Здравка Евтимова: Имитаторът

На Надя Прашкова

Здравка Евтимова Последна промяна на 20 юни 2015 в 08:30 6296 14

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова на представянето на новата си книга “Една и съща река”.

Юлиан беше на осем години, високо слабо хлапе, което тичаше по цял ден из полето, все само - като сянка на хвърчило, плъх, подгонен от котка. Другите момчета в Даскалово отдавна бяха решили да го напердашат. Те смятаха, че се перчи пред тях. Веднъж го заобиколиха от всички страни, но той въобще не отвърна на боя, а да биеш човек, който не реагира, е все едно да биеш сянката си. Пък и е зле Димана да чуе, че си удрял сянка, сигурно ще реши, че не си в ред.

Той стърчеше сред тях с тънки дълги ръце и крака, като съшит с бели конци. Когато го оставиха на мира, отново побягна - толкова бързо, че остави след себе си уличния пес Дамян. В Даскалово вярваха, че кучето се е научило да подушва смъртта, затова не хапваше от кюфтета, в които бяха добавяли гипс или отрова за къртици.

Юлиан не приказваше много, баща му го наказваше строго заради това тичане – марш в ъгъла и стой там, докато капнеш от умора. Хлапето стоеше, уличният пес идваше на улицата пред къщата им и преглъщаше, също наказан, но в мига, когато наказанието приключеше, Юлиан отново побягваше, гръдният му кош - тесен и лек като летва, хвърчеше край реката, в гората, в края на селото, а след него подскачаше Дамян. Кучето сякаш наистина знаеше къде е смъртта и не отиваше на места, където ловци дебнеха да го думнат в главата, нито доближаваше капаните им.

Изведнъж един ден - и то точно когато майката купи на Юлиан велосипед, дано синът ѝ престане да се носи като стар найлонов плик, който вятърът и бодилите подхвърлят помежду си - момчето започна да куца. Дори не погледна колелото.

- Какво ти е? - попита майка му. - Защо куцаш, боли ли те нещо?

Юлиан отвърна, че нищо не го боли.

- Тогава не куцай – сряза го майка му, която беше доста нервна. Беше привършила заплатата и се чудеше с какво да плати тока. Но момчето продължи да куца, цялото му тънко като сноп върбови клонки тяло се извиваше на една страна, единият крак се люшкаше, замиташе назад, майката дори се уплаши, че синът ѝ ще си разбие главата на плочките.

На другия ден момчето продължи да куцука - дългият, тънък като строшена щека крак увисваше към пътеката, където довчера бе лятал по-бързо от бездомния пес Дамян. Така беше и на другия ден и на по другия - цяла седмица куци, пълни с тежко слънце дни.

- Нека те боли. Пукни! - извика Симеон, едно много здраво момче - то бе ударило Юлиан два пъти, когато го бяха наобиколили от всички страни преди няколко дни.

Симеон се приближи до Юлиан, който куцукаше край реката, и го плесна по лицето. Като че удари сянка. Юлиан въобще не посегна да се предпази, само забърса разкървавения си нос с ръкав. Димана случайно беше наблизо. Тя нищо не каза - как ли пък ще се заинтересува от момче, което не се бие, не отвръща на удара, а се клатушка като спънато магаре?

- Болен ли си? - попита надвечер бащата. На следващия ден родителите на Юлиан го заведоха на лекар. Излезе, че изследванията на кръвта и всички останали изследвания бяха нормални.

- Той е напълно здрав – заявиха тримата лекари, при които го бяха водили майката и бащата. - Всичко му е наред.
Само един стар лекар, доктор Драганов, погледна майка му много особено и попита:

- Госпожо, има ли някой във вашето семейство, който куца?

Майката се замисли. Тя отново беше нервна, защото заплатата, както обикновено се случва с всяка заплата, отново бе на привършване, а трябваше да плаща телефоните, водата, тока. Не бе останало за маратонки на Юлиан.

