Защо се провали социализмът като политическа теория и икономическа практика?

Ганчо КАМЕНАРСКИ 10 ноември 2017 в 05:53 18228 11

Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

Колкото повече се отдалечаваме от 10 ноември 1989 г., толкова по-ясни са причините и същевременно е по-малък интересът защо като по команда (или по „ефекта на доминото”) се сринаха така наречените социалистически страни, макар те да имаха различни проблеми и бяха различно развити.

Дори политикономисти с лява ориентация признават, че случилото се тогава е логично и може би е трябвало да стане доста по-рано, защото социализмът беше тромава бюрократична система и трудно се поддаваше на реформи.

Рано беше за социализъм

Маркс пише, че пролетарската революция ще избухне в най-развитата капиталистическа държава, където съществуващите производствени отношения вече са станали спънка за развитието на производителните сили. Никъде „късните” Маркс и Енгелс обаче не твърдят, че революцията е на дневен ред и не призовават към нея.

Ленин прави „принос” към марксизма и добавя, че революцията ще избухне в „най-слабото звено” на капиталистическия свят.

Маркс, освен че формулира закона за принадената стойност, открива още един действащ закон в човешкото общество относно все по-ускоряващото се развитие на базата на усвоени външни природни сили. Можем да приемем с грубо приближение, че неолитът е продължил 5 хил. години, робовладелчеството – 2-3 хил. години, феодализмът – 1500 години. При този така намаляващ времеви исторически „график” колко би трябвало да продължи капитализмът? - Навярно поне 300-500 г. Западният капитализъм вече надмина 200 г., но изобщо не става дума, че има потребност да бъде сменен с нещо кардинално различно. („Банковият” капитализъм взема връх над „промишления”, но това е друга тема.)

В Русия за окончателен край на феодализма се счита отмяната на крепостничеството през 1861 г. и от тогава до 1917 г. изминават само 56 г. В България след Освобождението до сакралната 1944 г. изминават 66 г. В Русия промишленият пролетариат е концентриран само в няколко центъра – Москва, Петербург, текстилците в Иваново-Вознесенск и металурзите в Урал. В България през 1945 г. имало само 350 хиляди наемни промишлени работници. За пролетарска революция по онова време не може изобщо да става дума нито в Русия, нито в България.

Казано на прост език руските болшевики и българските комунисти вулгаризират марксизма и го пригаждат удобно не към своето време, а по-скоро към своите политически стремежи. Дълбоката причина за това нетърпение при възникналите революционни ситуации може да се обясни единствено с желанието на хората да живеят по-човешки при създадените в момента тежки условия.

Пак на дядо Маркс принадлежи мисълта, че „Революциите са локомотивите на историята”. Понякога обаче в бързината локомотивите влизат погрешно в глухи коловози или ги вкарват там, за да ги бракуват. Капитализмът на Запад започна да се развива цивилизовано по еволюционен път и затова мощните някога комунистически партии загубиха влияние, а някои дори изчезнаха от политическия спектър.

Социализмът нямаше вътрешни стимули да се развива

Ако се проследят икономическите отношения в историята на човечеството, ще се види как първобитното производство „за себе си” постепенно е заменено с натурална размяна, после дошла покупко-продажбата. Външен белег на еволюцията е възникването и усъвършенстването на паричното обръщение.

При капитализма безспорно доминират стоково-паричните отношения с марксовата схема „пари-стока-пари прим”. Естествената крайна цел на производството е да се калкулира печалба.

По време на Гражданската война в Русия се установява „военен комунизъм”: извършва се национализация на цялата промишленост, продоволствена диктатура с насилствено изземване на селскостопанска продукция от селяните, пряк обмен на продукция между града и селото, заменяне на частната търговия с държавно разпределение на продуктите по класов признак (купонна система), обща трудова повинност, уравниловка в заплащането, военни методи на ръководство на целия живот на обществото.

