"Волпоне": разказ-шега от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 30 април 2016 в 08:05 8615 2

Здравка Евтимова. Снимка: Сергей Антонов

Бъдещето си виждах съвсем ясно, поне до своята 35-годишнина. Очаквах, че дотогава ще съм станала доцент и ако, не дай Боже, не ме сгазеше някой камион междувременно, в навечерието на рождения си ден щях да празнувам защитата на своята докторска дисертация. Интересувах се от староанглийски език, денонощно седях с глава, наведена над факсимилета от старинни ръкописи, и в живота ми рядко имаше делничен ден, прекаран извън Народната библиотека. В плановете си изключвах всяка възможност за женитба, губене на време с бебета, еротични срещи с женени мъже и традиционни скандали с неверния съпруг. Повечето ми приятелки бяха разведени, а тези които все още не бяха, не изграждаха бляскава кариера в сравнителното езикознание, уверявам ви.  

Ала съдбата явно бе подготвила друг маршрут за мен. Научната ми ръководителка професор Джоганова, изключително затворена жена, която приказваше пестеливо и съхраняваше по всяко време снежни преспи в очите си, съвсем неочаквано ме покани в дома си на чашка кафе. Трябва да призная, че се притесних извънредно много. Тя не беше намеквала на никого от своите специализанти, че би се радвала на компанията му за приятелски разговор под собствения й покрив; ако призовеше някого в аскетичния си университетски кабинет, човекът изпълзяваше оттам със свито сърце и плувнало в пот тяло, понеже нямаше по-смущаващо изживяване от това да понасяш смразяващия поглед на професор Джоганова, която с безпогрешността на ултразвуков апарат откриваше най-дребната слабост и във вашата разработка, и в поведението ви. 

Апартаментът й ме смая. В това човешко обиталище нямаше стени. Всичко беше книги. Древни, старинни, великолепни. Дори у дома си професор Джоганова се появи в строг, безупречно огладен костюм, а отблясъците на очилата й хвърлиха лавина от паника в мислите ми. Беше ме поканила в четири часа и аз бях абсолютно точна. Всяко закъснение при професор Джоганова се наказваше безпощадно. Беше приготвила чашките с кафе, които димяха в очакване, ала въобще не се стигна до кафето.

- Петрова, искам да Ви покажа нещо - заговори с хладния си като повърхност на замръзнало езеро глас тя. Нищо повече не добави. Бавно напусна масичката с чашките, аз тръгнах след нея и двете спряхме до една друга масичка от черна дървесина. Достатъчно беше да се надвеся над полирания плот и дишането ми спря. Задавих се.

Ръцете ми започнаха да треперят - върху масичката лежеше едно невероятно издание на комедиите на Бен Джонсън на английски език - "Волпоне", "Алхимикът" и "Панаирът на Свети Вартоломей"! Библиографска рядкост отпреди три столетия. Аз самата бях писала обширна статия върху това издание - едно извънредно ценно произведение на полиграфическото изкуство, което струваше цяло състояние. Но не парите ме интересуваха в този миг!

Всеки колекционер би забравил името си при вида на този "Волпоне"! Бях честита, че до ноздрите ми се промъкваше аромата на древната подвързия, че го докосвах с погледа си. Господи!- беше единственото, което успях да изрека.

- Приготвила съм го за подарък на бъдещата си снаха! - тихо и студено изрече професор Джоганова и в този миг аз отново се задавих. Не знаех, че тази престъпно мъдра жена е омъжена, пък отгоре на това има и син! Вече две години работех с нея.

- Искрено завиждам на вашата снаха! - прошепнах аз.

- Не съм сигурна дали ще бъде личност, способна да оцени ценността на подаръка - отбеляза събеседницата ми.

- Нима не я познавате! - изплъзна се нетактично възклицание от устните ми. – Имам предвид Вашата снаха...

- Все още нямам удоволствието да зная коя ще бъде тя - отвърна ми професор Джоганова.