- Да, дядо му, моят баща, куца – отвърна бащата на Юлиан.

Доктор Драганов погледна слабоватото момче, което му приличаше на лист хартия с крака, и каза:

- Юли, я ми покажи как ходи дядо ти – и Юлиан показа: кракът се прекърши като сух клон, тялото се огъна, сякаш някой бе ударил малкия с камък по тила.

- Я ми покажи сега как ходи баща ти - и Юлиан тръгна бързо, решително. Куцането изчезна. – Отсега нататък ще ходиш както баща ти – нареди доктор Драганов.

- Баща ми няма приятели, затова не искам да ходя като него – измърмори момчето. - Дядо ми куца и има приятели. И аз искам да имам приятели.

Майката се зарадва – синът ѝ не беше болен. Макар и слабичък, той беше най-прекрасното момче на света. Тя нямаше никого освен него. Бащата беше решил да си замине, но не го направи, защото детето започна да куца.

- А защо тичаше като ненормален? - попита майка му.

- Исках да спася Дамян, моето куче – отвърна момчето. – Те му залагаха капани. Аз тичах напред и като ловците ме видеха, махаха капаните, защото съм човек.

- Значи кучето не е надушвало смъртта. Бабите си дрънкат, колкото да не заспят – реши бащата на Юлиан, който беше разумен мъж. - Кучето е обикновен бездомник.

- Не е обикновен бездомник, а мой приятел - възрази Юлиан. - Аз го пазех от смъртта.

- Това момче притежава вродена дарба да имитира – намеси се старият доктор. Обърна се първо към бащата, който бе винаги спокоен, а после и към майката.

- Заведете го при някой човек, който прави интересни неща. Може би момчето ще започне да му подражава.

Още на следващия ден заведоха Юлиан при баба му Трая и дядо му Петър в другия край на селото. Баба Трая разправяше врели-некипели на съседките си – облаците летели над Африка, там хората били високи три метра, а сърцата им били от мед и масло, толкова добри, че дори да си най-злобният човек и при тебе ще дойде радост; разправяше наляво-надясно за кравата им Милана, която знаела кой за кого ще се ожени – изпий чаша от нейното мляко - току що издоено, и през нощта ще сънуваш жениха си.

Къде на шега, къде наистина, хората пиеха мляко от Милана, макар и да мислеха, че баба Трая е добродушна шарлатанка и лъжкиня. Но когато няколко от тукашните момчета и момичета се ожениха, никой не си помисли да я опровергава.Чакаха на опашка от съседните села за това мляко, а баба Трая редеше още по-врели и некипели измислици. Поглеждаш оная звезда над комина на кметството и си пожелаваш нещо. Сбъдва се на пушка.
Дядо Петър, висок и слаб като гръмоотвод човек, реши че трябва да поохрани внука си, взе в шепа парче хляб от долапа и започна да го размахва във въздуха.

- Кът, кът пиленце – подвикна старият. – Ела, ще ти дам хляб.

Пилето дойде, дядото го хвана веднага, после го закла и баба Трая направи прекрасна пилешка супа за момчето. И май доктор Драганов се оказа прав: Юлиан, тънък като отвертка, де що човек видеше, започваше да разправя:

– Този завой на пътя е вълшебен. Като го отминеш, ти върви. - До момчето все подтичваше бездомното куче Дамян, което никак не бе бездомно, напротив – сдоби се с два дома: един кашон от фризер и още един - от казана, в който дядо му Пепи вареше ракия. Тя замайваше главите на всички хора от селото за часове, докато възкръсваха от черните ѝ пари. Ако пък разтопиш восък, разправяше Юлиан, после го хвърлиш през рамо в течащата вода на реката, ще се отървеш от нещо много лошо. По-страшно от смъртта, защото накрая смъртта те пуска да си умреш, а онова нещо те яде както къртицата яде картофите под земята – не се вижда, че ги изгризва, а картофите ги няма, като разкопаеш огнището.Така и тебе те няма. Вече не си човек, а къртица.

