Кожи на змии: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 23 януари 2016 в 08:07 11958 5

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова.

На Михи


- Научи ме как да изтърпя – казах й. Не се чу никакъв звук, накрая я погледнах. По-добре да не бях. Лицето на жената, стара разкъсана кошница, бе оковало гласа й в плетеница от бръчки.

- Човек трябва да го научиш как да не търпи – рече накрая тя. – Ако искаш да те уча да търпиш, иди до железарията, купи си въже и си го окачи на шията. Търпението е въже на шията, не знаеш кога живееш и кога търпиш.

Когато зърнех баба Марица призори, ми се струваше, че е на седемдесет, грабнала стара, изядена мотика в ръка, като камък бавно се търкаля по склона – някъде в подножието имаше място с картофи. Когато се връщаше от нивата, си казвах, че е на 170. Носеше целия хълм на гръб, сипея, разбития път, земята с къртиците и змиите, слънцето, което лежеше по камъните и изсъхналата жълта трева.

- Последният месец отслабнах с две кила – казах и беше истина. Бузите ми хлътнаха към зъбите като канавки, ядях домати и чушки с евтиния хляб отпреди два дни.

- И затова прие да се ожениш за него? – гласът на баба Марица беше гнездо на стършели. – Знам, че майка ти не се обажда от Испания, за баща ти не искам да говоря.

И баща ми беше в Испания, беше се оженил за испанка. Веднъж опитах да му се обадя – можеше да ми даде малко за въглища през зимата, но той каза: –  „Имате грешка“.

- Не са ми плащали от два месеца – казах й.

- На мене не са ми плащали цял живот – рече баба Марица. После бръчките й се отпуснаха – станаха бръчки на друг човек, нея оставиха на мира, очите побягнаха към мене, свободни, черни като асфалта на разбитото шосе и безкрайни като него. – Ти знаеш, Ано. Той ходеше с Десислава.

- Знам – казах аз.

- Виждах ги двамата с колата пред кафенето. Защо се жениш за него?

- Не се женя. Местя се у тях.

- Тогава какво търсиш при мене? Аз не си зная годините. Сигурно са повече от мравките в тоя мравуняк, но от глад не съм се местила при никого.

- Малък е бил гладът ти – казах й. Бръчките й се бяха отдръпнали и се виждаха очите. Значи ставаше опасно. Те палеха полето около мен. Когато мама пратеше някоя пара или аз получех аванс от мината, купувах месо и го готвехме заедно с баба Марица.

- Ти не си ми дъщеря – беше ми казала тя. – Но не си мисли, че никого нямаш. Имаш. Аз съм ти майка.

Тогава ми се стори, че бе по-млада от мене.

Щастливо време. Тя имаше внуци, деца, правнуци кой знае къде по света – толкова е широко навсякъде, че човек ги вижда само по телефона, но баба Марица нямаше телефон.

– Той е див, крещи – продължих. - Как да се справям с див човек?

- Дай си ръката - каза ми тя. Не знаех какво ще направи.

Като ми кажеше „Дай си ръката“, оставяше пет лева на дланта ми. „Честит рожден ден!“ пожелаваше. „Но аз нямам рожден ден днеска.“ „Имаш рожден ден, когато аз имам пет лева“ – смееше се тя.

Протегнах ръка – под ноктите ми имаше кал. Бях плевила градината на един човек от София и още не ми беше платил. Старата грабна ножа – когато дядо Васко, мъжът й, беше жив, дръжката бе от червена пластмаса, от години пластмасата бе сива, но баба Марица кръсти ножа Васко. Сега стисна Васко, огледа острието. Изведнъж, сякаш не беше на 170 години, а на 27, ме удари рязко по ръката.

