Здравка Евтимова: Рибките

Последна промяна на 18 юли 2015 в 09:30 5096 5

Снимка Сергей Антонов

Брат ми Емил ме погледна и излезе. Леко ми прилоша. Разбира се, че разказах на баща ни - бяхме сложили бензин в обикновена мазна кал, която извадихме от реката. По водата се влачеха пластмасови шишета и кутии от цигари, тъй че беше неприятно да докосваш тинята, но ние с Емил искахме да разберем. Добавихме шишенце лакочистител от тези на мама, антифриз и течност за чистачки, която бе синя на цвят. Сигурно поради това тинята стана почти лилава. Бяхме купили две златни рибки, а идеята бе на Емил. Той пусна по-голямата в синята тиня. Рибката се изправи като клечка за зъби и повече не помръдна.

- Какво ще стане, ако сложим лъжичка от тази лилава смес в чашата с кафе на тате? – бе попитал брат ми Емил.
Сега ме гледаше така, сякаш искаше да налее цялата отвратителна цветна каша в шишето, от което пиех нощем вода.

- Ти!– изхриптя Емил и в гласа му се строшиха сто кибритени клечки, всички до една рибки, които са плували щастливо, преди да опитат от нашата кална гозба. – Натопил си ме пред тате.

- Нищо подобно – отрекох.

Брат ми Емил плю върху новата ми пантофа, но въобще не ме стресна.

Естествено, че веднага споделих с тате. Баща ни е толкова силен и едър човек, стигам до носа му, а Емил - врата.

- Е, Атанасе – подкани ме татко. – Разкажи ми какви ги приказва брат ти.

Мълча и гледам лактите му.

Баща ми изважда портфейла си, избира от него нещо и го слага на масичката – пет лева.

- И така - какво точно каза брат ти? – баща ми приближава банкнотата до очите ми, сякаш не виждам, че са пет лева. - Ще станат твои, ако ми обясниш какво е предложило братчето ти.

- Той поиска да сложи в кафето ти лъжичка лилава тиня.

- Какво представлява тази тиня? – интересува се баща ми. Аз мълча, той изважда още нещо от портфейла си. Въобще не се налага да се взирам – десет лева.

Разказах му за лакочистителя на мама, за бензина, за антифриза и синята течност за чистачките. За четири минути и половина – гледах как върви времето в стрелките и знаех точно колко минути са се промъкнали през часовника, затова съм сигурен – за четири минути и тридесет и осем секунди - петнадесет лева печалба. Това са две големи пици. Дори три големи пици, ако са без месо, но аз не обичам пици без месо. Мама ми дава осем лева, ако окося двора с новата непоносимо шумна косачка, ако измия съдовете с миялната машина и ги подредя по местата им – припечелвам още два лева. Но нали и на глупак е ясно, че не можеш всеки ден да тътрузиш отвратителната косачка, всеки ден да миеш съдовете и да ги подреждаш? Ако разчиташ да спечелиш пари от мама, по-добре умри. Мислех си за брат ми Емил, хитреца.

Тази вечер баща ми не му позволи да вечеря, на сутринта ми даде пет лева джобни под увисналия му нос. На него нищо не му даде. Той (имам предвид моя брат Емил, не баща ми), седеше на масата, докато аз, тате и мама похапвахме бекон, кашкавал, портокали и гълтахме прясно изцеден фреш от портокали. Ще ми се ваканцията по-бързо да свърши, защото не ми харесва как ме гледа Емил. Тръпки ме побиват. От големия ми брат човек може да очаква всичко, особено най-лошото - Емил обожава думата „най“. Той превъзнася мизерната река между блоковете, която един ден мирише на гел за тоалетна, на следващия - на бензин, а в сряда - на нещо, което дори в учебника по химия не е описано.

Два часа по-късно Емил мина край мен, размахвайки една банкнота, от която ми прилоша – петдесет лева.От носа ми потече кръв - досещах се какво бе изплюло братчето ми на тате.

Всъщност виновна за всичко е мама. Тя, с нейните налудничави идеи да гледаме домашни любимци. Ненавиждам любимците; ако мога бих отровил всички животни на земята! Ще оставя може би само тези, които дават мляко, няколко крави и нищо повече. Емил, който се стреми да е мил с всички, дори с мама, от която нищо не зависи - но ако поради някаква причина –светът е пълен с причини както пълната с химия и празни пластмасови бутилки река между блоковете – та ако поради някаква причина баща ми умре, макар че той прави гимнастика всеки ден, плува и практикува йога - но дори и тия, които са луди по йога, умират. Та ако баща ни прегърне букетчето, то мама ще наследи всичко, къщата, вилата, апартамента, автомобилите, нивите край Павликени от дядо ни - затова Емил гледа да е мил с мама, разтапя се като пакет мас пред нея и се съгласи да си купи домашни любимци, рибки.

За моя огромна изненада така се увлече по рибките, че престана да пише домашните на Илко и Мати от нашия клас – Емил съчиняваше есета и теми - две страници, за които бе изработил стриктен ценоразпис - 25 шестица; 20 лева – петица, 15 лева четворка. Аз не можех да пиша никакви есета, теми още по-малко, бях зле и по математика, но със сигурност изглеждах по-привлекателно от него. Макар че бях с година и един месец по-малък от Емо, аз бях по-висок и по-добре сложен от него. Това бе неоспорим факт: внимателно наблюдавах към кое момиче – всички момичетата са тъпи същества – следях към кое тъпо същество ще се насочи брат ми. А аз се лепвах веднага за нея – момичето целуваше мен, отбиваше се с мен в градинката зад училището, а брат ми оставяше сам с темите за 25, 20 и 15 лева. Момичетата не ме привличаха, елементарни кокошки. Понякога се питам защо баща ми се е оженил за мама, която е непоправимо глупава. Сигурно заради секса, но тя е стара и очаквам тате да се ориентира към нещо с по-благоприятни параметри.

Ала светкавично престанах да мисля за мама, която може би щеше да наследи баща ни. Емил, моят брат, размаха банкнотата от петдесет лева пред очите ми и изрече едно единствено нещо:

- Рибите ми.

- Нищо не зная за тях – изрекох.

Емил не направи никакъв коментар, дори не ме погледна с оная синкаво.-лилава тиня в погледа си, само разлюля петдесетолевката още веднъж. Оттогава съм убеден, че смъртта струва петдесет лева.

- Атанасе – викна баща ми с оня глас, който не желая да чувам за нищо не света. По-добре да загубя красивата си фигура – глупости, как тогава ще дразня Емил? Той много добре знае, че има грозни уши и е нисък като джудже.

- Рибките – натърти баща ми.

Мълчах. И да говоря, и да не говоря, гласът на баща ми беше грапав, а това означаваше, че знае. Наистина – пусна лаптопа си и всичко лъсна. Този Емил с огромните като хоботи уши – как бе заснел всичко? Защо аз не съм се досетил да записвам под формата на клип? Той се бе светнал на тази тема сигурно защото е нисък и грозен. Грозотиите компенсират ниското си самочувствие със записи на камера.

На екрана на лаптопа се виждаше какво точно правя. Аквариумът с рибките на Емил – нещастни дребни гупи, отрепки сред водните обитатели – лъщеше неприятно от лаптопа. Аз, стиснал кепче в ръка – бях го купил на старо от един съученик - не му дадох пари, разбира се. Оставих му момичето, от което никак не се интересувах, и кепчето стана мое завинаги. С кепчето хващах една след друга гупите, тези жалки парцали с перки, и с най-обикновена карфица пробивах рибката през хрилете. Тя не умираше веднага – така Емил нямаше да се усъмни, че аз съм избил домашните му любимци. Пусках нищожеството гупа в аквариума и тя оставаше като жива, за разлика от златоперката, която се вдърви на кибритена клечка, след като я метнахме в лилавата тиня. Така прободох всичките седем дрипи на Емил. Той можеше да пише есета и теми; аз не можех на изкарвам никакви пари, освен да измъкна нещичко от тате. Баща ми плащаше да му докладвам какви ги върти и суче Емил.

Веднага предложих на баща ми, с Емил въобще не ща да се занимавам, с него човек не може да излезе на глава.
- Тате - подхванах. - Мога да ти давам информация и за мама, ако желаеш.

Той замълча и аз се заблудих, че размисля. Колко съм ограничен! Нима не виждам, че мама не представлява никакъв интерес за никого – тя е стара, скучна, дори не готви хубаво. Защо ли баща ми се беше оженил за нея? Сигурно заради нивите и лозето на дядо край Павликени.

Баща ми удари шамар. И до ден днешен не мога да разбера защо. Все някога ще го попитам. Както и да е, шамарът не беше особено силен.

- Виждам как дупчиш главите на рибите с карфица – отряза баща ми. - Рибите са на Емил. Защо не предположи, че той би използвал видеокамера камера за защита на най-любимите си другарчета? Ти си много глупав, Атанасе. Срам ме е от тебе. Не зная на кого си си се метнал толкова елементарен.

- На мама – изрекох горчиво аз. Наистина съжалявах, че тя ми е майка. Защо не бе беше родила някоя умна жена? Поне бях висок като мама, единствено това беше ползата от нея.

- Една седмица няма да получаваш никаква храна – отсъди баща ми.

Това с храната не ме уплаши, мама е слабохарактерна, ще ме настига на път за училище, пъхвайки в ръцете ми цяла торба със сандвичи. Но ако Емил забележи - а той забелязва всичко и незабавно го докладва на тате, в противен случай едва ли ще може да си купува фланелки за 70 лева, разчитайки единствено на тъпите есета, които фабрикува като смахнат.

Очевидно е, че продава информация. Следователно Емил ще предаде мама и мен, но не липсата на храна ме плаши. Аз съм красиво момче, само в нашия клас получавам от пет до осем любовни писма на ден. Ще се целувам с някое момиче и тя ще ми достави сандвич със сьомга и доматен сок.

Лошото беше друго. Докато баща ми ме кастреше за отвратителните рибки, предали Богу или Дяволу дух - все ми е едно на кого - баща ми извика Емил, отвори пред мене портфейла си и му даде сто лева. Стотачка за това, че се бе досетил да инсталира камера до аквариума! А аз пасях трева. Ей това не можех да преглътна: на него сто лева, а аз целувам тъпи момичета, за да не умра от глад. Още по-унизително беше, че точно в този момент прозвуча гласът на мама, жената, която наистина за нищо не я биваше.

- Обядът е готов, момчета. Пъстърва на скара с орехи, стафиди и копър.

Копър, любимата ми подправка.

- Атанас не е гладен – заяви баща ми.- Няма да е гладен цяла седмица. Мила – обърна се той към мама. Как може да е мила жена, която тежи колкото цял влак заедно с дебелите му пътници плюс кондукторите?- Мила – продължи той. – Атанас уби рибките на брат си с карфица.

Мама нищо не каза, заплака, но това не и попречи да изяде две пъстърви с орехи, стафиди и копър.
- Не, не може да излизаш навън – сряза ме баща ми тъкмо когато посягах към вратата. - Всички ние тук държим на присъствието ти, докато обядваме.

Хапваха, лапаха, тъпчеха се. Емил попиваше с бродирана салфетка капчиците сос от устните си.

- Мамо, благодаря, прекрасна риба – каза той. – Орехите са много вкусни, мисля, че си добавила и розмарин. Прав ли съм?

- Не само розмарин. Мед и мъничко масълце.

- За десерт има ябълков пай - обяви баща ми.

Ябълковият пай е любимото ми лакомство. Мога да изям десет тави.

- Ще ми се да изпия още една чаша фреш от портокал – изведнъж обяви брат ми. – Не вярвах, но две пъстърви наистина възбуждат жаждата.

- Я да помолим Атанас да изцеди чаша сок за брат си Емил – обади се баща ми. – Атанас е възпитано и много изобретателно момче. Хайде, Наско. Избери за брат си най-едрите портокали. Изстискай ги в чаша за минерална вода, моля.

Портокалите бяха в огромна кошница, пълен кич – никаква изненада тук, беше я купила мама.

- Не забравяй да измиеш добре чашата, след това я подсуши със салфетка – додаде баща ми.

Надигнах се. Портокалите бяха отвратителни, чашата дълбока.

Тинята с лакочистител, бензин и течност за чистачки чакаше, прилежно прибрана в шкафа в банята. Като си помисля как рискувах живота си да я загреба. Какъв ли вкус би имал фреш от портокал и четвърт чаена лъжичка от лилавата смрад? Бих се радвал Емил да узнае това. Някой ден… някой особено хубав ден.

- Заповядай – измърморих и подадох на брат си Емил една чаша с прясно изцеден портокалов сок.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

24.07 2015 в 09:01

Гова е оригинален и силен разказ, който оставя горчив нкус, каквото е усешането от нашия живот.

23.07 2015 в 10:30

Бряво како Здравке!!! Най-сетне прогрес. Така е избягахме малко от стилистиката на Пелин и Йовков и изказа стана хибриден и взаимонесъвместим, но посоката е вярна. Смело напред и да пренесем актуалността в разказите Ви. Знам, сложно е и този нов свят е пълен с непознати свойства и характеристики, но и те трябва да бъдат разгадани, написани, поднесени. Дерзай!!!

23.07 2015 в 07:52

Траянов, вкусна ли е пресолената и прегоряла манджа, приготвена по френска рецепта с български продукти?

22.07 2015 в 07:42

Категорично не съм съгласен с мнението на ЖЖЖ. Според мене точно последните разкази на авторката се отличават с уникалност и сила, защото те разкриват честно и остро пороците, които разяждат обществото ни в наши дни.

21.07 2015 в 20:36

Тъпотия. Претенциозна и кичозна. Подражание. Тази писателка има и добри разкази, но това, което напоследък пускат в този сайт е уникално слабо.