Всяка вечер Симеон причакваше Юлиан на едно също място - зад оня завой, след който човек става щастлив. Удряше му здрав шамар и Юлиан, тънък като подметката на обувките си, не отвръщаше на удара.

- Май не се радваш много след тоя завой – отбелязваше Симеон и освен шамара добавяше ритник два.

Да, но завоят си знаеше работата - щастието винаги си знае работата, дори понякога човек да не забелязва това. Димана също бе минала оттам и може би заради завоя – защото не ѝ се бе случило нищо хубаво - пристъпи към Юлиан, каза му: - „Наведи се, моля те” и когато той отпусна глава, тя го целуна. Наблизо беше, разбира се, и Дамян; той съвсем не можеше да подушва смъртта, но бабите вярваха, че може и му даваха хляб да ги предпазва от нея.
Симеон още същата вечер преби Юлиан и уцели с камък кучето.

Баба Трая уви момчето в овча кожа, намаза раните с извлек от змийско мляко и му разказа, че когото увият някого по този начин и го намажат със змийско мляко, този човек го чака голямо нещо, толкова хубаво, че даже не може да измисли какво е то. Дядо му реши, че детето има нужда от силна храна, за да оздравее по-скоро. Старият грабна голямо парче от още парещия хляб, размаха го във въздуха, излезе на двора и завика:

- Кът, кът пиленце. Ето ти хлебче, ела си хапни.

Едно петле, едро и червено, долетя и само се наблъска в ръцете му. Дядо Пепи го закла, баба Трая сготви вкусна супа, момчето похапна. След няколко дни овчата кожа прогони болката и синините от мършавото му тяло. Юлиан само това чакаше, отиде отново при щастливия завой и когато Димана се появи там с новите си сандали – дали наистина бяха нови, на Юлиан всичко в нея му се струваше ново, та едни сандали ли няма - ѝ каза:

– Виж това. - Показа ѝ един съвсем сив камък, който на нищо не приличаше, освен на нищожество сред камъните. – Вълшебен е. Ако някой те тормози, кажи му – „Камъче, той ме измъчва” и хвърли камъка в реката. След тоя ден лошият човек няма да посмее да гъкне.

Димана, която не знаеше какво да отговори, защото не вярваше това сиво боклуче да е вълшебно, потупа Юлиан по рамото и се подпря на едно дърво, после отстъпи настрана и сви рамене. Юлиан изтича до дървото, целуна кората точно на мястото, където се бе подпряла Димана, и каза:

– Виждаш ли, целувам дървото, защото ти си вълшебна.

В мига, когато Димана зави по пътеката към къщата си, се появи Симеон, ядосан повече от обикновено – а той винаги беше ядосан. Има хора, които ако не са ядосани, ще се задавят от въздуха. Тъкмо овчата кожа бе махнала синините на Юлиан и Симеон му направи десетина-дванайсет нови, по-сини и по-дълбоки.

- Ти се женчо - отсече бащата на Юлиан. – Срам ме е от тебе.

А майка му, която отново бе нервна - заплатата се бе изплъзнала от пръстите ѝ като вятър - извика:

- Аз съм момиче, пък биех момчетата. А ти!Срам!

Вечерта бабата на Юлиан поиска да нареже кашкавал за вечеря – и домати, откъснати направо от градината - какво по-здравословно от такова ядене. Човек спи като бебе след кашкавала от нейната коза Ленче – най-интелигентната коза в цялото земно кълбо. Какво ти кълбо – козата беше по-умна от цялата галактика, за която даваха разни неясни неща по телевизията. Баба Трая знаеше какво е галактика - когато ти се спи, вдигаш очите към двора и вместо да спиш, виждаш галактика, защото през това време някой ти краде царевиците.

- Къде е ножът? – попита баба Трая. - Петре, къде е ножът?

- Ми не знам къде е.

