За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове

Последна промяна на 05 юли 2014 в 11:17 20060 7

Джaк Никълсън отваря широко прозореца и пали цигара. Той не подозира, че днес ще ни помогне да надникнем в историитe на колоездача, лекаря и кънкобегача. Или всъщност, кой знае... може би подозира: почти нищо в тази странна сага не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

В момента Никълсън е в ролята на журналиста Дейвид Лок. Два часа по-рано, в началото на филма, героят му се натъква на трупа на току-що починалия от сърдечен удар Дейвид Робинсън и без никакво обяснение и видима причина разменя своята самоличност с неговата. Лок не знае нищо за починалия и въпреки това оставя всичко зад себе си - жена, семейство, дом, кариера, минало, и се впуска без колебание, мотив и угризения в един напълно чужд и пълен с неизвестности живот. Но Робинсън се оказва сенчест търговец на оръжия, преследван по петите от опасните последствия на своята професия. И ето че в самия край на филма главният герой е попаднал в малко селце някъде сред пустинната жега на Южна Испания, в шокиращо аскетична хотелска стая c решетки на прозореца. Джак Никълсън се изтяга върху леглото. Цигарата е все още в устата му, когато започва изумителната предпоследна сцена от филма.

Необезпокояван от какъвто и да било монтаж, кадърът е седемминутен филмотечен епос. Камерата постепенно става безразлична към Лок и сякаш придобива своя собствена безплътна самоличност. Тя се вглежда настойчиво в прозореца и поема в плавно съзерцание към прашния, опечен от слънцето площад отвъд. Събитията, които се разиграват навън, просто попадат в регистъра и без да бъдат класирани по произволност и значимост. Камерата се приближава все повече до решетката и някак си съвсем естествено и в същото време необяснимо... минава директно между железните тръби! Нещо важно се случва зад нея в хотела, но то вече е без значение. Какво точно е камерата в този момент? Дали истинската самоличност на героя? Дали освободената от черупката душа? Дали стъкленото око на провидението? Изплъзнала се с невъзмутима призрачност от стаята, тя се понася в плавен панорамен валс над перхидроления площад и неговите обитатели и когато най-после решава да направи 180-градусово обръщане към хотела, стаята и Дейвид Лок, неговата история вече е открила закономерния си край, цигарата е изпушена и човекът върху леглото може би наистина е Дейвид Робинсън.

Сцената е от шедьовъра на Микеланджело Антониони “Професия: репортер” - един от малкото филми, които се изучават и анализират както в академиите по киноизкуство, така и във факултетите по философия из целия свят.

Самият Джак Никълсън, чиято кариера е наситена с изумителни постижения, смята участието си в този филм за най-добрата роля в живота си. Защо ли?

Филмите на Антониони не са за всекигo и определено изискват усилие от зрителя. Никой няма да започне да прескача стъклени небостъргачи след ухапване от мутагенен паяк. Няма да има шевролет Камаро 77, който да смущава движението, превръщайки се в огромен хиперактивен робот. Никой няма да ритне никого в лицето сред фонтан от излитащи на забавен кадър бели гълъби. Няма да видите дори и нещо толкова елементарно като акробатична битка с октоплазмени рапири върху покрива на движещ се с 200 километра в час влак.

Не, филмите на Антониони са по-особени. Те са криволинейни, бавни, своенравни и опияняващо непредсказуеми. Носят се плавно като величествени фрегати в безбрежния океан от въображение на един велик творец. Казват, че сегашната генерация не е в състояние да възприеме произведенията му, тъй като епохата на сегментирана информация, дигитална консумация и насечен монтаж е осакатила съзнанието ни и е стеснила капацитета ни за концентрация.

Лекарят, за когото искам да ви разкажа, е по-скоро рожба на моята генерация, така че той определено разполага с търпението да проследи от началото до края пътешествието нa достолепна фрегата като “Професия репортер”. Проблемът е, че все няма време. Той работи почти непрекъснато, но не толкова за пари, колкото за благополучието на пациентите си.

Не е тайна, че лечителското поприще в САЩ е комерсиализирано до такава степен, че болниците са се превърнали в колосални и често бездушни корпорации. Фармацевтичната и здравнозастрахователната индустрия са трудно описуем, чудовищен механизъм с могъщо лоби в коридорите на Конгреса и с влияние, простиращо се отвъд здравия разум. Колкото и ужасяващо цинично да е подобно твърдение, има болести, които едва ли някога ще бъдат отстранени, просто защото са изключително доходни в сегашния си вид.

