За Стоян: разказ от Здравка Евтимова

Беше тъмно като в долапа с празните тенджери, въздухът беше сбъркан - не се знаеше дали е нощ, или денят е почернял в края на лятото, дъждът беше сърдит, ситен и страхлив. Стоян, бащата на близначките Десислава и Яна, седеше пред оръфан куп стари вестници и гледаше вестникарската хартия унесено, сякаш слана беше паднала във вестника и буквите умираха една след друга пред очите му. Пред него, на масата с мушама с толкова избелели цветя, сякаш и в мушамата беше дошла есента, стоеше чаша - в нея имаше нещо прозрачно - вода, която той опитваше на малки, скъпернически глътки.

И в тая чаша водата чакаше ноември, хладен ноември дълбаеше очите му. Преди година и половина работеше в мината, но пропадна в шахта, кракът му се натроши зле, не зарасна както трябва, костите не били здрави, нещо се сбъркало и сега куцукаше бавно до ресторантчето „Трите котки”, поравяше нещичко, помиташе и от благодарност собственикът, негов стар приятел, му даваше стари вестници. Стоян се прибираше у дома с едно тесте избеляла напечатана хартия, спускаше очилата на носа си и бавно, тежко четеше новините от преди два месеца. Беше се научил да плете кошници, но колко ще спечели от тях? Шепа стотинки за кафе за цял месец работа.

- Стояне, ела да обелиш чушките - това беше жена му Сия, за която вестниците бяха средство единствено за разпалване на огъня.

Жената не четеше нищо. И на хартия лъжеха, както по телевизора. Толкова народ се прехранваше с лъжи, една от друга по-едри и тлъсти. Но някои хора са по-големи от лъжата, знаеше Сия. Изтриват я. Не давай на лъжеца очите си, не му давай ушите си, без друго на тоя свят наивни колкото щеш. Докато има тях, ще ги има и онези, дето си вадят хляба от гнили приказки.

Виж, огънят е съвсем друго тесто. Този огън на Сия знаеше толкоз много неща; беше изгорил старите обувки на двете й момичета - оръфани до голо боти, които помнеха петите на децата, училището в Старо село и госпожа Петрова, която им разказваше с пламнали очи "Бяла спретната къщурка".

Огънят помнеше също дрешките им, превърнали се достойно в парцали, носени, прани, кърпени и пак носени от Десислава, по-едрата, после от Яна. Огънят беше превърнал в пепел треските и ангините, които бяха изгаряли децата. Но как да научиш огън за стотинките в джобчетата, за сълзите на Яна, която беше изгубила цял лев и не можа да купи вафли на сестра си? Сия не можеше да забрави как бе гълчала хлапето. Парите не растат по дърветата, глупачке. Не никнат като копривата. Знаеш ли колко е един лев – бащата трябва да обиколи реката, да нареже шавар, да го изсуши, да оплете кошница, да я продаде, да купи хляб, да го донесе в кухнята и ще са му върнали десет стотинки. Един изгубен лев е болест, глупачке. А ти го затри!

Сия още помнеше как двете й дъщери стояха пред бакалията изплезили езици – пред вафлите. Тогава имаше пари, можеше да им купи, но не го направи. Един изгубен лев сутринта е крадливо дете привечер! И днес жената усещаше, че ще мрази тоя лев до края на живота си. Защо огънят, дето всичко изгаря, не можеше да изгори сивите мисли…

И още нещо беше изгорил огънят - писмата, които Сия беше получавала от един миньор от Бобов Дол.

"Ше те чакам Зад Пощъта" или "Ше те Чакам в Църевичака". Този човек, горкият, не знаеше къде да слага главна и къде малка буква, затова като му се стореше, че доста дълго време е карал без главна, току изпраскваше дума, чиято първа буква беше голяма колкото комин. Сия, дето сега разпореждаше на мъжа си да бели чушките, а допреди две години го гледаше в очите, когато човекът й се прибереше от мината и чакаше на одърпаните му левчета, Сия, дето вадеше най-тежките домати в Старо Село, защото ги поливаше с вода, в която бе разтваряла прегоряла кокоша тор, Сия няколко пъти бе ходила до Царевичака и зад пощата.