- Как да не знаеш. Като закла пилето, къде го остави? Завеян човек - като онзи, дето все губел разни неща и ако главата му не била неподвижно завинтена към шията, сигурно щял да ходи без глава. За някои хора това няма значение. И за Петър също, защото не се познава кой знае колко има ли, или няма глава - само стой и го слушай какви ги приказва.

Отчупиха си кашкавал с пръсти.

На другия ден беше хладно и мъгливо. Щастливият завой беше изчезнал, не се виждаше. Но въпреки това Юлиан тръгна нататък - завоят не е човек, че да избяга от собствения си път, нали?

Юлиан извади парче хляб – ухаещо, прекрасно парче от питката, която бе помолил баба си Трая да му изпече, за да се отърве по-бързо от новите синини. Баба му бе сготвила и пилешка супа. Момчето размаха хляба в ръката си и извика:

- Кът, кът, кът, Симеоне. Ела, пиленце. Кък, кът. Кът, кът.

Зад щастливия завой се появи едър хлапак в синя фланелка.

От джоба на Юлиан се подаде нещо от дърво, нещо като дръжка на нож. Здравият хлапак застана за миг неподвижно и по лицето му се разля едра, презрителна усмивка.

Юлиан вдигна парчето от ухаещата питка високо във въздуха. Извика:

- Кът, кът, Симеоне, пиленце - гласът на мършавото момче внезапно наедря. Като че приказваше дядо му.

...Изведнъж Юлиан се замисли колко боли. 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

24.06 2015 в 13:07

НЯМА НИКАКВА ПРИЛИКА МЕЖДУ ДВАТА РАЗКАЗА.Нито в стил ,идея ,образи.Разказът е толкова човешки,С пълнокръвен главен герой и е класи над разказа на Д.Цончев.Всеки има очи да види.Прекрасен разказ ,г-жо Евтимова !

24.06 2015 в 08:44

Благодаря на Юлия Дивизиева, която ми изпрати разказа "Походката" от Дончо Цончев.
Публикувам разказа по-долу.
С унажевие към Дончо Цончев!
Здравка Евтимова

ПОХОДКАТА
Разказ от Дончо Цончев

Малкото момче Руси от всички най-много обичаше да играе с баща си. Бащата беше голям, силен и ловък. Подхвърляше го в ръцете си като топка, умееше всички премятаници, които възрастните правят с си децата, и даже измисляше нови. Ех, то беше скачане, тропане, крясъци вечер – когато двамата се оставяха на играта. После момчето заспиваше сладко, сънуваше, че е плувец, акробат, шампион по гимнастика – сутринта ставаше бодър за училище.
Така растеше Руси и всичко вървеше добре. В игрите на улицата той беше героят – както навремето и баща му. Децата го обичаха. Възрастните се радваха на стройното и заякващо тяло.
• Искам да стана спортист – отсече една вечер момчето, докато бащата вечеряше бавно.
• Добре – каза той.
• Ама аз искам да стана голям спортист – повтори момчето след малко.
• Стани – отрони отново бащата.
• Руси го изчака да свърши вечерята, та го прегърна през коленете.
• Татко – каза той – нека да поговорим сериозно.
• За какво?
• За това, което ти казах. Искам да стана спортист.
• Добре де – каза бащата, – аз нямам нищо против. Само че...
• Само че трябва да започна тренировки – прекъсна го малкият Руси – и ти трябва да ме заведеш и да ме запишеш при гимнастиците.
Бащата се загледа в своя син мълчаливо, след това го погали по главата и рече:
• Още утре, моето момче. Щом казваш, че си решил.
• И нали разбра какъв спорт съм избрал – светнаха очите на Руси. – Гимнастика. Искам един ден да играя гимнастика като японците, дето ги гледах по телевизията.
Бащата не възрази. Всичко беше решено. Чакаха да се наспят тази вечер, да съмне и...
Неочаквано, както си обличаше ризата, той просто извика силно „ох“ и се улови с две ръце за кръста. Болеше го много, изкриви се, – следобед го отведоха в болницата.
Не стига, че тренировките се провалиха, ами и татко ти в болницата – момчето тежко изживяваше всичко. Едва седмица по-късно когато лечението в болницата приключи, радостта беше голяма. Но тя не трая дълго – сега татко не можеше да подхвърля сина си. Все още болките в гърба и кръста го измъчваха, той даже леко накуцваше. Цял месец измина, докато дойде време да заведе Руси на тренировка. Той даже сам каза един ден:
• Руси, хайде, ще те заведа да тренираш гимнастика.
Момчето подскочи, прегърна баща си – дъхът му гореше, докато стигнат до залата. А там – като видя всичките уреди, другите деца и екипите – сърцето му заигра лудо.
Двамата с татко изчакаха да се освободи треньорът, който им подаде ръка поред, е каза на Руси „юнак“, а на бащата:
o Най-напред влезте при лекаря. Той трябва да го прегледа.
o Така и направиха – след десетина минути почукаха на вратата на кабинета– Добър ден – каза лекарят. – Този ли е бъдещият шампион Руси?Този е – каза бащата.

