Под дъжда на площад 'Бански' в Стара София

Николай Братоев - Крижицки Последна промяна на 22 ноември 2019 в 06:18 6276 0

Миналия път ви обещах да се срещнем на площад „Бански“ и ето - вече почти съм на мястото. Заваля дъжд, не забравяйте чадъра си. Ако ли пък не ви се излиза, ще се радвам да ви разкажа малко история в движение. Вие само се настанете удобно и четете. Обаче вече нямам търпение да чакам никого дори и минута, разтварям чадъра си и тръгвам. Моят е обикновен китайски, не е от ония другите, специалните, с които службите изстрелват сачма.

Крача по площада, бил е един от най-старите и важни в градоустройствен план места в центъра на стара София. Градът не е представлявал този обем както днес, нито на дължина, нито пък на ширина. 

Николай Братоев - Крижицки

Една висока ориенталска сграда с каменна зидария, премесена с червени тухли и оцелялата от голямото прочистване на кмета Димитър Петков - това е джамията “Баня Баши”. Или както са произнасяли на тогавашния език - Баня Башъ джамиъ. Замисълът на композицията е на големия османски архитект Синан ага, чието творчество много харесвам и мога с часове да се наслаждавам. Строена е някъде около средата на 16-ти век, а стилът на автора изглежда е силно повлиян от раздвижените куполи на Константинополските старо-византийски църкви, в близост на които той е живял, наблюдавал и попивал темелите на архитектурното мислене. И тъкмо същият този византийски стил е пренесъл в абсолютно всичките си бъдещи творби. Ще се отклоня да кажа две-три благи думи за майстор Синан, който е служил на цели трима султани, и е смятан за най-авторитетния инженер за времето си. Хубавото е, че Господ го е дарил да живее и твори почти до 100 години, това е немислима, достолепна възраст дори за днес, камо ли за онези смътни времена.

Ще се отклоня да спомена и друга интересна сграда, проектирана от същия архитект Синан в нашия град – това е джамията „Коджа дервиш Мехмед паша“, днешната църква „Свети Седмочисленици“, намираща се на площадчето между улиците „Граф Н. Игнатиев“ и ул. „Цар Иван Шишман“. Имала е кубе от много тъмен, почти черен гранит. Каменното кубе и цялата негова покривна конструкция падат при силно земетресение, което се случва някъде в средата на 19-ти век. Прочетох всичко това за историята на построяването и грохналия покрив от неголямата мраморна плоча отвътре, вижда се, като влезете в черквата, поставена е точно до входа. След пропадането на покрива джамията е изоставена за повече от 50 години, но дори и дълго след Освобождението сградата все още е наричана „Черната джамия“ заради онова тъмно, гранитно кубе, което жителите все още си спомняли. При Стамболов постройката е покрита с дървен покрив и е ползвана за затвор, така че името „Черната джамия“ напълно си пасва с асоциацията за предназначението и като пандиз. По-късно сградата е преустроена във варианта, който виждаме всеки ден – красива православна църква.

Да оставим духа на майстор Синан да почива на спокойствие и да се върнем да пресечем внимателно линията на трамвая към Джамията. Покрай релсите се сещам за мърморенето на населението в началото на ХХ век при пускането тук на първите мотриси. Недоволството се зараждало непосредствено след като общинските работници са вкопавали в земята високите чугунени стълбове. Наредени по конец по целия булевард "Мария Луиза", металните исполини трябвало да могат да носят на плещите си жиците и съответно от тях да се задвижва този вид модерен транспорт. Било е нещо извънземно за времето си. Ала местните жители от квартала се възпротивили кой както може заради това, че ще изгубят, видите ли, панорамата към планината. Струвало им се е, че прогресът, пълен с новите си измишльотини, макар и полезни за един многохиляден град - безмилостно им унищожава гледката към Витоша. Някой „модерен индженерин“ им закрива умишлено планината, с която са се родили и под чието крило някой ден ще ритнат камбаната.

На всичкото отгоре, стълбовете са били монтирани от натрапниците, видите ли, по средата на булеварда! Общо взето, историята и сега се повтаря. Само дето хората са други и дрехите, с които са облечени, са други, а всичко останало е досущ както и тогава. И сега, в наши дни, истерично надигаме глас срещу паметници, роптаем срещу високи стъклени небостъргачи, и така нататък, и така нататък. Изобщо, възмущаваме се, както и едно време столичани не са желали прогреса и са роптаели срещу тогавашните трамвайни диреци.

Сам съм пред Баня Баши, дъждът е прогонил всички минувачи. Площадчето пред сводестия и вход е абсолютно празно. Свикнал съм с тази сграда, изгледал съм стотици нейни фотографии в различни периоди, но отблизо това, което се забелязва, веднага е строгата каменна зидария, някога варосана в бяло, над колонадата входът украсен с нежни арабески надписи. Има подпис, но казват, че никой не може да го разчете. Вглеждайки се, все си мисля, че това е подписът на архитекта Синан.

