Да, малката, сладка Вероника наистина умееше да се адаптира към всякакви хора. В компания можеше да бъде бурна и весела, в присъствието на Владикова - собственицата на рекламно-издателската агенция, се превръщаше в самото олицетворение на добросъвестен служител - мълчалив, работоспособен, коректен. Сред своите колежки Вероника охотно надаваше ухо на новите клюки и пускаше дискретни остроти по адрес на Владикова. Вероника беше преводачка от английски език, лека, ефирна, с малко обло лице, което привличаше окото дори без грим. Може би тя бе родена да разбива мъжките сърца, да всява неописуема ревност сред дамите, да плете интриги, печелейки нови обожатели - но уви!

Бе имала неблагоразумието да се омъжи за Кирил Комитов - известен в Европа и света математик, който приказваше малко, държеше на обещанията си и обожаваше точността. Вероника имаше двама сина, мълчаливи и акуратни като баща си, които свиреха на цигулка, усилено изучаваха английски език и ходеха с математика на риба в почивните дни. Тяхната къща блестеше, всичко в нея бе подредено в точни геометрични пропорции, сякаш съществуваше мислено прекарана ос, около която хора и предмети заемаха своите точно определени места.

Синовете й бяха отличници в училище, по-големият - единадесетгодишен - в пети клас, малкият - само година по-малък. Вероника се бе приспособила идеално към безупречната математическа точност на своя дом, тишината и стерилният уют не възпираха въображението й, което усилено работеше по всяко време на денонощието. О, за съпружеска изневяра не посмяваше дори да мечтае - блестящият ум на Кирил Комитов предвидливо бе унищожил такава възможност още в зародиш - беше втълпил на Вероника, че ако се случи нещо подобно, тя, естествено, няма да бъде въвличана в безконечни скандали, просто трябва да си подреди багажа, да напусне съпружеското гнездо, като остави синовете на Кирил Комитов. Той беше човекът, който носеше внушителните суми у дома, той беше мозъкът, талантът, а Вероника представляваше изящно украшение на неговия гений.

Тя бе възприела отношението към себе си без възражения. В никакъв случай не желаеше да се лиши от охолното спокойствие на дома си. Парите, за разлика от много нейни колежки, й стигаха. Математикът никога не отказваше да похарчи някоя и друга хилядарка в повече, за да изглежда съпругата му като блестящо, загадъчно уравнение с много неизвестни в очите на колегите математици. Вероника притежаваше богат и избран с вкус гардероб, позволяваше си да плаща на масажистка и козметик, и това й харесваше. Поради тази причина не желаеше дори за секунда да мисли за разрив с известния математически бог. Напротив - старателно си записваше сутрин какво желае той за вечеря и го посрещаше с любимите му миризми на телешко задушено, гъби и препечени филийки.

Единствената слабост в характера на Вероника беше необуздаността на въображението й. В много редки мигове виждаше себе си като значима личност, от чиято воля зависят множество човешки съдби. Тя се извисяваше далече над своята шефка Владикова - представяше си как сутрин внушителната дама идва на работа, нарамила папка с преводи, как се усмихва смирено, стараейки се с всяка черта на лицето си да угоди на Вероника. О, колко приятно й беше да мечтае такива неща!

Владикова беше 35-годишна, неомъжена, амбициозна като взрив и същевременно невероятен бохем по душа, която имаше обичай да пролива сълза-две от време на време, когато прочетеше някоя сантиментална история за сирачета или за момичета, изоставени в напреднала бременност от порочни мъже. Предпочиташе истории, в които жената се оказваше съблазнената жертва.

Ръководейки рекламно-издателската си агенция, Владикова никога не се разчустваше и би изцедила от клиента си не сълзи, а кръв, ако можеше да му измъкне петдесет вместо четиридесет и девет хиляди, например. Бизнесът ѝ вървеше гладко и непогрешимо като лава, подхранвана от вулкана на нейната изобретателност. Никой не бе успял да влезе под кожата на тази стоманена Владикова - мъжете търпяха провал след провал, служителките й винаги понасяха крах, когато помолеха за увеличение на заплатата. Ала - казваше си Вероника, Владикова още не си е намерила майстора! Аз зная как да я изработя, о, колко добре зная!

Вероника отчиташе факта, че с имиджа си на изпълнителен, алгебрично точен служител никога не би могла да спечели сърцето на шефката си. Щеше да си виси като кон над празни ясли с непроменена заплата - не, не парите я интересуваха, разбира се! Искаше и знаеше, че може да изтъче великолепна ситуация, в която тази нахакана Владикова щеше да се почувства в небрано лозе – и то какво! Веднъж изкушението се оказа толкова силно, че дори малката, сладка Вероника, идеалната съпруга не можа да издържи.

Един четвъртък трябваше да бъде дежурна в рекламно-издателската къща. Това означаваше, че тя трябва да е в офиса още в седем, преди да са отворили будките за топли закуски сутринта. Нейното задължение беше да обобщи офертите на клиентите, да направи калкулацията за следващата седмица и един милион други дребни, неприятни неща. Но Вероника въобще не се отдаде на служебните си задължения – напротив.