И ето, тъкмо се бяхме настанили около масичката с чашките кафе, когато у дома се прибра синът на моята научна ръководителка. Ако в нейния поглед по всяко време се трупаха снежни преспи и навявания, то в неговите очи бе замръзнал целият Северен Ледовит Океан. Младежът беше висок, строен, с точни, движения, в които не откривах нищо излишно и необмислено. Безпогрешен вкочанен от студ робот.

- Мамо, не ме бе предупредила, че ще имаш гостенка - укорително подскочи гласът му. - Можеше да не се прибирам толкова рано.

- Аз тъкмо си тръгвах - дойде в ума ми спасително изречение и се надигнах схванато, разливайки с несръчното си движение капка кафе върху масичката. Това беше огромен крах за мен.

- Няма нищо - спуснаха се да ме успокояват майка и син, ала аз през цялото имах чувството, че са ме пъхнали във фризер и се превръщам в ледена висулка.

Тръгнах си зашеметена. Като красива подводница в съзнанието ми непрестанно плуваше спомена за древния "Волпоне". Това безценно издание щеше да отиде у снахата на професор Джоганова! Копнеех за твърдата кожена подвързия на "Волпоне", за красивия шрифт и аромат на изтънелите страници! Еретична мисъл проряза спокойствието на есенната привечер - ами ако аз самата се омъжех за Северния Ледовит Океан?

Преди да си тръгна той спомена, че бил математик. Тяхното племе не създава проблеми, ще си пасе математическите формули, а аз щях да живея, отдадена на размисъл в света на Шекспир, Томас Кид, Бен Джонсън! На следващия ден вечерта позвъних по телефона у дома на професор Джоганова и потърсих сина й. Поисках съвета му какво да предприема, за да отстраня огромния проблем, внезапно появил се в моя лаптоп - естествено сама можех да се справя, ала кажете ми по-добър начин да си определите среща и след това да свалите един робот?

Той дойде - абсолютно точен, хладен, недостъпен, с лъх от Арктика. Аз копнеех за "Волпоне".

Не си спомням досега да съм искала нещо и да не съм го постигнала. Човек, който може да разчете староанглийски текст от 8-ми век, в никакъв случай няма да се затрудни да вземе ума на някакъв надут, замръзнал математик. Докато разговаряхме, аз се опитвах да задържам погледа си в очите му, помнейки премията всеки миг - великолепното томче, което ме очакваше, ако успеех да омъжа този хладилен шкаф за себе си!

Успях за шест седмици.

На седмата събота след запознанството протече нашата сватба в тесен семеен кръг, като веднага след ритуала в църквата аз не се спуснах да благодаря на своите гости, ами пламенно притиснах до сърцето си страхотния "Волпоне". Можех спокойно да целуна подвързията, да допра бузите си до меките страници - не можех да му се нарадвам - ставах месеци посред нощ да гледам чудното издание. Математикът приемаше равнодушно странностите ми, кукайки над компютъра си.

- Знаех, че ще успееш, момичето ми - беше прошепнала съучастнически професор Джоганова веднага щом длъжностното лице обяви брака ни със сина й за сключен. - "Волпоне" наистина си струваше труда! - Тогава за пръв път я видях да се усмихва.

Сега освен "Волпоне" имам двама сина и дъщеря. Професор Джоганова е най-милата баба, която познавам. Децата стопиха леда в очите й. Ала не препоръчам опита си на никоя амбициозна млада жена, която е решила да прави кариера в езикознанието. Вече съм на 35. Все още не съм защитила докторската си дисертация. Не станах професор.

Обаче започнах да пиша разкази, дори публикувах роман - единствената активност, с която впечатлявам гениалния програмист у дома. Познавам го добре - той никога не би си губил времето да проследява евентуалните ми изневери. За беда не мога да дишам без него, все още съм хлътнала до небето, дори понякога съвсем без повод ревнувам добрия човек и не мога да си обясня защо. 

Какъв срам!