Може би към днешно време шепа стари кореняци софиянци знаят (ако са чували от покойните им баби и дядовци), че от едната страна на джамията на площада е бил зает от обикновен, шарен и хаотичен открит пазар. Представете си само как на площада до Джамията прииждат шопите пласиращи стоката си. С идването си на това място всеки новодошъл гледа да завземе най-стратегическото място, бързайки да завърже живата стока или остави зеленчуците си до вехтите турски бараки. Настаняват тежките си бохчи с пиперки, жълти ябълки и какви ли не продоволствия за гражданите, връзват на стълба за уличния фенер довлечения с триста зора скот за продажба, подреждат една върху друга дървените кутии с пилците.

Нека да нахлуем и ние в този тогавашен хаос и безпорядък. Нека поне за минута да чуем и видим как по сергиите стават шумните пазарлъци. Хората ръкомахат, надвикват се, ругаят мощно противника, докато най-накрая някоя страна не се предаде, и с ръкостискане потвърждава сделката. Ето, вижте как десетките селянки със зачервени бузки, облечени с гиздави носии и лъснати метални пафти хвалят прасенцата си, отиващи на сигурно заколение. Покрай тях минава дядо поп с дългото расо и висока калимявка, и цъка с език. Хапва му се благинка, но в момента се пости. Бабите са с черни забрадки и дебели плетени жилетки, предлагат варианти как най-лесно да се оскубе кокошката. Ако ги заговорите, ще ви споделят и селска рецепта как най-бързо и вкусно да се сготви. До вас застава замисленият стар евреин, облечен и той като попа с подобаващи черни дрехи. Потрива дългата бяла брада, плюнчи молива си и после записва нещо на парче мазна хартийка. Общо взето, покрай нас преминават местни колорити, има ги колкото щеш. Ето го отляво стария латернаджия, който върти ръчката на машинката. Толкова инертно го прави, че може и прав да заспи, но пак ще я върти. Мелодията му е тъжна, на моменти заглъхва от околния шум. Ориенталската атмосфера на полукалдъръмения площад се допълва с периодично от виковете на минаващия бозаджия с бакърен гюм на гърба. Бозаджията се надвиква с квиченето на прасетата и кудкудякането на кокошките:

- Боза-а, боза-а-а-а, бо-ззааааа!!!…

Има и едно момченце, мъкнещо бакърен чайник и предлагащо чаша чай, застанало е и внимава за клиенти до чувалите с чепкана вълна за бъдещи пуловери и шалове. Там са и одеялата с разпилени червени и зелени пиперки по тях, грънците и дамаджаните с домашно вино.

Между тълпата на пазара щъкат циганките с техните шарени, лъскави шалвари, надянали златни пръстени на всеки пръст. Злато има и по зъбите им. Някои разполагат с дълбоки деколтета. Туй, разбира се, не е само за съблазън. Това е евтин трик, най-вече за отвличане на вниманието на всеки заблеян пазаруващ, за да може отзад да го доближи опитният апаш от комбината. Всичко приключва с гонитбата на дребния джебчия, успял да извади портмонето на разсеяния купувач. „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“ викат хората по разбойника, който офейква в неизвестна посока с парите от джоба на нещастната жертва. Проверих във вътрешния си джоб – моят портфейл е на мястото си.

Дрънченето на трамвая и клаксона на такси прекъснаха всичките ми илюзорни картини от миналото. Шопите, кокошките, циганките със златните зъби, тичащия крадец - всички се изпариха за миг.

Околният площад “Бански”, с чиито раздвижили се минувачи днес се бутаме с чадърите си, днес има статут на историческа градина и паметник на културата. Интересно е, когато стоиш на такова древно място, да си спомниш, че по него са стъпвали още около VI–V хилядолетие преди Христа траките, които са решили да създадат светилище (Нимфеум). А после и праисторическо селище, в което да се заселят. На един доста по-късен етап, римляните назовават това селище Сердика, т.е. град на сердите. Днес стъпваме и ние, новите серди.

Нека да визираме и другите сгради - на доста по-късен етап, след джамията Баня Баши, се появяват Централна минерална баня и Централните Софийски Хали. Банята е изградена именно там, където се е намирал минералният извор на града, който е бил каптиран още през далечния I век от н.е. Под площада се намират много археологически останки от римския период на София, някои от тях са извадени и консервирани в днешното Ларго.

