Как убих Кольо

Последна промяна на 14 август 2014 в 17:56 26809 8

Почти цяло десетилетие след публикуването на историята за смъртта на Кольо, OFFnews реши, че е време да я преиздаде, тъй като за съжаление нейният коефицент на актуалност като че ли продължава да се покачва с всяка изминала година….

Никога няма да забравя деня, в който убих Кольо Пауса. Смъртта му бе внезапна, безусловна и сложи край на една от най-големите легенди в историята на нашата прашна софийска махала. Бях на 12 и на едно от челните места в местната хулиганска йерархия, но не можех да се сравнявам с Пауса. Той бе някаква опасна смесица между Хъкълбери Фин, Денис Белята и Трифон Иванов. Поглеждайки назад, трябва да призная, че Кольо бе поне две класи над останалите пакостници, а особено ме вбесяваше и смътното прозрение, че по всяка вероятност той винаги ще бъде с една година по-голям от мен.

В апогея на славата cи авторитетът на Кольо достигна епични пропорции и целият квартал се тресеше от притчи за подвизите му. Не знам кои от тях са били истина и кои хипербола, но мога да потвърдя, че митичният му похват "Вълкович" бе напълно автентичен. Кольо, виждате ли, бе най-великият специалист по "фунийки" в богатата история на този горд спорт. За тези от вас, които не знаят: фунийките са сложна игра, включваща улични престрелки, подли засади, организирани военни действия и дори лицемерни предателства. Вместо куршуми и оръжия се използват книжни фунийки, изстрелвани през метални тръбички.
 
Когато бъдеш ударен от фунийка, където и да е по тялото, си "убит" и излизаш от играта. В Амазонската джунгла канибалистично настроените индианци са използвали по подобен начин стрелички, натопени в отровата кураре и са ги изстрелвали през тръби от бамбук. Ние обаче, набавяхме тръбичките от антените по покривите. За да изработя своята двуцевна тръбичка, осакатих антена, закачена на невъзможно място на покрива на 5-етажна сграда на ул. "Гаврил Генов". Сега, като се замисля, не съм сигурен, че дори Хари Потър би могъл да се добере до нея, и се чудя как аз съм успял, без да се размажа като буркан с конфитюр на паважа.

Кольо бе непобедим на фунийки: движеше се като призрак, знаеше всеки таен вход, всяко мазе и всяка ограда и умееше да се слива с градския пейзаж като уличен хамелеон. Отгоре на всичко разполагаше с котешки рефлекси, невероятно точно око и най-грандиозното оръжие. Става дума за чудовищна, 50-сантиметрова тръба от мека сплав, която той наричаше Улцана на името на някакъв индиански вожд, обезсмъртен от Гойко Митич.

Устройство за изстрелване на хартиени фунийки.
 
В махалата нямаше хлапак, който да не е ставал жертва на варварската ярост на Улцана. Повечето от нас правеха фунийките от вестникарска хартия. Най-скапаните ставаха от „Работническо дело”, който често се разпадаше във въздуха. Голям късметлия беше Венко, чиято майка бе абонирана за „Жената днес” – твърдите страници на списанието бяха идеални за фунийки.

Аз използвах предимно вестник „Старт”, в който по ирония на съдбата 8 години по-късно написах първата си статия. Но нямаше по-съвършени фунийки от тези, направени от скъпата и рядко срещана паусова хартия. Кольо явно имаше неограничен достъп до някакъв тайнствен залеж от тази безценна суровина, защото всичките му фунийки бяха направени от паус. Оттам, разбира се, идваше и гордият му прякор. Веднъж около 10 души решихме да организираме усилията си срещу Кольо и поне веднъж да го елиминираме. Заложихме няколко степенна засада на "Д-р Вълкович" и когато Пауса стигна до средата на тази къса и тясна уличка, го подложихме на едновременен, кръстосан огън.

