Когато Антоний ме покани на вечеря, изпаднах в състояние, близко до плътна паника. Презимето му беше Алтънов; господинът принадлежеше на известно във финансовите среди семейство, дало на Европа поне дузина видни теоретици на банковото дело. Колата, дрехите, козметиката, с която този човек освежаваше безупречната си фигура и лице на джентълмен, получил образованието си - както усилено се говореше - във Виена, ракетите му за тенис, всичко в личността му искреше с белезите на изтънченост, която се постига с много пари и професионални масажисти, работещи върху плътта му всеки божи ден.

Предполагах, че се бе досетил за мене като възможна гувернантка на дъщеря си, едно бледо дванадесетгодишно девойче, което вече бе уволнило осем гувернантки заради грубото им поведение по време на учебния процес. Аз приказвах английски добре, немският ми, въпреки че не блестеше ослепително, бе подкрепен с висок сертификат за владеене на чужд език, издаден от Goethe Institut, България.

Рехавите ми разкази, както се ласкаех да си напомням - макар и да не печелех пукната стотинка от тях - се появяваха от дъжд на вятър в бледи литературни издания на България, ала вече имах няколко публикации в Германия, копия от които бях изпратила до Антоний. Вероятно това бе причината той да ме покани на тази вечеря, за която се наложи да взема дрехи на заем от една моя братовчедка с внушителен личен гардероб.

Чувството на напрегнатост се увеличаваше от тъмните легенди, които се носеха за Алтънов из домовете на моите частни ученици. Цената ми като частен учител по английски едва ли докосваше небесата; все пак един от атестатите за благополучие на елитните столични семейства беше именно аз да обучавам младите наследници в умения по писане на есе и слушане с разбиране на езика на Шекспир. Никоя личност не беше обект на толкова напрегнати и страстни коментари във високите кръгове, както Антоний.

Джентълменът имал обичай да подмята, че жената вдига глава, единствено за да не се забелязва двойната й брадичка - наблюдение, което очевидно бе заимствал от прелестния английски разказвач Самърсет Моуъм.

Съпругата на Антоний, която не познавах, била изтъкната балерина; до ушите ми долитаха внимателни намеци, че бившата балерина, вече поизхабила огъня на прелестите си, не съумявала да предоставя достойни теми за разговор на своя знаменит съпруг. Тоест - била одъртяла, ето защо естетическото чувство на финансиста се отклонявало в посока търсения на талантливи и крехки дарования. Преди по-малко от година бях правила плахи опити да предложа професионалните си умения като редактор на издателството, което притежаваше Антоний Алтънов.

Той категорично ме отряза, заявявайки, че възрастта ми е смехотворна за такава отговорна работа. Тогава бях на 33. Той имал нужда от млади, амбициозни кадри. По-плосък и безцеремонен отказ не бях получавала никога през живота си, което в моя случай наистина означава нещо. Предлагам разказите си по разни редакции и издателства в различни държави и повярвайте ми, никакви откази, колкото и грозни да са, не бяха в състояние да разклатят душевното ми равновесие. Уверявам ви, че редакторите не са от най-внимателните човешки екземпляри.

Ала тогава Антоний направо ме разстреля. Изтъкна, че освен напредналата ми възраст, аз съм била една дръзка, нахална хайде да не казваме каква още тения, която имала наглостта на него! - джентълмена, чистата вода ненапита! - да пробутам вече публикуван разказ! Да измъквам незаслужени хонорари на неговия честен джоб. Той можел всичко да понесе, но лъжа и безчестие никога. Истината беше, че великият тип забави разказа ми до Второто пришествие – ако въобще има такова. Писна ми да чакам и продадох разказа на един друг надут тип. Ето защо Антоний в никакъв случай не можеше да се включи в числото на хората, които обожавах.

Дългото ми влачене по разни редакции ме бе научило да не отделям никакви чувства - нито бурна любов, нито черна омраза - на индивиди, на които отново можех да предложа някой текст. Ето защо след месец изпратих нов разказ на Антоний, който той безпощадно оплю, ала това не ми попречи светкавично да му изпратя копие от шведски вестник, в който същият разказ излезе придружен с пищна илюстрация.

Такива бяха нашите взаимоотношения преди момента, когато бляскавият господин ме покани на вечеря в ресторант "Фара" - едно заведение, чието име хвърляше съзнанието ми в гастрономически екстаз. Бях се убедила с очите си, че цената на един джин с тоник възлиза на месечната ми учителска заплата в елитното частно школо, където работех. Понякога, за да демонстрират доброжелателност, родителите на моите частни ученици ме канеха във "Фара", откъдето си отивах сита и възхитена.

Антоний беше запазил маса в едно от сепаретата и за мое изумление си направи труда да изпрати при мен сервитьор с цветя в мига, когато се появих на вратата. Веднага отбеляза колко добре изглеждам, въпреки че скъпите ми дрехи не компенсирали липсата на елегантност, с каквато за жалост Господ пропуснал да ме надари. Според него костите в организма ми били прекалено много на брой и твърде широки по размер.

След това се осведоми какво ще ям и отбеляза, че към деловата част ще пристъпим едва след като удовлетворя в задоволителна степен лакомията си, за която се говорело из София. Ала не се сдържа. Не бях приключила със плодовата салата, когато безапелационният му глас започна да разплита кълбото на загадката:

- Искам една млада госпожица да усвои основите на английската граматика за двеста дни. Имам предвид двеста дни непрекъсната заетост за Вас, госпожо Иванова. Десет часа на ден.

- Освен частните си ученици и работата в училище, аз имам три собствени деца - позволих си да информирам своя събеседник аз.

- Вашите собствени деца са ваш собствен бизнес – срази ме с логиката си Антоний. - Като казвам двеста дни, имам предвид младата дама за двеста дни да започне да приказва правилен английски. Аз лично давам гаранция за нейния буден интелект! Тя има блестящ усет към езика. Говори малко италиански и немски.

- Двеста дни е твърде кратък срок - изрекох замислено аз. - Не ми се иска да загубя работата си в елитното учебно заведение. Самият факт, че работя там, привлича към мен частни ученици...

- Имам предвид привлекателно заплащане за вас - заяви Антоний и назова една сума, която ме накара, въпреки цялото ми самообладание да изплюя ягодата, която току що бях сложила в устата си. - Освен това, ако младата дама те хареса, - изведнъж се обърна към мене на "ти", което ме подразни, ала имам ли друг избор, освен да преглътна възмущението си? - Ще я придружиш за пет месеца в САЩ, естествено всичките ти разходи ще бъдат за сметка на организацията, която те изпраща - тоест за моя сметка. И ще получаваш по 120 долара дневно за дребни разходи.

За да не проличи бясното ми нетърпение веднага да изкрещя "да" в отговор на предложението, замислено започнах да дъвча нещо от плодова салата. Плодовете бяха извън сезона и сигурно струваха колкото годишната ми заплата.

- Добре направи, че не взе да разпитваш за младата дама - подхвана Антоний. - Засега искам да знаеш, че аз изключително държа на нея. Ако приемеш предложението ми, преди да си тръгнеш ще ти дам нейния адрес. Искам да започнеш обучението след три дни. - Не бях очаквала толкова спешна поръчка, ала на плахия ми опит да отложа поне седмица началото на занятията, Антоний просто не си направи труд да отговори. Небрежно отбеляза: - Чух да се говори за ръкописа на новия ти роман. Ако младата дама наистина одобри твоите методи на обучение, имаш думата ми, че за два месеца ще ти издам книгата, от която ще получиш - при споменаването на хонорара въобще не се наложи да плюя ягодата, която отново бях налапала – глътнах я заедно с дръжката; ала следващите му думи ме свалиха от коня: - Ще направя така, че и в най-затънтеното село хората да научат името ти. Ти наистина проявяваш голяма наглост, ала си талантлива досадница, госпожо Иванова.