Освобождението от турско робство заварва възможността за хигиенизирането на градските жители само с няколко паянтови турски бански постройки. Изградени през средните векове, те са били разположени на площта, която днес се заема от площад "Бански" и малко от близките улици, това се вижда частично на една от снимките долу.

Иначе, изначално сградата на Банята е замислена и проектирана като Минерална баня плюс хотел. Бил е организиран авторитетен, международен конкурс, който е спечелен от австрийският архитект Емил фон Фьорстер. За съжаление, строежът на хотелската част е спрян поради недостиг на финансови средства от общината. През 1904 г. обаче се избистря идейният проект за комплекса във вида, както го заварваме в наши дни. Дело е на архитектите Петко Момчилов и Фридрих Грюнангер (вторият творец е същият, за когото писах в предишния материал тук). По идея проектът съчетава две части: обикновена малка баня и голяма част, състоящата се от два плувни басейна с топла минерална вода, отделни семейни вани, римски бани.

Всички съоръжения се захранват с вода от извиращите директно под сградата минерални извори. Тя включва в себе си няколко стила, които са едновременно хем съвременни, хем и преносители на византийските елементи в пластичната украса. Впечатлявам се от майоликовата украса на фасадата, съчетаваща цветни растителни и геометрични мотиви, образите на богинята покровителка на градовете Тюхе, както и на бога на здравето Аполон. При бомбардировките на София (март 1944 г.) части от голямата баня са сериозно засегнати, но съвсем скоро след Втората световна война сградата е реставрирана по оригиналния проект, а от 2015 г. в нея се помещава Музеят за история на София.

Една не толкова забавна история, разказана от моята баба – трябва да е било някъде 1927-28-ма година, един път след посещение на банята със сестра ѝ двете се връщат вкъщи и краката им пламват от страшни сърбежи. Оказва се, че са хванали краста, която тогава е мъчила повечето граждани, които не са се къпели толкова често. Та баба и сестра ѝ с помощта на разни мазила и много търкане едвам са се отървали от заразата. Толкова по въпроса с хигиенизирането по обществените места и ползването на общи мокри налъми.

Дъждът се засили. Понеже чадърът ми не издържа на напористата вода, падаща свободно от небето, ще се преместя на сушина в Централните хали. Те са нещо като първия МОЛ на града, а решението за изграждането на софийски покрит пазар за продажбата на всякакви видове месо, месни и млечни продукти, зеленчуци и плодове в центъра на града е взето още в края на XIX век. Мисленето за височина и обем на градежа е било според мащабите на онова време, но първоначално пазарът се е помещавал в голяма дървена сграда. Не се учудвайте, и първият парламент е бил в дървена сграда, в паянтова постройка е бил и театърът. Проектирането на Халите в днешния им вид започва през 1907 г., а строежът започва през 1909-1911 г. по проект на арх. Наум Торбов. Няма да се впускам в подробности от архитектурата, само да наблегна на детайлите: над главния вход е изобразен пластично столичният герб, художник е Хараламби Тачев. Отгоре има куличка с монтиран часовник, който е с троен циферблат, за да се вижда от повече страни.

Тук ще си позволя да цитирам част от едно мое интервю по въпроса за промените в центъра непосредствено след войната. Записът беше на покойния вече мой 96-годишен приятел Константин Катранджиев:

„ ….Да, да, пейзажът доста се промени наистина, това което е сега, е съвсем друго: появи се Партийният дом, ЦУМ, Държавният съвет, а цялата улица "Търговска" беше много дълга улица от Централната банка на жълтите павета, та чак до "Дондуков" и тук до Джамията – изчезна цялата. По бул. "Мария Луиза" от "Моше Джамия" до черквата "Света Неделя" имаше малки къщички от "Еврейската махала", така се казваше тогава. Там живееха продавачи на риба, имаше много рибни магазини. Ей там, така беха наредени един до друг, един до друг. Имаше и един малък парк, зелено пространство точно в това кварталче, ама и то също изчезна в един момент. Тук масово се промени пейзажът, всичко, което не бе унищожено от войната, полека се поразчисти, поправиха се някои сгради, а пък и застроиха се много нови неща. Жълтите павета - да знаеш, че стигаха до тук, даже пред Джамията имаше от тях до "Екзарх Йосиф".“

Същият човек ми беше показвал на място и къде е живял поетът и журналист Гео Милев. Сградата е изчезнала след попадение на бомба (посочил съм мястото със стрелка на снимката). Сега там е началото на ул. Пиротска, а сградата е била точно на мястото на паметника и част от паркинга. И до момента липсва дори една мижава указателна табела за мястото където е живял поета. Мисля си, че трябва да има такава.

Дъждът спря да вали, прибирам се в къщи. За днес стига толкова обиколки, нека да оставим историята на близката Католическа катедрала за другия път.

Бъдете здрави!