После жарка като гръм бе долитала в къщи, при момичетата си, които си играеха на кукли под дюлята.

Гледаше ги какви са - такива хубави момичета. Ами че и тя, майка им, беше хубаво момиче, щом онзи миньор от Бобов Дол дава по три лева, за да дойде в прогнилия от киша царевичак и се промъква зад пощата на Старо село, където се целуваха циганчетата, за да целува нея. У дома имаха едно старо, пукнато огледало в спалнята. По-дребната от близначките, по-дивата, Яна го строши един ден. Запокити едно дървено кубче и то колко е душата на едно стъкло – спука се по средата. Така и животът им се скърши по средата – Стоян пропадна в шахтата, окуця и дните им почерняха. Нейните, неговите и на децата.

След миньора тя връхлиташе при тенджерите с фасул, при запръжката, при мъжа си, който и тогава седеше зад купчина стари оръфани вестници с очи, от които дори есента отдавна си беше отишла.

Сигурно Стоян я беше виждал как бяга към царевичака с оня миньор, сигурно беше виждал нейният куц Стоян как миньорът слиза от разбития автобус. Сия дори си бе приготвила багажа - то какво толкоз багаж може да има една жена като нея - освен двете близначки, които си играеха с парцалените кукли, дето самата Сия им бе съшила от една своя стара пола. Тя бе прибрала единствената си нова рокля, с която ходеше зад царевичака и зад пощата, беше добавила и малкото джезве. Искаше да си вземе и зелената емайлирана тенджера, но сърце не й даде да посегне - защото в какво щеше да вари Стоян картофена чорба на момичетата, ако тя заминеше с миньора?

После погледът й все попадаше на строшения му крак, един такъв къс крак, като опашката на тяхното куче Шарко младши. Чашата върху масата с избелялата мушама не напускаше ума й - в тая чаша той си наливаше вода. Не че не му се пиеше ракия на Стоян, той си наливаше вода, за да не хвърля пари за ракия. Не даваше пари за вестници, не даваше пари за дрехи, за нищо не даваше пари, а само за олио и панталонки на момичетата за детската градина, и, глупакът му неден, прахосваше златни левчета за книжки с приказки, като че приказките бяха печени чушки или пилешка чорба, за да напълни стомасите на децата.

Стоян беше станал чер като февруарски следобед, така тихо и безшумно седеше край оная избеляла мушама, като жълт лист от дюлите, довлечен от вятъра. Тогава мъжът й, дето пестеше от всичко, извади и й даде двайсет лева. Каза:

- Купи си нови сандали, Сийо. Не можеш да тръгнеш със скъсаните с оня миньор.

Тогава тя захвърли новата рокля в най-долното чекмедже на скрина и не отиде никъде. Остана да се гледа на онова пукнато огледало в спалнята. Жалко, че беше толкова хубава… Бе се оженила рано и бе родила и тя като козите двете близначки. Но като се обърнеше към тях под дюлята, с ония кукли, които им беше ушила от собствената си пола… Като видеше мъжа си с чашата на избледнялата мушама, и после куция му крак, само въздъхваше и си казваше - не е чак толкоз зле. За него барем да съм хубава.

За Стоян.

Още по темата

05/02/2016

Култура

Наш автор в американската антология "Nightscript 2015"

23/01/2016

Нашите автори

Кожи на змии: разказ от Здравка Евтимова

09/01/2016

Нашите автори

Далече: разказ от Здравка Евтимова

24/12/2015

Нашите автори

Меденки: коледен разказ от Здравка Евтимова

Следете новините ни в GoogleNews