Последва нещо, което никога няма дa забравя: Кольо се понесе леко като кълбо дим по улицата сред ураган от свистящи фунийки, без нито една да го докосне. От време на време се обръщаше вляво или вдясно и с всяко рязко издишване през безмилостната Улцана покосяваше по един от нас. Години по-късно щях да видя нещо подобно в „Матрицата”. Накрая Кольо хлътна недокоснат в уютното обятие на един вход, а ние се взирахме с недоумение в попарената си от паусова хартия кожа. Беше повече от явно, че този човек фунийка не го лови. Така Пауса циментира легендата си, а инцидентът влезе завинаги в махленския фолклор под името „Похватът Вълкович".

Около година по-късно открих идеално място за засада в мазе недалеч от площад „Славейков”. Имаше малък прозорец, през който можех да стрелям в краката на противниците си. Но още в началния стадий на засадата чух някой да влиза в мазето и се сгънах зад една щайга. Когато се престраших да надникна, видях, че посетителят ми е не кой да е, а самият Филип Тотю на фунийките - недосегаемият Кольо! Беше се изправил до прозорчето, а дясната му ръка стискаше до болка познатото оръжие. Зловещото, черно око на Улцана се взираше настойчиво в най-отдалечените кътчета на изплашената ми душа, но самият Кольо не можеше да ме види – погледът му бе отправен навън.

Изправих се и треперещ насочих двуцевката към Пауса. Той ме усети и се обърна рязко, но знаеше, че е обречен. Бях прекалено близо, а и той не бе заредил фунийка. Невярващ, изпратих два параграфа от „Старт” право в гърдите му. Това бе първата и последна „смърт” на Кольо в тази игра, а аз промъкнах името си в неписаната история на махалата като единствения успешен атентатор на Негово величество Пауса. Малко по-късно той се премести в друг квартал и изгубих завинаги следите му.
 
Поглеждайки назад, осъзнавам колко рискована игра са фунийките. Цяло чудо е, че никой от нас не е останал без око или не е паднал от някой покрив. Да не говорим, че в същността си фунийките са симулативна война, а на този побеснял свят като че ли му трябват повече пацифисти. Не бих поощрил никое дете да играе на фунийки и въпреки това те са за предпочитане пред ситуацията, в която е поставено днешното младо поколение.


Никога досега човешката раса не е била хвърляна в отровните обятия на такова масово обездвижване. Децата, чиито навици и организъм се формират до голяма степен от влиянието на средата, са най-уязвими. В компанията на вездесъщия Интернет, безброй видеоигри, чат стаи и 200 тв канала, детето на XXI век има все по-малко причини да се отдалечава от екрана. Не трябва да забравяме обаче, че когато майката природа е създала Хомо сапиенс, тя е вложила в него конкретен дизайн, в който движението заема съществена роля. Без него човек бързо се превръща в справочник по патология.

В САЩ затлъстяването сред децата е епидемично, а заболявания като диабет тип II и хипертония вече не са приоритет на възрастните. Според много медицински експерти, за пръв път в историята на човечеството новото поколение може да очаква по-кратка продължителност на живота от предишното.
 
Домашните технологии нахълтаха в бита ни толкова рязко, че расата ни не успя да реагира адекватно и далновидно. Вярно е, че животът ни стана по-удобен, а достъпът на информация – мълниеносен. Но никога досега обществото не е променяло навиците си толкова драстично. Само преди 15 г. трябваше да чакам на опашка, за да се включа в баскетболен мач по местните игрища.

Сега обикалям по празните площадки като из асфалтова пустиня, докато открия двама-трима да хвърлят лениво топката в коша, навярно, защото им е развален компютърът. Но обездвижването сред младите не е само американска болест: тенденцията е глобална. Едно от най-често споменаваните изследвания за пагубното влияние на видеоигрите върху децата е извършено в Швейцария, а в Южна Корея самото правителство гледа на гейминг културата като на опасна пандемия.
В Холандия пък е създаден първият психологически център, който третира пристрастеността към видео играта като наркомания.