Има само две държави в целия свят, които са разрешили директната реклама на рецептни лекарства. САЩ е една от тях. Ако пуснете който и да било телевизионен канал тук, ще бъдете незабавно заринати от два основни вида реклами: за бързи храни и за скъпи лекарства, с които да намалите катастрофалните последствия от консумацията на същите тези храни. Тук вече всички са примирени с това, че медицинско-промишленият комплекс е напълно втъкан в управлението на обществото, а лекарската професия е просто една от многото й марионетки.

В подобна атмосфера лекари като нашия герой са крайно необходими. Той е от хората, които са станали лечители по призвание - не по банкова сметка. Създал е своя собствена клиника, излекувал е безброй пациенти и след многогодишен труд и абсолютен професионализъм е изградил репутацията на един от най-добрите хирурзи ортопеди в страната. Не му е било лесно: следването и задължителният стаж тук са истински кошмар, особено за човек като него, който е започнал да следва медицина късно - чак 26-годишен.

Напълно логично е най-благородната професия да е една от най-добре платените, но той не е станал лекар, за да бъде милионер. Направил го е, защото е усетил призванието на лечител във вените си, и въпреки че вече десетилетия са минали, откакто е положил Хипократовата клетва, той не е забравил нито дума от нея.

Постепенно репутацията му нарасна до такава степен, че той се превърна в един от най-търсените травматолози в Америка, а пред клиниката му редовно се образува опашка. Особено търсен е от спортисти, претърпели тежки контузии, тъй като виртуозните му пръсти са в състояние да реставрират дори най-катастрофално унищожените ставни връзки. Баскетболният "Сакраменто Кингс" реши да се възползва от майсторството му и го направи лекар на отбора. Славата му постепенно стигна и до ушите на Американския олимпийски комитет, който го ангажира за доктор на националните отбори по кънки и колоездене за последните четири олимпиади. Може би затова често използва спортни метафори, за да опише изискванията на професията си: “Ако искаш да бъдеш шампион в каквото и да е, трябва да тренираш като шампион - твърди лекарят. - Време и усилия - това е ключът към всеки успех. Професията ми е много тежка и изисква постоянно самоусъвършенстване. Нужни ca страхотна координация, издръжливост, самообладание и ловкост. Човек трябва да тренира ръцете си, очите си, интелекта си, независимо от това колко стаж и опит има.”

Като стана дума за време и усилия, може би сега е най-подходящият момент да ви върна за малко към сцената шедьовър на Антониони. Джак Никълсън твърди, че нейното заснемане е било нещо епохално и е продължило 11 дни! Целият хотел е бил построен специално за този седемминутен опус. Режисьорът е конструирал релси на тавана на стаята, по които да придвижи плавно камерата към прозореца. Как е постигнал безплътното преминаване през решетката ли? Цялата стена и металните тръби са били разрязани по средата и са се разтворили като железнозъбеста бетонна паст, за да може камерата да се изтръгне от стаята. Навън чакал колосален 30-метров кран. За да бъде свалена от релсите и закачена за крана, без да се изгуби усещането за елегантна безтегловност, камерата била оборудвана със сложна система от жироскопични устройства, създадени конкретно за филма. Защо е била нужна подобна маниакална кинематографична хореография? Какво друго очаквахте от човека, който твърди, че цветовете във филмите му са от също толкова голямо значение, колкото актьорите... Казват, че за да заснеме прочутата последна сцена в друг свой шедьовър - “Фотоувеличение”, Антониони е пребоядисал тревата в лондонски парк 23 пъти, за да постигне точно определен оттенък на зеления цвят.

Но дори нестандартна птица като него бе изненадана от странната участ на “Професия: репортер”. Действително нещо много, много изненадващо се случи с произведението на Антониони преди около 30 години. Нещо безпрецедентно. Филмът просто изчезна! Изпари се в нищото! Оказа се, че тайнствен колекционер е закупил оргиналния негатив, както и правата върху лентата, и го е изтеглил напълно от обращение. За филмотечни зомбита като мен остана само да предъвкваме осакатени, треперещи от старост версии на филма, запечатани върху антични видеокасети. Екстравагантният милионер искаше филма само за себе си, така както се иска антична амфора или платно на Писаро... и това бе вбесяващо. Понякога си го представях - излегнал ce самодоволнo върху кадифено канапе в изтънчения сумрак на домашния си кинотеатър, докато кадрите от филма се разтварят бавно и величествeно върху екрана като акварели на Де Кирико.

Колоездачът, за когото искам да ви разкажа, се появи неочаквано на американската спортна сцена в същата година, в която филмът на Антониони бе така алчно отвлечен от киноархивното си убежище. Щатите нямаха традиции в този изнурителен спорт. Все още ни предстояха епохите на Грег Лемонд, Армстронг, стихийната популярност, колосалната велосипедна промишленост, допинг скандалите и т.н. Елитните колоездачи тук поддържаха тесен, автономен кръг и когато нашият герой направи опит да се включи в него, той бе посрещнат с известна насмешка и пренебрежение. Той бе прекалено наивен, прекалено неопитен, прекалено висок, прекалено тежък и… прекалено закъснял. Кой наистина започва да мечтае за пръв път за "Тур дьо Франс" на 24 години? Та нали хората тренират дробовете, мускулите и волята си от деца, само и само за да завършат това нечовешко изпитание... Но “старецът” колездач е от хората, които не обръщат внимание на скептиците. Подобно на лекаря, за когото ви разказах, той вярва, че всеки връх може да бъде изкачен, ако бъдат вложени достатъчно време и усилия. Изцеждащ, нечовешки тренировъчен режим го вкара в невероятна форма и когато cпечели титлата на Съединените щати, единственият човек, който не бе изненадан и впечатлен, бе самият той.

Тренировките му станаха още по-изтощителни и интензивни. Целта му беше Cвещеният граал на колоезденето - Обиколката на Франция. Не ставаше дума за нейното спечелване - мечтата му бе да се добере до Тура, да се сблъска с нечовешките му изкачвания, опасни завои, предизвикателства... и да го завърши. Да победи без дрога и машинации не толкова съперниците на шосето, колкото съперника в себе си. Великолепната му форма бе забелязана от новосформиралия се американски отбор 7-Eleven и като негов член той се представи повече от достойно в реномираната Обиколка на Италия. Резултатът на отбора бе толкова впечатляващ, че малко по-късно, невярващ и въодушевен, новобранецът колоездач се озова на старта на мечтания „Тур дьо Франс”. Още по-изненадващо бе представянето му. Младежът не само че не отпадна още в началото, но остави зад гърба си голяма част от световния велосипеден елит. Ден след ден, хълм след хълм, етап след етап колоездачът напредваше спoкойно и уверено към големия финал на Шанз Елизе.

Не е съвсем ясно какво точно се случи само няколко дни преди края на състезанието. Какво точно предизвика жестоката му катастрофа? Той самият или не иска да каже, или просто не помни.

Дали е закачил улично препятствие с гумата си? Или не е влязъл както трябва в завой? Каквато и да е причината, велосипедът и неговият ездач са излетели във въздуха с огромна скорост. При падането колоездачът удря главата си с такава сила в паважа, че дори шлемът не успява да го предпази. Той е в полусъзнание. Кръв се стича по лицето му и въпреки че прави отчаян опит да се изправи, жестокото сътресение на мозъка не му позволява да продължи. Колоездачът отпада от състезанието само пет дни преди мечтания финал.

Следва на стр. 2

Страница на статията : 0102
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

08.07 2014 в 19:41

Какво ли не прави любопитството?! Прочетох историята и веднага започнах да търся повече информация за Ерик Хейден, за който до този момент не знаех нищо. Е, развалих приказката на Иво. Не го правете и вие.

08.07 2014 в 01:06

Всичко това беше една друга епоха, друга култура,култура на културата. Сега сме в епохата на новата култура на безкултурието.

05.07 2014 в 22:33

Поредният много добър текст на Иво Иванов. Благодаря!

05.07 2014 в 21:18

благодаря !
ще чакаме следващите книги ;)

05.07 2014 в 14:21

Защо не автора не пише за Русия? За болниците и лечението там? В университска болница, призната за най добрата в света, като Jon Hopkins идват да се лекуват хора от цял свят. А, и тя не е единствената в САЩ на такова ниво. Че, лечението, отношението и условията в болниците тук са извън въображението на българина.....

Плоско и евтино Иво!

05.07 2014 в 13:24

Освен че историята, сама по себе си е страхотна, но и е написана изключително майсторски.
Така може да пише и мисли само един гражданин на света.
Браво Иво! Искрено се радвам за тебе. :)

05.07 2014 в 13:09

Е, не мога да го шерна това от 1/2 час и това е положението...