 Тогава нека се съблече, да го прегледаме.
Руси свали дрехите си и застана мирно.
 Браво! – каза веселият лекар. – Я направи сега пет крачки към мен.
Руси направи пет крачки и пак се изправи в позата „мирно“.
 Сега се обърни – каза лекарят.
Руси се обърна.
 Направи десет крачки нататък.
Момчето брои десет крачки нататък и спря.
o Лекарят постоя мълчаливо, после се обърна към баща му:
• Вие не знаете ли това?
• Кое? – вгледа се в него бащата.
• Изкривяването.
Лекарят посочи момчето с глава, бащата се обърна отново да види. Руси трябваше отново да изпълни вървежа и тогава всичко се видя ясно. Гръбнакът му бе леко изкривен вдясно. Левият крак едва видимо понакуцваше.
o Не мога да разреша тренировки при това положение– каза лекарят. – Момчето трябваше да се лекува.
О, то беше плач после из къщи, то бяха прегледи от майка му, от баба и дядо. Изкривяването се виждаше от всички и куцането личеше на всяка една крачка.
Заредиха се тъжните дни от живота на малкия гимнастик Руси. Вместо бъдещ шампион, той стана редовен посетител на лекарски кабинети. Всяка седмица се ходеше по болници, а у дома всеки ден се говореше за това. И от никакви препоръки и лекарства нямаше полза.
Отчаяни, родителите на Руси обикаляха всички професори и специалисти. След подробните прегледи, снимки и изследвания професорите и специалистите също оставаха отчаяни. От една страна, всичко у момчето беше нормално, но от друга – странната походка си оставаше.
И Руси трябваше да се прости с мечтата си за гимнастиката завинаги, ако не беше един стар, мустакат и строг лекар, който...
Когато отидоха при него, той прегледа момчето, както го бяха преглеждали всички. После видя рентгеновите снимки, та остана дълго намръщен.
 Я Вие се съблечете! – каза той изведнъж, като погледна бащата.
 Аз ли? – попита учуден човекът.
 Да, Вие.
Татко свали ризата из, фланелката и панталона, както това досега правеше Руси.
– Обърнете се с гръб.
Татко изпълни.
– Направете пет крачки нататък.
o Татко изпълни и това.
o Още веднъж.
Още веднъж.
– Достатъчно – каза строгият мустакат доктор и неочаквано се ухили.
– Нищо не разбирам – каза бащата, докато се обличаше отново.
– Сега ще видите всичко – каза лекарят.
Той нареди на Руси пак да се съблече. Когато го видя гол, смръщи се взе да крещи:
 – Мирно! Наведи се напред! Изправи се! Няма да се кривиш! Наляво се наведи! Надясно! Сега тръгвай направо! Раз-два! Раз-два! И казах, няма да се кривиш!
Момчето изпълняваше всичко. Не куцаше. Нямаше никакво изкривяване. Всичко това се повтори пет или шест пъти.
 – А сега, Руси, се облечи и излез – каза накрая мустакатият доктор.
 Когато останаха сами бащата рече:
 – Това е невероятно.
 – Напротив – ухили се отново старият лекар. – Когато един син толкова точно копира баща си, аз смятам, че е прекрасно. И ако искате всичко да се оправи, трябва да се доизлекувате Вие.
 Малко по-късно, когато Руси и баща му вървяха през парка, изведнъж заваля дъжд. Таткото спря, спря и момчето. Той се наведе, наведе се и то. Наляво – наляво. Надясно – надясно. Всичко повтаряше Руси. Накрая таткото изведнъж хукна – хукна след него и синът му.
 И нямаше никакви куцаници и особености в неговата походка, и всичко най-сетне отново си беше прекрасно.
 Само че скоро от дъжда станаха локви, калта от петите им хвърчеше по гърбовете им и след половин час майката щеше да напердаши и двамата.
Дончо Цончев