Въпреки всичките си ограничения и комунистически антиутопии нашето детство бе благословено в някои отношения: имаше само един канал, от който се носеше предимно държавна пропаганда, леко разнообразявана с ретро-тероризма на майор Деянов и Митко Бомбата. Само oт време на време cериали като „Аз, Клавдий" и “Богат, беден” буквално изпразваха улиците.
Някои хващаха сръбската телевизия, но не и в нашия квартал, тъй като никой нямаше здрава антена на покрива. Детството ни преминаваше така, както би трябвало да бъде във всяка една епоха: в постоянно движение, игри, бели и четене на малки правоъгълни предмети, наречени книги. Детството имаше два сигурни белега: олющените колене и футболната топка от 4,50 лв. С тази гумена топка с непредвидима траектория се играеше всичко и при всякакви условия: футбол на дъжд, баскетбол на лед, волейбол на простора в двора, садистичната „народна топка” и не на последно място „ръбчета”. „Ръбчета” бе гениална игра: отборите заставаха от двете страни на улицата и целеха ръбчетата на бордюра.

Тогава все още имаше бордюри, разбира се: ако опитам ръбчета днес, сигурно ще бъда покосен с картечен откос от някой собственик на Мерцедес. Момичетата играеха на дама и ластик и скачаха на въже до мръкване, което донякъде обяснява невероятните крака на няколко поколения българки. Вероятно 50% от детството ми е минало в катерене: дворовете бяха пълни с череши, джанки и черници. Да не забравяме и култовото колело "Школник", което сякаш бе издялано от белмекенски гранит. Шедьовърът на соцманифактурата тежеше колкото трамвай и до ден днешен не мога да си обясня как съм го карал из цяла София. Ако хвърлим Ланс Армстронг върху "Школник", не обиколката на Франция, ами обиколката на "Бъкстон" няма да завърши (със или без допинг).

Това лято се върнах неволно в детството, разхождайки се из старата си махала. Естествено, нищо не бе същото. В живота промяната е закономерност и необходимост. Но въпреки това, понякога се получава изваждане чрез прибавяне. Необходимо ли е наистина да има заведение във всеки двор? Нужно ли е да отсечем черниците, за да поникнат павилиони? Да покрием с коли тротоарите? Да изгоним децата от улиците?
 
Разходката ми ме отведе до мазето, в което поразих Кольо. Оказа се, че помещението е превърнато в Интернет клуб. За моя изненада не открих паметна плоча, посветена на лобното място на Пауса. Всяко свободно пространство бе покрито с компютърни терминали. По тях бяха накацали предимно хлапаци с хлътнали очи и бледи лица, играещи Doom, Grand Theft Auto и кой знае още какво. Впечатли ме пълното отсъствие на олющени колене.


В ъгъла, анемичен тийнейджър, изглежда, използваше някаква форма на IM, защото щракаше светкавично по клавиатурата. Запитах се каква ли е вероятността да флиртува в мрежата с момичето, щракащо също толкова усилено в другия край на стаята. Не съм от архаичните досадници, затънали в миналото си като в блато, от което с бълбукане отправят „мъдри” съвети към хората, стъпили на твърдата почва на днешния ден.

Напротив: вярвам, че в умерени дози дори видеоигрите могат да са полезни, да развиват рефлекси, въображение и стратегическо мислене. Огромна част от живота и кариерата ми са свързани с компютърни кодове, интернет протоколи и мултимедийни апликации. Подобно на милиони хора всеки ден приемам и изпращам огромно количество информация в мрежата.

