Натам ли вървим: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 16 април 2016 в 07:54 8830 4

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

Коренът му беше такъв - черен. Мъжете от рода на Доно, с широки рамене, широки челюсти, смазваха думите между зъбите и само по голия, пръхтящ звук, хората се досещаха какво искат брадясалите, черни лица. По-добре майка да не го е раждала онзи, който не схване или се опъне срещу грамадата от кости и жили, срещу юмручената воля на силния.

Думата на Доно беше свлачище - всеки се пречупваше под нея. На двайсет и пет години стана главатар на коларите и за да няма някой криво разбрал, и да не си направи някоя глава погрешна сметка, че върху Доновия врат може да се стъпи и меракът му да се прекърши, Доно строши дясната ръка на предишния главатар, а на помощника му сложи клеймо на рамото - с нажежена сребърна петолевка.

Апашите, които дебнеха керваните каруци в Църковското дефиле, отнесоха кой зинала рана от брадва, кой синина край окото; изгубиха зъби, кураж, нахалство. Веднъж в месеца - в първата неделя - донасяха в Доновия двор торби с крадени пари, а един от тях, висок и слаб като кол - Гърбото - се хвана за прислужник на Доновия кон. Гърбото прислужваше и на Доно, и го гледаше така, като че със зениците си искаше да го отрови. На Доно му беше приятно да усеща злобата на дългия, толкова явна, че бе вкарала очите на Гърбото дълбоко в черепа, и толкова гъста, че Доно усещаше миризмата й - мириса на безсилието, което можеше да се докосне с ръка. Не можеше да докосне само отровата в зениците на оня - широки и плитки като на смок.

Горко на Гърбото, ако Лиско, конят на Доно, не блясваше, когато коларският главатар уловеше слънцето в огледалце и го насочеше към корема на животното. Горко на изхвръкналите напред ребра на слугата, ако косъм от конската опашка бе оплетен с някой друг. Доно знаеше, че дългият се казва Борис, но нарочно никога не се обръщаше към него по име.

- Гърбо! - викаше и докато прислужникът донесеше своите кокалаци, Доно тупаше с тънка пръчка по тока на обувката си. Горко на кривата гърбина, ако коларският главатар бе ударил повече от три пъти върху обувката си.

От десетина дена Гърбото трябваше да се грижи и за Века, жената на коларя. Тя не можеше да става, имаше синини под очите и по шията. Доно я беше претрепал. Жените от Доновия род ставаха жълти и мършави година-две след сватбите. Превръщаха се в беззвучни метли, в столчета, в чаши, от които пиеха мъжете, ставаха цървули за краката им, торби, от които се измъкваха новите Доновци - малките коларчета смучеха с ненаситни уста млякото на майките, изпиваха живота им, от бели-червени ябълки ги превръщаха в жълти лози, изсмукани и неми далеч преди първата есенна слана.

И другите от Доновия род не търпяха женски каприз, но Доно и тука беше най-чевръст. Нарочно бе взел Века сираче, за да няма кой да пита за нея - та кой ли, правеше си сметка коларят, ще седне да се рови за тая тояжка измежду другите четиринайсет деца? Баща й ли, дето ако му подхвърлиш петаче, и петата е готов да ти целуне! Нарочно я бе избрал от такъв сой, защото искаше, като си дойде в къщи да го срещне тишина, в която силата му да плува като златна лодка, да го среща не поглед, а сведено чело.

Не му трябваше жена за обич - толкова пламък бе изгорял от него по разни хубавици и толкова омраза бе скътал от женската хитрост; не му трябваше и жена за легло - такава можеше да си купи когато иска в Перник. Трябваше му жена за къщата - да не оставя прах по бюфета и паниците. Да му роди син. Да го отгледа як и прав. Да мете конюшнята, да му посреща гостите. И него да среща без много приказки.

Жена му трябваше да бъде като ония апаши от Църковското дефиле, в които Доно нарочно стреляше от пет разкрача - и се мереше под последното ляво ребро. Човекът мислеше, че куршум го бие, пък то беше сачма. Напълваше кожата на апашорите със сачми и тогава ги усещаше точно както ги иска - без думи в устата, без мускул в юмрука. Тогава долавяше миризмата на волята си - толкова голяма и здрава - като път без завой.

Века не можеше да усети така. Когато се прибереше у дома, още недоближил портата на двора си, той чуваше гласа й - "Силна съм била, та съм убила, хитра съм била, та съм го скрила!" То не беше песен, не беше глас - едно грамадно звънтящо колело се изсипваше от неговия двор, търкаляше се надолу по баира, катурваше покривите на братовчедовите къщи, забиваше се в ушите му, разрязваше мислите като коса. Тя ще го прави за срам. Него! Пред когото всеки губеше ума и дума, бакали от четири села даваха калпаци пари да докарва стоката им невредима, кметове се усмихваха мазно, невести и моми го заглеждаха с готови очи. Него - дето баща му беше признал за най-кадърния от пет братя, макар да беше най-младият.