24.06 2015 в 08:15


По-долу копирам откъс от разказа "Походката"на Дончо Цончев, когото високо уважавам, макар и да не съм познавач на творчеството му. Уважавам писменото слово, както и всеки човек, който пише, и се покланям пред написаните думи.
Този откъс от разказа ми беше изпратен от Юлия Дивизиева. Благодаря й. Когато намеря целия разказ, ще го постна изцяло. С уважение към четящите и пишещите хора, Здравка Евтимова:


И Руси трябваше да се прости с мечтата си за гимнастиката завинаги, ако не беше един стар, мустакат и строг лекар, който... Когато отидоха при него, той прегледа момчето, както го бяха преглеждали всички. После видя рентгеновите снимки, та остана дълго намръщен. Я Вие се съблечете! – каза той изведнъж, като погледна бащата. Аз ли? – попита учуден човекът. Да, Вие. Татко свали ризата из, фланелката и панталона, както това досега правеше Руси. – Обърнете се с гръб. Татко изпълни. – Направете пет крачки нататък. Татко изпълни и това. Още веднъж. Още веднъж. – Достатъчно – каза строгият мустакат доктор и неочаквано се ухили. – Нищо не разбирам – каза бащата, докато се обличаше отново. – Сега ще видите всичко – каза лекарят. Той нареди на Руси пак да се съблече. Когато го видя гол, смръщи се взе да крещи: – Мирно! Наведи се напред! Изправи се! Няма да се кривиш! Наляво се наведи! Надясно! Сега тръгвай направо! Раз-два! Раз-два! И казах, няма да се кривиш! Момчето изпълняваше всичко. Не куцаше. Нямаше никакво изкривяване. Всичко това се повтори пет или шест пъти. – А сега, Руси, се облечи и излез – каза накрая мустакатият доктор. Когато останаха сами бащата рече: – Това е невероятно. – Напротив – ухили се отново старият лекар. – Когато един син толкова точно копира баща си, аз смятам, че е прекрасно. И ако искате всичко да се оправи, трябва да се доизлекувате Вие. Малко по-късно, когато Руси и баща му вървяха през парка, изведнъж заваля дъжд. Таткото спря, спря и момчето. Той се наведе, наведе се и то. Наляво – наляво. Надясно – надясно. Всичко повтаряше Руси. Накрая таткото изведнъж хукна – хукна след него и синът му. И нямаше никакви куцаници и особености в неговата походка, и всичко най-сетне отново си беше прекрасно. Само че скоро от дъжда станаха локви, калта от петите им хвърчеше по гърбовете им и след половин час майката щеше да напердаши и двамата."