Дори имаше период, в който и аз бях опасно пристрастен към Doom. Бях станал истински виртуоз, играех дори и насън и не можех да мисля за нищо друго. Един ден се добрах до самия край на играта, взривявайки на парчета досаден демон, който според създателите на играта е владетелят на ада. Бях в еуфория и не можех да повярвам, че най-после съм минал през повече от 30 степени, победил съм програмата и съм спасил човечеството от едно крайно неприятно в естетическо отношение изчадие на сатаната. Изпитах удоволствие от това усещане, но ако взема този момент, умножа го по хиляда и му прибавя 10 нули, пак няма да мога да го доближa дори с един сантиметър до онзи незабравим ден във влажното мазе, в който се изправих треперещ иззад щайгата и „убих” на място Пауса с една нищо и никаква книжна фунийка.

––––––––––––––––––

На 3 юли, в книжарница "Хеликон" Иво Иванов представи книгата си "Кривата на щастието", издадена от издателство "Вакон".

Повече от 3 часа стотиците му почитатели чакаха на опашка за автограф от Иво.

Ако искате да си купите книгата, можете да я поръчате тук.

Публикуваните в OFFNews разкази на Иво Иванов можете да намерите в секцията "Нашите автори" или на следните линкове:

"За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове"

"В едно изречение"

"У дома"

"Невероятната история на сестрите Мочеану"

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

19.08 2014 в 21:17

Здравейте ,аз съм Кольо Пауса и тоя пич лъже ,че ме е убил на фунийки. Няма такова нещо! Силата винаги е била с мен и никой не успя да ме убие през всичките тези години и едва ли ще успее!

16.08 2014 в 00:12

Еми ние си помислихме че наистина го убива и се насилихме да четем до края кога ще го убие обаче той всъщност не го убивал сичко било на ужким пълна загуба на време пускаме си рамщайн и слипнот че от тия текстове зе нещо да вее неква скука...

15.08 2014 в 11:54

До #1:
Мечока си е комарджия още от времето на "неасВалтираните улици" на Лозенец, тц, тц. Опасен е ей, така си е!

Ахахахах

15.08 2014 в 08:18

Браво на автора! Кой ни е виновен, че помним тия... времена(усмивка)......

14.08 2014 в 22:58

Е такива анти...всичко си, разбирачи и Олигофрени безпросветни, спокойно може да си умрете.
Хич няма да се трогна, дори да видя как ви мачка камион на улицата.

Иначе аз ще пазя детското у себе си, точно до момента когато умра.

Злобарите да духат... ма злобно.
Хахахахахахахахахахаха

14.08 2014 в 22:49

Не си ти антиконсервант...баш си си БАшкомплексар ;)

14.08 2014 в 21:03

Поредния рурналяга се опитва да просвири всички дупки на консервативните хора.
Не знам дали автора е подъл опортюнист или наистина си мисли че това е(цялата)ситуация.
Не ми се обяснява очевидни неща, за това ще го играя поредния гневен глас в интернет.
Децата имат проблеми не защото са сменили фунийките със смартфони, а защото родителите им не искат да им обръщат внимание, не искат да поговорят с тях като с хора и като цяло не ги обичат, защото са ги направили да си покрият нуждите на старини(или за други още по тъпи причини).
И ето идва Автора, както и много други автори, и гръми два заека с един изстрел. Хем се опитва да просвири всички дупки на консервативните хора с този разказ за отминалите дни. Хем лее душевен балсам на улиговрените дето са си заебали децата и те самите често стават улигофренчета. Това което прочетох беше "Вии ни сте улигуфрени тихнулогиити са виновни, те ви развалиха хубавити дечица".
Повдига ми се българската журналистика смърди дори и когато е в добра опаковка.
Язък за сносния разказ в началото.

14.08 2014 в 18:46

Хехе, с фунийки беше гот.
Няма обаче за топчетата. Става дума за центъра, а там всичко е паваж и асфалт от край време.
Ние в Лозенец имахме неасвалтирани улици,идеални за топчета.
Залагахме в един начертан в праха триъгълник, топчета или по 1 или 2 стотинки. Определяхме разстоянието и това си беше нещо между покер и рулетка.

Хахахахахахахахахаха