- Това е за наказание, че ме лъжеш - каза старата. - Като храниш злобно куче, защо се заблуждаваш, че храната ще изправи нрава му? Злото куче разбира само от злина. Рано или късно ще те ухапе. Гледай да е по ръката – където те ударих с ножа. Гладният човек има очи и на гърба, а ти си гладна. - Яж! – нареди. Стаичката й беше малка, откъде успя да измъкне шепа сушени ябълкови резенчета? Протегнах ръка. Тя отново ме удари с ножа. – Не бягай. Злото е по-бързо от тебе и ще те стигне. Само ако се обърнеш с лице към него ще го спреш.

- Ти откъде знаеш, че лъжа? – попитах.

Тя ловко се завъртя и в ръката й се озова черно портмоне.

- Това са всичките ми пари – прошепна.- Вземи ги и бягай от мене, докато е време. Лъжата е сестра на смъртта. Скъсява дните. А ти лъжеш.

Не взех парите. Бръчките отново полазиха по лицето й, върволица от едри черни мравки, годните се върнаха в очите, както морето се връща към брега.

- Ано – измърмори тя. – Ако закъсаш, ела. Ще направя така, че да го е страх от мене.

- Защо едно куче става зло?

- Много е търпяло и не е дочакало хляб – отвърна старата. Замисли се, очите й отидоха някъде много далече. – Преди години, ти беше още бебе, прибрах един уличен пес. Като че отрова ядеше, такъв отровен лай лаеше по цял ден. Пребиха го. Пречупиха му крака и аз... Стегнах строшената кост. Не можех да гледам как се мъчи. Злобата на това куче се разпиля като дребни пари, нищо не остана от нея. Вървеше след мене като дете.

Спомних си думите й още първата вечер. Хари се прибра.

- Манджа – викна. Бях направила супа с картофи и пиле. – Солена е – изръмжа и хвърли лъжицата по мене. Беше висок, на влизане вкъщи главата му удряше горната греда на вратата.

- Сготвих я така, щото да ти даде сила – казах. - Супата е като лятото – изглежда непоносимо заради жега, а като отмине, пак искаш топло.

- Много знаеш - пресече ме той.

- Не много, само това: искам те силен.

Обърнах се да му сипя, но си спомних - гладният човек има очи на гърба. Добре, че имах. Той се опита да ме ритне, но се измъкнах.

Знай, злото куче няма да стане добро затова, че му даваш храна. Пази се.

- Ето ти магданоз. Направила съм ти салата с домати.

- Ще видя струва ли – каза той.

Изяде всичката супа, изгълта салатата, сдъвка за секунди месото, натъпка целия кекс в устата си, изпи компота и ракията, а като че не бе слагал троха в устата си.

- Събличай се.

- Първо ще те измия – казах. - С извлек от хвойна, за да ми харесаш. Изсушила съм клончета.

Беше тежък и потен. Гладен. Ето от това не ме е страх – нито от тежест, нито от пот, нито от глад.

- Голям си – казах му. - Но аз съм по-голяма.

- Не струваш – извика.

- Не бъди толкова сигурен.

Гърбът ми беше горещ, разтопен асфалт по пустата улица на юли, но аз не се боя от горещниците. Пещ беше призори, пещ беше в десет, когато слънцето разтапя лятото и налива змийска отрова в следобеда. Докато спеше, опекох три пилета, забърках един казан салата, нахвърлях мерудии, чушки, сирене, домати, лук - цялата градина направих на салата, но лошото куче не ти е благодарно, че му даваш добра храна. То ще те ухапе, каквото и да сготвиш.

Ако му позволиш.

Занесох храната на малка масичка пред него - първо едното пиле, онова с маслото, после салатата, ракията, киселото мляко.

- Аз ще те храня - казах му.

- Каквото и да правиш, не струваш - отсече той.

- А помниш къде се намираш сега? – попитах.

- Да – отвърна той.

- След малко няма да помниш.

Храних го, докато имаше сили да преглъща – изяде трите пилета, салатата, баклавата, изпи цялата ракия, и беше тежък, изцеден, не стана до вечерта, а по едно време - слънцето беше котле греяно вино - на вратата на къщата му се появи жена. Много хубава – русокоса, синеока.