Младата дама, с която се запознах след три дни, беше досадно красива. Казваше се Десислава, със сини очи, които биха накарали синята вода на Седемте Рилски Езера да изглежда като олио, в което са се пържили тиквички. Устните й бяха огромни и алени, тялото й - перфектно. Девойчето очевидно никога не бе изпитвало нужда от учебници, граматически правила и английски език. Едва ли щеше да изпита, докато не навърши на 65 години.

- Чувала съм, че докато чете, човек обтяга лицевите си мускули и получава бръчки - заяви ми Деси и за нищо на света не можех да я накарам да гледа в учебника повече от десет минути на ден.

Наложи се аз да й чета на глас. Пишех думите, докато тя лежеше и наблюдаваше отражението си в стенното огледало, което Антоний беше монтирал в мезонета на малката. Всъщност той ѝ беше купил този мезонет, за да може нервната й система да релаксира, докато я обучавам. През половин час я пусках да взема вана и висях до разкошните руси къдри, наливайки в главата й разликите между сегашно просто и сегашно продължително време. Това също се оказа нетърпимо тежко за будния й интелект, наложи се често да прекъсваме занятията; една възрастна масажистка долиташе и по спешност раздвижваше кръвта в артериите на очарователната ми ученичка.

Дните минаваха, а ние все още клечахме на сегашно продължително време. Трябваше да се харесам. За нищо на света нямаше да отлепя и педя напред от сегашно продължително време, ако прелестната Деси сама не изявеше болезнено остро желание за това. На два пъти Антоний ме призова по телефона и заяви, че малката просто ме боготворяла. Била съм хипер педагог, едно бижу, което си заслужавало двустранно увеличение на заплатата си.

Мило поточе се бе промъкнало в гласа на финансиста Антоний, което ме учуди не малко. За тази промяна в климата скоро се намери обяснение. Възрастната масажистка разреди посещенията си в мезонета на моята талантлива обучаема. Вместо нея започна да се появява Антоний, който с царствен жест на ръката подхвърляше петдесетачка към мен с думите:

- Иванова, иди да отдъхнеш за половин час.

Какво правеха двамата въобще не бе предмет на моя интелектуален интерес. Често половината час, който ми отреждаха за отдих, се проточваше цял ден, явление, което не влияеше зле на педагогическото ми самочувствие. Антоний сияеше, беше изключително доволен от напредъка по английски на моята ученичка.

Придоби приятния навик при всяко от посещенията си да ми носи малък, ала изискан подарък, който аз съумявах да продам на по-заможните си колежки, например на математичката и философката, чиито съпрузи бяха видни бизнесмени. Стигна се до положението, че малката закачливо започна да ме пита дали съм си стегнала вече багажа за САЩ. Антоний редовно ме обливаше с топлото поточе от гласа си, пръскаше похвали относно моите огромни знания за сегашно продължително време и ценеше факта, че никаква информация за усилените му занятия по английска граматика не изтича във времето и пространството. Сподели с мен, че бил щастлив като юноша.

Ала нашето съвместно блаженство скоро беше нарушено от едно ужасно събитие.

Беше мрачен предобед, сряда. Валеше студен дъжд. Малката Деси заяви, че й се ревяло от скука и мразела английския с цялото си сърце. Изпратих я да вземе вана за десет минути, което означаваше, че ще я взима поне два часа, а аз можех да си мисля за всичко под слънцето и ако имах късмет, можех дори да го напиша на компютъра й. Тя го обожаваше и по самоинициатива почистваше праха от монитора два пъти на ден.

Може би щеше да работи с лаптопа си, ако не знаеше, че този скъп механизъм влияе зле на тургора на кожата й. Тъкмо бях измислила едно хубаво заглавие, когато звънецът на външната врата експлодира. Сякаш някой го бе ударил с чук. Антоний звънеше съвсем различно - спокойно, като император, триумфирал на бойното поле. Масажистката пък масажираше звънеца и той едва проблейваше от страх да не наруши спокойствието на великолепната Деси.