И Века ще го резили. Ще ражда всяка година момичета, ще пълни къщата му с женски боклук. Ще застава до прозореца, отворила уста с тия песни, дето бе домъкнала със себе си от равнината. Блъскаше я с колана си, като гледаше желязото от токата да удари в кръста, млатеше, докато онази омекне като слама в ръцете му. Искаше да я накара да вика. Крясъците й да разпорят баира, да са по-черни от песните. Да разберат братовчедите, че в къщата му пее петел.

Пък тя не викаше. Напъхваше в устата си престилката - той я съдра. Взе да захапва подгъва на роклята - и роклята съдра. Научи я да си хапе китката и дълго време не показваше двете си ръце пред гостите, защото бяха морави. Не можа да я накара да писне. Само по ударите на колана и по превитата жълта фигура на Гърбо до вратата хората се досещаха как Доно учи жена си да мълчи.

И щом съскането и пукането секнеше, през прозореца прекършена и смазана, бавно като мравка, се покатерваше песента - "Силна съм била, та съм убила, хитра съм била, та съм го скрила!" Тогава смочите зеници на Гърбото се запалваха и ставаха дълбоки, и на дъното им, като от врящи котлета се изливаше поток сила. Доно не посягаше повече към колана, защото ако я утрепаше, трябваше да я излежи по затвори и да зачерни младостта си.

А щом излезеше, трите му дъщери само чакаха да затихне шумът от стъпките му и почваха полека - "Силна съм била..." и трите им гласа се сплитаха на въже, обвързваха цялата къща и двора, придърпваха Гърбото близо и той само слухтеше коларят да хване в огледало слънцето, да го прати в конския корем и кон и господар да изчезнат към кръчмата.

Дългият натапяше парцали в отвара от живовляк и ги даваше на Века, срам го беше да я гледа как ги налага на снагата си. Беше виждал само ръката й гола до рамото - хич не му приличаше на женска ръка, беше тояга с обелена тук-там кора, железен кол, прояден от ръжда. Но смочите му очи виждаха тая ръка другояче - смъкваха ръждата и върху дървото порастваше кора, виждаше я бяла и лека - пръстите, които му сипваха всеки обед чорба, имаха свой мирис, звук, и всичко, което докоснеха, шептеше в ушите му песента - "Силна съм била..." Всяко парче земя в двора, където тя бе стъпвала, започваше да пее.

Може би имаше и нещо друго, не само страхът от затвор, което караше Доновата ръка да отпусне колана. Той не обичаше да се занимава със спомени. Мразеше къщата на баща си, грамадна, от камък, където всяка глътка въздух беше остра и режеше. Всяка лъжица имаше вдлъбнатини на дръжката - една за най-големия брат. Пет - за Доно. Всяко нещо имаше място; ако не беше на мястото си, баща му го пускаше на огън в камината.

Така изгоря върбовата свирка на Доно. И книгите на брат му. И една червена пола от кадифе на майка му. "Гювендии вкъщи не ща!" - каза дъртият. А майка му сиви дрехи носеше. Ако можеше, баща му би хвърлил и сивата жена в камината. Такава слабовата и кахърна, как ги беше родила петимата - сигурно заради тях я търпеше баща му.
И все пак на стари години и на него чавка му изпи ума - рече да зарязва коларлъка, да захване шивашки занаят. Добре - застъпиха се чичовците, дадоха пари да му купят шевна машина "Сингер". Пък дъртият стисна парите и изчезна с Мянка, бездетката, в София - там учил шивашлък, докато свърши хилядарките. Като се върна, науми с тормоз да вкара майка му в земята.

Покрай презрението, че майка му е глина и търпи всяка подметка над себе си, Доно не можеше да заглуши някаква мътилка от яд и болка, че я загуби. Че не можа да дослуша приказката й, единствената приказка, която някой му бе разправял в живота. Не можа да потули мъката, че не разби зъбите на Мянка, че когато майка му умря и дъртият се заскрънзи да плати за опело, и той, Доно, се стисна - не извади пари да даде на попа.

Така си замина Севда, като буболечка, и само сълзите на лелите му я проводиха. Но лелите не плачеха за нея, те окайваха своята бъдеща смърт. Доно не понасяше въртележката на спомените, те вкарваха в главата му лоши мисли.
Като насинеше Века и я оставяше полужива в кьошето - тя, жена му, изведнъж започваше да прилича на майка му. Само дето майка му никога не беше понасяла удар на колан - тя си беше полужива купчина, изтърсена до камината без бой. Единствения звук, който признаваше - скърцането на бащините зъби - можеше да я изправи на крака. "Силна съм била, та съм убила..." - така ли беше? Векиният глас, по-голям от неговата воля, по-голям от всяка човешка воля, напъваше и звънеше в паметта му.

Защо поне веднъж не бе дослушал какво става в края на песента? Ами! Това значи да се признае по-слаб, да клекне. Ами! Ще смаже този инат. Камъни ще я накара да яде. Беше изкоренил перуниките й в градината. Счупи чашките, които Века беше донесла от Рилския манастир.

Тя отряза опашката на Лиско. На неговия кон! Тя осакати най-добрия му другар. Само Лиско го разбираше. Пред него Доно всичко си беше казвал - мъката, че все женски боклук пълни стаите му, позора, че няма син. Страха, че някога и неговата ръка ще омекне и някой нахален младок ще я счупи, както той самият бе направил с предишния главатар на коларите. Завистта, че големите му братя сигурно имат повече пари от него. И тя, мръсната, бе осакатила неговия най-голям приятел. Кончето му с атлазената козина, с очи, които казваха направо на Доновата кръв - ти си за мене не само господар. Ти си за мене вода и път. И аз съм за тебе вода и път. Между нас няма сметки с червиви пари. Няма лъжа.

Тя бе отрязала опашката на Лиско, бе унищожила сребърната вихрушка от косми, които се носеха след Доно! Не, нямаше да й прости.

Пясък щеше да я накара да преглъща. Как ли баща му само с глас успяваше да сплеска сивата си жена, с половин дума да я накара да тича, да вкара чистота и слънце вкъщи и като всичко стане готово, да я струпа в ъгъла? Доно бе спечелил повече от баща си - тройно повече. Никога кмет не беше клатил шапка пред баща му.

Защо тогава Доно не можеше да стрие Века? Защо сърцето му припламваше и се свиваше на куршум, защо не му даде да строши шарената чашка, от която само Века пиеше вода? Защо, Лиско, оная мътилка от яд и жал го обвиваше всеки път, щом желязото от колана пуснеше кръв от месата на Века?

Не! Този път нямаше да й прости. Желязо щеше да я накара да пие. Но и на глад търпеше, пустата. Беше я държал гладна, докато кожата под очите й покафенее. Тя пак си тананикаше - песента й беше храна. Да, сбъркал бе, че я взе сираче. Между четиринайсет деца хлябът е бил по троха на всяко, от глад се бе научила вместо с коричка, с песен да се залъгва. Представяше си я - свила се в парцалива дрешка, нищо-дете, с юмрук да го размажеш, пък живота с трийсет зъба захапало. Може би затова заедно с яда избиваше прашинка възхищение - напук на ума му, който искаше да я пропъди.

Сега щеше да й даде да се разбере! Тъкмо ръката с колана да се стовари върху сивата й дреха, някой стисна китката му.

- Аз отрязах опашката! - Гърбото го гледаше отблизо. Смочите му очи бяха подивели.

- Ти ли? - измери го внимателно Доно. - Ти?

- Аз.

- Не е той - кресна Века. - Аз я отрязах.

- Кой! Помислете си.

- Аз! - гласовете на жена му и на гърбавия изскочиха заедно. Сплетоха се. Нещо се счупи у Доно. Спря да вижда. Както бе размахал ръце, можеше да я убие. Стъпка с нозе Гърбото. Колко беше удрял, за да накъса колана и желязната катарама да се извади от кожата? Кой беше извикал дъщерите му - бяха подали глави през прозореца като мишки. Доно не знаеше. Доно биеше.

Изведнъж чу дрезгавия глас на Гърбото - "Силна съм била..." - думите излизаха, оцапани с кръв, и падаха на пясъка.

- Спри, Борисе! - викна жена му.

Как го нарече, Борис ли? Борис, а?

На! На ти, Борисе. Гърбото започна да вие още по-високо. Века пригласяше. Тя, кучката! Всичко изчезна от очите на Доно. Дрехата! Сивата й дреха виждаше само, за да знае къде да удари. Не пееш вече, а! Звук нямаш! А ти, Борисчо? Х-х-х-р! Това остана от вас. Дрипи такива. Пейте де, ще ви послушам. Нещо не се чувате.

Когато Доно наближи кръчмата, стори му се, а след това съвсем ясно чу двата гласа - "Силна съм била, та съм убила..." Песента стисна гърлото му. Започна да стяга. Плавно, здраво. Той клекна и полека започна да бърше с юмрук петната кръв от обувките си.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

17.04 2016 в 13:06

Много добре е пресъздадена богатата българска душевност.

16.04 2016 в 15:23

Приятен разказ.

16.04 2016 в 10:53

Това ли е краят? Не е ли недовършен?

16.04 2016 в 09:28

Прекраснен разказ!