Пристигна в офиса с две бутилки евтино бяло вино, отвори веднага едната и започна усилено да се налива, замезвайки със също тъй евтини солени бисквити. "Тази е откачила!" - биха казали колежките й преводачки, ако отнякъде я видеха. Всъщност Вероника ненавиждаше евтино вино, мразеше всичко евтино на този свят и бе искрено благодарна на математика, че не й се налагаше да знае адресите на евтините магазини в столицата. Но днешното скапано питие имаше своето място в плана, който бе изработила... В осем часа сутринта, преди своите подчинени, в офиса пристигаше самата Владикова.

Стоманената дама отново бе вярна на навика си - точно в осем вратата хлопна, Владикова триумфално влезе в предверието. Но вместо очакваното усмихнато лице на Вероника да я поздрави с "Добро утро, изглеждате превъзходно!" пред очите на шефката се разкри непристойна картинка: Вероника, най-старателната, най-изпълнителната, най-безцветната от всичките служителки, седеше на бюрото разплакана, с една празна бутилка от бяло вино и втората бутилка, наполовина изпита, с отвратителни петна по иначе елегантната копринена блуза, и град сълзи, които се плъзгаха по брадичката и капеха върху скъпото офис оборудване.

- Но... какво става! - възкликна шефката извън себе си от удивление. Вероника опита да се изправи на крака. Резултатът от усилието освен разпиляване на пищната й руса коса беше, че половината бутилка вино се събори и алкохолът се изля върху жакета на служителката.

- Вероника! - изкрещя, губейки дъх, шефката.

- Госпожо Владикова! - забърса с лакът сълзите си Вероника. - Днес той е на петнайсет години... А аз не го видях... Друг път се крия зад ъгъла и го зървам... за минутка... за...

- Кой е на петнайсет години днес? - прошепна Владикова, обтегната като спусък, жадна за потресаващо откритие.

- Той! - изхлипа Вероника. - Така е мъчително... Боже!

- Но кой! - повелителният тон на внушителната дама оказа укрепващ ефект върху пияната й служителка.

- Госпожо Владикова... аз... аз имам още един син... роди се преди петнайсет години! Бях в десети клас... на престижна гимназия... Аз бях... и никой не узна. Баща му беше женен... но нямаха деца и... Госпожо Владикова! - отчаяното лице на Вероника блестеше, ръцете й, треперещи, вдигнаха празната бутилка към устните.

- Наричай ме Снежа - изрече тихо шефката, посегна, с внимателен жест отстрани косите на Вероника, които бяха обилно накиснати в евтиното вино.

- Госпожо Владикова! - изхлипа преводачката.

- Снежке! Наричай ме Снежке... - прошепна внушителната дама, измъквайки пакет цигари. - Сега ще ти запаля една, скъпа Вероника... Не съм знаела, но защо, за Бога, си мълчала досега!

- На никого не съм казвала - избухна в горко хълцане русокосата филоложка. - За мене ще бъде... ужасно... ако Кирил узнае. Но... то… е мой син... и аз...

След четвърт час едно такси прибра млада, привлекателна жена, която изглеждаше ужасно разстроена, защо пък и да не кажем - в солидно алкохолно опиянение - и я закара в неизвестна посока.

Само след две седмици Вероника стана лична съветничка на г-жа Владикова, чиито бизнес разцъфтя повече от всякога. Вероника тъкмо се готвеше да поеме новото си назначение - началник на филиала на рекламната агенция в Бояна, когато - беше петък, прекрасен юнски ден с много слънце и любов по улиците - когато математикът с европейска, дори световна известност Кирил Комитов се върна у дома си, без да се възхити от аромата на телешкото задушено и препечените филийки. Вероника го гледаше онемяла от изненада. Нещо повече - началните тръпки на паника започнаха да се прокрадват по врата й.

- Искам да зная кой е твоят незаконно роден син - заяви математикът, впил страхотните си обвинителни очи в уравнението с много неизвестни, в каквото се бе превърнала за него собствената му съпруга.

- Но всичко е измислица! – направи опит да се усмихне Вероника. - Аз го съчиних и както виждаш - спечелих благоразположението на онази планина от желязо Владикова.

- О, не! - прошепна математикът. - Ти си трезв и разумен човек. Винаги ти е липсвало въображение. Не би могла да съчиниш подобно нещо.

- Но..

- Ти наистина имаш петнайсетгодишен син. Признай си! - отчаяно заяви математикът и се тръшна на един фотьойл. - А аз така те обичах!

- Но...

От този ден математическият гений неотклонно наблюдаваше жена си, впил поглед в изящната й фигура. Всички служители и клиенти, дори госпожа Владикова, я следяха с очи, в които се четеше респект.

Някои господа започнаха да й носят цветя, един по-смел я покани на вечеря. Скоро Вероника - с финото, обло лице, което събуждаше възхищение и без грим, започна да всява неописуема ревност сред дамите, да генерира интриги, грабвайки сърцата на нови обожатели - занимание, което Създателят очевидно бе имал предвид, сътворявайки всички преводачки на света.

Още по темата

28/05/2016

Нашите автори

Голямото: разказ от Здравка Евтимова

14/05/2016

Нашите автори

Студено: разказ от Здравка Евтимова

30/04/2016

Нашите автори

"Волпоне": разказ-шега от Здравка Евтимова

16/04/2016

Нашите автори

Натам ли вървим: разказ от Здравка Евтимова