Майка му си взе отпуска, за да се грижи за нея. Андрей също бързаше да се прибере от училище направо вкъщи.

– Как е Жечето? – попита и днес още от вратата, а майка му се разплака и увисна на рамото му.

– Стига, чуваш ли – каза Андрей и се запъти към стаята на Жечето.

По това време на деня слънцето грееше точно в прозореца и те често го отваряха. Меките лъчи на залеза осветяваха Жечето и като че ли я ободряваха. Тя жадно се опитваше да диша светлия юнски въздух.

– Как си, бабо? – попита Андрей и седна на леглото й. Жечето го чу и бавно извърна главата си. Тя отдав­на не се усмихваше, отдавна единствено с очите си реагираше на промените около нея. Андрей гледаше стопената под чаршафа фигурка. Отиваше си Жече­то, това беше ясно. Само тъничката й жълта ръка с напукани от инжекциите вени все още можеше да се движи. Андрей хвана леките пръсти и те слабо го стиснаха. Андрей се усмихна:

– Хайде, оправяй се, че да ходим да берем черешите – каза той.

Беше и това някога. На село имаха голяма черешова градина и докато Жечето беше здрава, всеки юни Андрей прекарваше там – мръсен, с блеснали като звездички очи и изцапан от черешов сок.

Този юни черешите щяха да ги оберат гаргите, това беше ясно.

Андрей проследи прозрачния маркуч от банката с глюкоза до ръката на Жечето. От две седмици тя не можеше да яде нищо и я поддържаха единствено с глюкоза. Малките капчици живот трескаво пътуваха надолу.

Андрей изчака банката да свърши, извади иглата и отиде до кухнята да изпие чаша бульон. Майка му седеше до масата спокойна и тъжна. В корените на оредялата й коса блестеше пот. Нещо в нея се беше пречупило.

– Днеска ще свърши – каза тя. – Пулсът й едва се долавя.

Андрей й каза да не говори глупости, а после я помоли настойчиво да отиде в спалнята и да си почи­не. Каза й, че тази вечер той ще бъде при баба си. Майка му се обърна като автомат и излезе от кухнята.

Когато влезе пак в стаята при Жечето, тя спеше. Андрей взе една табуретка и се настани до главата й. “Няма да те дам, бабо”, повтаряше си упорито наум. Беше решил да издебне смъртта и да я прогони с нещо. С какво, още не знаеше.

Навън се беше стъмнило. През отворения прозорец влизаше свеж въздух. Андрей се вслуша в слабото диша­не на баба си. После изведнъж се сети, че смъртта може би ще се промъкне през прозореца, затова стана и го затвори здраво. И пак се втренчи в лицето й.

Утрото го завари все така надвесен над нея. Про­зорецът стана син, а после синьото започна да просветлява и да се пълни с птича глъчка. Андрей трепна, взря се в лицето на баба си и се заслуша в дишането й. Жечето дишаше като врабче, но дишаше. Той хвана ръката й, мъчейки се да й прелее част от своите дни. Усещаше огромна радост и облекчение. Беше си вну­шил, че ако баба му доживее до утрото, ще се оправи. Страшно беше повярвал в това и сега, като слушаше тъничкото й спокойно дишане, не знаеше къде да се дене от щастие. Чувстваше се схванат, но бодър. Реши да прескочи до кухнята, за да си направи един чай. След пет минути се върна, потопи устни в горе­щата течност и пак се взря в баба си. Беше много горд от това, че успя да надхитри смъртта. Мислеше си как за новия ден в живота на Жечето мъничко заслуга има и той. Хвана в знак на благодарност ръката на баба си. И веднага усети разликата. Наведе се и затвори клепачите й. А после я целуна за последен път по бялото й чело, което беше започнало вече да изстива. Лек полъх докосна устните му. Андрей се обърна и чак сега забеляза, че прозорецът е отворен.

Преди няколко седмици излезе тринайсетата книга на писателя Деян Енев – сборникът с разкази „Внукът на Хемингуей”. Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Още по темата

02/06/2013

Нашите автори

Орелът

30/05/2013

Култура

Енергията на жалостта е велико нещо

23/05/2013

България

Офроуд фестивал в София! Почва в петък и не е за изпускане

22/05/2013

Нашите автори

Абитуриентката