23.06 2015 в 23:50

Ето, така се ЦАПА българският автор. В черно! По нашенски! Типично! На всеослушание! Бум – обвинението (каквото да е то) е чисто, категорично. Храна за всички „доброжелателни“ люде, които не са рядкост у нас, но за разлика от това, са достатъчно жадни за сензации. А, като си помисля, че можеше колегиално, лично, с едно съобщение… Все пак стават такива неща. Дори да е съвпадение, дори да е грешка (ами, ако не е такава, как ще се изчисти името) на всеки му е ясно, че на висок форум те са недопустими. Но… не би. Ние ТРЯБВА да опозорим писателката. ДЛЪЖНИ СМЕ! Тя е нашият враг. Да я разкъсаме, ако можем. Нека! Всеки да види и чуе. Ама дали е вярно, дали е проверено… ТОВА НЕ Е ВАЖНО! Дерзай, народе!

23.06 2015 в 22:44

Не съм и подозирала, че не познавате задълбочено творчеството на Дончо Цончев, госпожо Евтимова. В такъв случай, щастлива съм, че Ви провокирах да се обърнете към него. Никога не е късно за осъществяване на доброто намерение.
Успех Ви желая и здраве!


23.06 2015 в 22:11

Благодаря Ви, Мира.
Дончо Цончев е не само много талантлив, но и смел писател. Пиша в сегашно време, защото той винаги ще бъде такъв в българската памет.Светъл да бъде пътят му. Той написа предговора на първата ми книга "Разкази срещу тъга". Винаги бих го цитирала, винаги! За жалост не съм чела този негов разказ, още по-тъжно е, че не познавам творчеството му, която грешка се надявам да отстраня.
Благодаря, че ми попадахте тази информация.
Бъдете здрава,
Здравка

23.06 2015 в 20:10

Уважаема госпожо Евтимова,
Не мога да Ви изпратя линк към разказа, тъй като го няма в Интернет. Разказът е "Походката" и ще го намерите в един малък сборник, за да не кажа "сборниче", – "Татко, дядо и аз", на Дончо Цончев, издателство "Народна младеж", 1977 година. Надявам се и вярвам, че и Вие уважавате Майстора на късия разказ така, както и ние – редовите читатели.
Ако съм Ви наскърбила с резкия си тон, простете!
Съжалявам, че случаят с момчето от "Имитаторът" е действителен. Досетих се от посвещението – на Надя... Човешката мъка няма граници...
Благодаря Ви, че откликнахте на читателско мнение. Ще се радвам, ако съм Ви била полезна.
Благодаря Ви и за пожеланията за здраве.
Бъдете здрава и Вие!

23.06 2015 в 18:27

Уважаема Мира,
Прочитайки повторно вашия коментар, ми дойде още нещо наум.
Дали ви е възможно да публикувате линк към разказа, който сте открила - тук в следващ коментар?
Може би било още по-добре - ако този разказ е кратък - да го публикувате тук, в сектора за коментари?
Опитах се да намеря разказа, не успях, за жалост, което едва ли говори добре за мене.
Бъдете здрава.
С уважение,
Здравка Евтимова

23.06 2015 в 16:45

Уважаема Мила,
Наистина не съм чела и не съм чувала за разказа, който имате предвид. Много Ви моля, ако Ви е възможно изпратете ми информация за него - кой е авторът. Аз ще го намеря и ще го прочета. Никога не съм предполагала, че може да се получи подобно нещо.
Отново Ви моля - и ще съм Ви много благодарна за информация по този въпрос. Разказът, в неговия английски вариант, предстои да излезе във Великобритания. Затова още по-важно е за мене да зная и ако е необходимо, да спра публикацията
Благодаря Ви, че сте забелязала такава прилика и така реагирате, но Ви уверявам че е станало неволно - колкото до момчето, което имитира, че е куцо - това е истински случай, който ме порази и натъжи. Бъдете здрава и очаквам обратна връзка от Вас.
Моят имейл за кореспонденция с приятели е zevtimova@yahoo.com
С уважение,Здравка Евтимова

23.06 2015 в 15:38

Съжалявам за досадната грешка в последното изречение – "читателя", не "читателяТ".
Моля за извинение.