Не помня вече как този човек се появи в нашия двор. Просто един ден зърнах баща ми да говори с някакъв непознат, висок като кула и без багаж в ръцете си, а на другия ден човекът започна работа в двора. В началото ставаше дума само да го прекопае – и това за два-три дена, разбира се, не повече. Но той остана две седмици. Работеше като вол по дванайсет часа на ден. Изкорени старите пънове, останали след изсича­нето на тополите; засади няколко овошки; изкара шумата. Накрая това, в което се превърна нашият двор, надмина и най-смелите ни мечти. Той наистина беше човек от друга порода – или поне аз не познавах досега такъв. Помежду си го нарекохме градинаря.

Че не беше пияница, не беше, но когато вечер му сипех чаша ракия, очите му светваха. Една чашка, не повече, дръпна ме майка ми настрана, когато го пока­них първата вечер. Да не вземе да се напие, че какво ще го правим после. Тя, горката, навярно много добре си представяше какво ли чудо ще стане, ако този едър човек започне да буйства. Не се напи. Седеше си спокойно на масата, огромните му ръце лежаха тежко на кръст една върху друга на мушамата, дланите му бяха нарязани с хиляди линии и по нещо приличаха на делтата на свещената река Ганг и даже отдалеч беше ясно за всеки, който го видеше, че този човек сега си почива. Седнал е на стола, след като цял ден е блъскал в земята, и умората бавно изтича от тялото му. Големите му нокти бяха дебели като черупка на кос­тенурка и аз дълго гледах в тях, преди да го попитам на колко години е. На седемдесет, отвърна човекът. Аз не очаквах такъв отговор. Лицето му наистина беше старо, обрулено и грубо, очите му наистина бяха по старчески безцветни, но през деня бях наблюдавал тялото му, възлестите му гърди и лъсналите като медни плочи от потта мускули на корема, гърба му на гладиатор и страшните морави вени по нечовешки дългите му ръце и след неговия отговор останах изу­мен.

Той беше изключително съвестен работник. Ся­каш прецеждаше всяка шепа пръст, измъкваше камъ­четата и троскота и там, откъдето беше минал, земята ставаше равна и мека. След строежа на къща­та на няколко места из двора от години вече стояха камари с боклук: счупени тухли и хоросан, огромни парчета вкаменен бетон, хиляди трески, гвоздеи, вар и пясък. Човекът изтри този лунен пейзаж и от ден на ден дворът все повече се превръщаше в чудесна градин­ка – с райграс, с чакълени алейки, с молитвено насоче­ни към небето кипариси, а тук-там из нежната трева горделиво стърчаха прясно боядисаните с вар стъбла на овощните дръвчета. През цялото време не събрах кураж да попитам нищо повече: нито откъде е, нито какви са тези белези по гърба му, широки и назъбени като слънца и покрити с лъскава розова кожа. Даже и баща ми, и той не успя да измъкне нищо – само това, че живеел в някакво далечно село, а през пролетта ходел из хорските къщи да изкара някой лев.

Последният ден от престоя му при нас се случи направо чудесен. Небето беше ясно като сълза, а въз­духът ухаеше на цъфтене и потръпваше от кратки­те златни отблясъци на хилядите пчели, излезли за пръв път на паша. Всички до един бяхме изскочили навън и не можехме да се нарадваме на идеално подравнената пръст, на нежния като мъх райграс, на прекопаните дръвчета, на подрязаните храсти. Този ден градинарят беше особено весел. Още от сутринта той се беше захванал да майстори хвърчило за синче­то ми. Сам подбра летвичките, скова ги във формата на ромб, отгоре сложи цветен найлон и после дълго си игра с шарената хартиена опашка. Синчето ми беше клекнало до него с изплезено езиче и не ми обръщаше никакво внимание. Едва когато хвърчилото беше на­пълно готово, градинарят се изправи в цял ръст и погледите ни се срещнаха. Чак сега, на слънчевата светлина забелязах, че очите му са сини. Стана ми смешно. Такива очи подхождаха на малко дете, но в никакъв случай не и на този мъж с грамадно тяло и с остригана назъбена ръждивобяла глава.

На обед изнесохме на двора една покривка и всички насядахме на топлата пръст. Човекът хапна, изпи своята чаша с ракия, поседя така, присвивайки сини­те си очи срещу слънцето, и малко след това хукна да пуска със синчето ми хвърчилото.

В този миг отвън на улицата спря патрулна кола. От колата, без да бързат, слязоха двама униформени полицаи. Червените околожки на фуражките им се врязаха в тишината наоколо като внезапни крясъци на птица. Те веднага се запътиха към градинаря. Той пусна хвърчилото и послушно тръгна към тях. За пръв път виждах белезници върху човешки ръце. Поли­цаите вкараха човека в колата, прибраха и хвърчило­то и после единият извика баща ми и дълго си приказва с него. Когато колата замина, ние наобиколихме баща ми, но той стоеше като онемял с наведена глава, а след няколко минути изведнъж трепна и все така мълчали­во се прибра в къщата. Синчето ми се беше вкопчило в ръката ми. Татко, питаше ме то, защо този чичко полицаите го затвориха? Аз мълчах. Какво е направил, дърпаше ме синчето, какъв е той? Нищо, тате, от­върнах накрая, той беше само един чудесен градинар.

Преди няколко седмици излезе тринайсетата книга на писателя Деян Енев – сборникът с разкази „Внукът на Хемингуей”. Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Още по темата

07/06/2013

Нашите автори

По черешово време

02/06/2013

Нашите автори

Орелът

30/05/2013

Култура

Енергията на жалостта е велико нещо

22/05/2013

Нашите автори

Абитуриентката