. Моля те, ходи си. Сънят ми е тъжен за тебе. Нещастен е за мене.

Искаше да й каже – какви са тия глупости, но не й каза.

– Ако можеш, дай на баба Богдана двадесет лева. Откакто ме прокле, сънувам този сън за тебе. Може пък като тя си прибере парите, образът ти да ме остави на мира.

Той целуна ръката й. Думите й, които звучаха налудничаво, нямаха капани, бяха голи и хилави. Той я целуна и усети, че бяха горчиви на вкус. Когато човек е уплашен, устните му имат горчив вкус.

- В съня ми ти си отиваш, взимаш всичко, което имам, но аз не мога да престана да мисля за тебе. Ходя дълго време пеш, за да се изморя, работя по две смени. Не мога да спя. Отслабвам, сънувам огромен куфар, виждам как сама се затварям в него, а вътре е краят – устните й бяха много горчиви, като страха, който туптеше под целувките му. – Дадох ти всичко, което имам – каза тя. – Отиди си с добро. Не искам да изчезна. Искам като другите хора да имам деца... върни й двадесетте лева и може би...

- Глупости – прошепна той. - Нищо няма да ти вземам. Ще ти оставя и парите, и пръстена. Не бой се от мене. Всеки на улицата е нож, да знаеш, но аз не съм. Ще бъда човек – за тебе.

На сутринта се събуди късно.

На масата имаше чиния с палачинки, чаша мляко.

- Ана – извика я той. – Ела.

Тя не се обади.

- Ана.

Манол стана, огледа стаичката, килера, кухнята. Малкото дворче бе потънало в сянка. Претърси всички ъгли, провери в мазето. Къщата нямаше таван.

- Ана.

Тя не се обаждаше.

От малката стаичка откъм избата се показа стара жена, висока, суха като сноп сушен тютюн.

- Ти ли си? – попита го бабичката. – Разреших й да те доведе тука. Веднъж я проклех... - Манол гледаше лицето й, кошница сиви бръчки, угасналите бездънни очи.

- Ана – измърмори той.

- Тя каза, че ще бяга. Не каза къде ще отиде – устните на старата продължиха да помръдват, но не издаваха звук – ден, стопил се без следа.

Той мина край старицата, пристъпи слепешком напред.

На масата, до чинията с палачинките, стояха шестдесет лева, един сребърен пръстен – змия с червеникави очи от скъпоценен камък и малка бележка с тесни, дребни букви. Обичам те.

Още по темата

20/06/2015 Нашите автори

Здравка Евтимова: Имитаторът

07/06/2015 Нашите автори

Склон: разказ от Здравка Евтимова

01/06/2015 Култура

Наш автор с роман в Китай

23/05/2015 Нашите автори

Здравка Евтимова: Шапката

Следете новините ни в GoogleNews