- Аз съм Десислава – каза тя. – Хари е мъжът ми.

- Ето ти го – обърнах се към нея с усмивка. - Ела го прибери.

Тя влезе и се разплака. Хари не я погледна. Протегна ръка, стисна една от оглозганите пилешки кости и го запокити срещу нея.

- Моля те – изплака русокосата. – Върни се.

Тогава в стаята, където бях приготвила тава пълнени чушки, курабии с течен шоколад, казан нарязани домати и грамадно шише ракия, влезе кошница с бръчки – една стара жена, много стара, на 170 години. Въпреки бръчките, очите й, безкрайни и черни, тежки, изсъхнали на клона вишни, ме подпалиха.

- Знаех, че лъжеш – каза баба Марица. – Взела си ѝ мъжа.

- Мъжът не е чифт обувки, че да го вземам. Аз готвя хубаво. Не се страхувам от нищо.

Още преди да свърша, Хари грамаден, див, грабна под едната мишница русокосата, като че мъкнеше стар килим, под другата мишница напъха вехтата кошница - тя имаше очи, но те не й помагаха. Завлече и двете до портата, и ги захвърли на улицата.

- Купчина тор си – викна баба Марица. – На тебе говоря, Ано.

- Купчина тор, дето може да зарови под подметката си всеки мъж.

Тъмното лице от бръчки и тиня присви очи.

- Жената има само един мъж в дните си – поде старата. – Той е по-силен от кръвта й, по-голям от лъжите й, по-висок от срама и подлостта й. Той я учи да свети. Но тя през цялото време усеща, че без него няма никаква кръв.

- Глупости - креснах.

- Ти усещаш само глад. Затова си купчина тор.

Хари грабна камък. Вдигна ръка да го метне по старата.

Скочих. Захапах китката му. Зъбите ми потънаха много и дълбоко. Мислех, че ще ме пребие.

- Хапеш хубаво – прошепна той. – Нахрани ме.

- Ти ме нахрани – пресякох го аз. Имах очи на гърба и бях сигурна -можех да бягам по-бързо от злото.

Той започна да слага в устата ми мънички залчета – както се храни злоядо дете.

- Направи ми кафе.

- С колко захар?- прошепна той. И бавно, две едри гъсеници, устните му плахо, послушно, като първолаци без домашно, ме целунаха.

Беше задушно. Камъните завряха от жега, дъхът му буксуваше като влак, заседнал на стара безлюдна гара.

На улицата плачеше русата Десислава, скърцаше гласът на баба Марица, тих и черен. Всяка нейна дума беше на 170 години.

С нея бяхме готвили заедно.

Хари срещаш под път и над път.

- Искам парите ти – казах аз на Хари. - Всичките.

Той ги измъкна - бавно, тежко, като че разрязваше гърдите си и ми подаряваше белия си дроб. Взех ги, изтичах на улицата и се изправих пред баба Марица. Тъмната кошница бършеше синеоките сълзи на Десислава.

- На ти пари. Да не гладуваш.

Баба Марица не ме погледна. Грабна пачката, вдигна я високо над бръчките си, над небето. Изведнъж отвори пръсти и банкнотите литнаха. Заваляха полека, препънаха се. Легнаха на улицата, напукани кожи на змии, под черния пек на слънцето.

Тя стърчеше дърта, мършава, висока. Сигурно беше много гладна. Вратът блестеше, тънък като вретено.

- Слушай - казах й. – Ти ми обади, че си излекувала зло куче. Сложила си строшения му крак в шина.

Тя беше най-старият човек на света. Черните й ръце познаваха и ножа, и болката.

Ножът на дядо Васко беше остър като смъртта. Толкова рани бе дълбал, че дръжката му от червена, бе станала сива.

Стиснах я здраво. Замахнах. Острието потъна в крака ми. Шурна кръв.

- Бабо Марице! – извиках. - Излекувай ме.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови