Така и не разбрахме кога Калина порасна и стана абитуриентка. Сякаш довчера едно палаво мо­миченце с обелени колене тичаше по улицата, влиза­ше в дворовете и късаше черешите ни. После палаво­то момиченце изведнъж се източи и се превърна в по­добие на луничаво сърне с несъразмерно дълги ръце и крака и огромни очи. Щом се върнеше от училище, Калина започваше да гали агънцата на Йонко, пома­гаше на скулптора Лазар да мокри глината си, разхождаше кучето на Филип, което по цял ден виеше, откак жена му грабна двете им деца и замина за Америка и Филип се пропи, купуваше хляб и мляко на дядо Станойко гъдуларя. На моите хлапенца тя подари жи­ва костенурка и научи щерката да плете венчета от върбички, а синчето – да стреля с прашка. Единствена тя намираше кураж да си говори с гангстера Рони Манчев-Балтията от последната къща в дъното на улицата, когато той се прибираше сутрин с очи, подоб­ни на дупки в снега (по израза на един велик колега-писател, разби­ращ от гангстери).

А в началото на тази година открихме, че по улицата върви едно момиче, което хем е Калина, хем не е. Ще кажа само това – щом я видеха, шофьо­рите на камионите, превозващи по цял ден баластра за строящия се дворец на хълма, принадлежащ на ня­какъв шейх, натискаха спирачките, отбиваха машини­те в канавката и палеха цигари с треперещи ръце.

Дойде краят на май и настъпи времето на абитуриентските балове. Цялата улица се събрахме да изпратим Калина на бала. Майка й и татко й изнесо­ха в дворчето столове и пейки, но местата не стигнаха, та повечето гости насядахме направо в тревата. Йонко бе опекъл едно агне. Филип донесе виното. Скулпторът Лазар изпя няколко песни с дебелия си попски глас. А дядо Станойко подрънкваше по стру­ните на гъдулката с пръсти, тъй като лъкът бе счупен още преди половин век. Аз прочетох новата си ода. Калина до последно се разхождаше между нас по дънки и фланелка, но в един миг изчезна и когато се по­яви с абитуриентската си рокля, даже вятърът стихна и легна в нозете й като куче.

По едно време хората зашепнаха. Появи се Рони Манчев-Балтията, прегърнал наръч червени рози, подаде розите на Калина и се дръпна встрани. Оказа се, че отблизо очите му са меки като кадифе.

Сега всички вече зачакахме кавалера на Калина. Изгаряхме от любопитство. Балтията неб­режно намести патлака под сакото. Започна да се стъмва. Най-сетне край оградата се плъзна някаква сребриста лимузина. Толкова дълга беше, че вратове­те ни се изкривиха, докато я чакахме да спре. Черното стъкло на лявата врата потъна надолу и отвътре шейхът махна на Калина да се качва.

Още по темата

16/05/2013

Нашите автори

Бонго бонг /Разказ за звънарката Мария Зъбова/

07/05/2013

Нашите автори

Тигрицата

30/04/2013

Нашите автори

Орландо

11/04/2013

Нашите автори

Щурецът