Военният комунизъм предизвиква множество работнически стачки и селски въстания, които принуждават болшевишкото ръководство през 1921 г. да въведе НЕП (нова икономическа политика), връщаща частично частната собственост и пазарните отношения главно в селското стопанство. За да обясни необходимостта от НЕП, Ленин казва: "Не сме достатъчно цивилизовани за социализма". На въпроса докога ще продължи, той отговаря: „Боя се, че е за много дълго време”. След смъртта на Ленин НЕП е отменена при Сталин и е въведено централно планиране (петгодишни планове). През следващите години болшевиките-икономисти като Бухарин, издигнали лозунга „Хора, обогатявайте се!”, са избити.

Маркс говори, че при социализма ще има обществена собственост на средствата за производство. Страната на изграждащия се комунизъм СССР обаче даваше тон на цялата общност с диктаторския камертон за държавна собственост, а това не са равнозначни категории – държавата е форма на организация на обществото. Тя не се оказа предприемчив стопанин.

Следващото важно съждение е съвсем логично: социализмът запази капиталистическите стоково-парични отношения и затова като икономическа практика представлява тотален 100 процентов деформиран държавно-монополистичен капитализъм с уравнивиловка при разпределението на всички равнища. Директорите на предприятия получаваха възнаграждение съизмеримо с това на работниците.

Държавата-капиталист на макроравнище пазеше монопола си в производството косвено чрез законодателно монополизиране на търговията, а на ниско равнище повери управлението на своята собственост на бюрокрация си. Тези наемни служители, особено при централизираната планова икономика, не бяха заинтересовани от съществени промени. При социализма изобщо не ставаше дума за печалба при производителите, следователно липсваше основният стимул да се произвежда все повече и все по-евтино. Производствените предприятия изпълняваха годишния производствен план само 101%, защото всяко преизпълнение автоматично се превръщаше в норма за следващата година, без да се отрази върху заплащането.

В политикономията на социализма се твърдеше, че неговият основен икономически закон гласи: „Все по-пълно задоволяване на материалните и духовни потребности на населението по пътя на ...” Това обаче е текст от партийна конгресна програма със субективно приложение, а не обективен икономически закон, който действа автоматично и неотменимо, независимо от обстоятелствата и волята на едни или други субекти. Точно така действа капиталистическият закон за принадената стойност.

На Ленин принадлежи и важното изказване, че само с идеи не се живее, социализъм с гол ентусиазъм не се строи; социализмът се строи с ентусиазма на масите, но съчетан с материалната заинтересованост. На практика това послание към съратниците остава неприложено.

Аналогично стои положението и със селското стопанство. След премахването на поземлената рента и окрупняването на ТКЗС в АПК, се прекъсва пъпната връв на селяните със земята и ги превърна в обикновени наемни работници, незаинтересовани от крайните резултати на трудовия процес.

Излезе и постановката за „собственика” (държавата) и „стопанина” (трудовия колектив), която не промени нищо.

През октомври 1987 г. Политбюро на БКП взе решение за разпускане на стопанските отдели в партийните комитети. По този начин се премахна значителният компонент в дублирането на държавата с партията. На 9 януари 1989 г. излезе Указ 56, който законодателно поощряваше частния дребен бизнес в страната.

Първо, мерките бяха безкрайно закъснели, загубени са цели 45 г. А и става дума за козметични промени в икономическия климат. Класическият капитализъм се оказа много по-жизнен и прогресивен от сурогатния при псевдосоциализма и спечели битката на икономическото поле. (Впрочем имаше и обратно влияние, колкото и да изглежда неочаквано.)

Ако социализмът в България издържа цели 45 г., вероятно е защото не се крадеше в такива огромни размери, никой не си построи палати и не си купи нито яхти, нито самолети. И може би е прав Бойко Борисов като каза, че построеното при Тодор Живков „ние не можем дори да го боядисаме”.