Учудено тръгнах към входната врата и като я отворих се почувствах като човек с цев на пистолет, опрян в челото му. Срещу мене стоеше много красива жена, далеч не в първа младост, коженото палто хвърляше скъпи салюти от рамене й, фигурата й беше божествено стройна, лека; изглежда не притежаваше кости, а паяжина. Веднага ми заприлича на знатна балерина, в която доколкото знаех, на времето Антоний се бе влюбил и бе направил своя жена.

- Може ли да вляза! - попита разярено посетителката.

- Коя сте вие? - с най-благата възможна интонация в гласа си се поинтересувах аз. Предчувствието ми не ме беше излъгало.

- Аз съм г-жа Алтънова – уби ме с презрението си дамата и мина край мен като сянка на птица, без въобще да поглежда в моя посока. - Къде е онази уличница?

Може би предполагаше, че Деси е уличница, но момичето не беше. Гарантирам, че то рядко стъпваше на улицата. Антоний винаги изпращаше шофьор, който я вземаше пред самия вход на блока. Представих си какъв скандал щеше да се разрази, щом дамата зърнеше Деси във ваната! Крах на мечтите ми да отида в Ню Йорк, Ню Джърси и Лос Анджелис! Изведнъж ме осени безумна идея.

- Тук няма никой друг освен мен, госпожо. Аз живея тук.

- Глупости! - презрително отряза дамата.

- Намирате се в къщата ми, госпожо, и моля да се държите учтиво! - обявих тихо, но твърдо аз. След като отново ми беше обърнато внимание, колкото на ръждясала консервена кутия, поривисто изкрещях: - Да, госпожо, вашият съпруг наистина има отношение към мен! Благодаря на Бога за това! Той е най-нежният, най-блестящият мъж на света! Вие не заслужавате праха под обувките му!

- Какво! - прошепна красивата дама.

За миг лицето й се обезцвети и заприлича на керамична плочка, с каквито бе облицована тоалетната в мезонета на Деси. След това гласът й се усука, изригна в нервен, грапав смях. - Какво! Ха-ха! Не мога да повярвам... - смехът, който клокочеше в гърдите й я задави и тя не можа да го погълне. - Антоний е болен! Луд! Да ме замени с тази дърта.. с тази тромава ...ха-ха-ха...

- Веднага напуснете къщата ми! - викнах аз, като се стремях да изглеждам вбесена. - Вън! Ще ви убия!

- Луд...Побъркан! – разля се смехът изпод скъпото й кожено палто. - Откачен! Ненормален!

Леко и грациозно дамата събра паяжината на костите си и замина към дъжда навън, огласяйки целия вход с бурен кикот, избликващ направо от жаркото й сърце. Аз въздъхнах облекчено. Максимално лишена от одежди – тук се изразяваме деликатно – останала по пет пръстена и златна верижка, от ваната се бе измъкнала Деси и любопитно душеше наоколо с мъничкото си носле.

- За каква крава е женен Антоний! - въздъхна момичето. – Хипер тъпа! А ти, златце! – напоследък тя често ме наричаше така - Беше супер! Връх си! Хипер си! Абсолютно!

След месец аз, великолепната Деси и Антоний вече имахме самолетни билети за Ню Йорк. Единственото, което ме притеснява, е моят подозрителен съпруг. Отнякъде достигнало до ушите му, че съм се отдала на отношения с онзи… хайде да не казваме какъв финансист Антоний.

Целият културен елит на столицата обсъждал развитието на действието... Сто пъти казах на моя съпруг да не дава ухо на легенди и митове, ала той упорито страдаше. България приказвала. В едно списание дори ме били обявили за жена на годината…

Още по темата

06/02/2016

Нашите автори

За Стоян: разказ от Здравка Евтимова

23/01/2016

Нашите автори

Кожи на змии: разказ от Здравка Евтимова

09/01/2016

Нашите автори

Далече: разказ от Здравка Евтимова

24/12/2015

Нашите автори

Меденки: коледен разказ от Здравка Евтимова