Заплаха за убийство

 

Вие ме питате, госпожо съдия, защо заплаших с убийство инспектора?

Ще ви отговоря.

Трийсет години работих като учител по литература. Като редови даскал, така да се каже. Мозъкът ми се изтърка като паве да говоря едни и същи неща. Изгърбих се като камила да нося в час книгите на авторите, които изучавахме, защото днес учениците не четат. Не чета-а-а-ат! Вече, искам да ви кажа, каквото и да сложа в устата си, имам чувството, че ям тебешир. През тези трийсет години успях да си купя всичко на всичко два костюма. Вие знаете ли какво е да застанете в час пред трийсет чифта млади и диви очи, а отзад панталонът ви да лъска като тиган? Но аз малко се отплеснах. Извинете.

Та на въпроса ви. На 27 април миналата година в училището дойде проверка от министерството. Аз изнесох открит урок. Инспекторът беше млад, облечен в ленен костюм, а косата му беше развята като на Есенин. Часовникът на ръката му беше тънък като стоманена люспа. Урокът мина добре, понякога учениците наистина проявяват изключително чувство за солидарност с учителите си пред лицето на висшестоящите. След урока с колегите поканихме инспектора на малка почерпушка в учителската стая. Аз бях център на вниманието. За пръв път от много години дишах с пълни гърди и се чувствах човек. Възбуден от коняка и добрите думи, накрая си позволих да прочета на глас и няколко свои стихотворения. (Апропо, далеч от човешко око, понякога и аз пописвах нощем стихове.) Колегите изпаднаха във френетичен възторг. Инспекторът се залепи за мен и най-сериозно ми обеща съдействие за издаването им. Това беше най-прекрасният ден в живота ми. Размекнат от алкохола, аз му връчих папката с ръкописа и зачаках.

След няколко месеца наистина видях своите стихове издадени в чудесно оформена книжка, но на корицата, уви, стоеше името на онова конте – младия и елегантен инспектор от министерството. Взех си болнични и се затворих като в черупка в себе си. Гледах интервютата на инспектора с развятата коса по телевизията, където той дълго и умно говореше за новите пътища на поезията, четях рецензиите за собствените си стихове в пресата, в които критиците го славеха като ново и изключително дарование и само скърцах със зъби. Всичко беше загубено. Никой вече нямаше да повярва, ако кажех, че стиховете са мои. Кой бях аз? Просто един стар и изкукал даскал по литература.

Но когато го сравниха с любимия ми поет, американеца Тед Кусър, тогава вече не издържах. Облякох шлифера и отидох в министерството. Разбирате ли, инспекторът ми открадна и моя учител, Тед Кусър, този велик жрец на поезията от Небраска. Той със сигурност не беше чувал за Тед Кусър. Но ето, сега го сравняваха с него.

Ето, това не можах да му простя.

Искате ли да ви кажа едно стихотворение от Тед Кусър? Разрешавате ли? Добре тогава. Ще ви кажа едно съвсем кратичко стихотворение:

 

Капещият кран

 

През цялата нощ капещият кран

издирва тишината на къщата

с радара на капчука: кой е буден?

Кой лежи там така изпълнен с безпокойство,

както тавата в мивката. Дръжте се,

дръжте се, зове малкият кран,

някой ще ви помогне в живота. *

 

Какво съм говорил, като отидох в министерството, не помня. Беше ми паднало перде пред очите. Само едно си спомням - че по едно време белият ленен панталон на инспектора потъмня отпред.

Това е, което мога да ви кажа, госпожо съдия.

 

--------------

* Стихотворението е от книгата на Тед Кусър «Полет в нощта», изд. «Фрост», 2011, превод Благовест Петров

Следете новините ни в :