Дарина Сарелска в новата рубрика на OFFNews ''Неудобните'': Стана срамно да се работи в телевизия (подкаст)

OFFNews започва нова поредица от подкасти – "Неудобните" – разговори с хора, които системата предпочита да не чува, защото говорят ясно, питат настойчиво и отказват да се превърнат в декор. Свалените от екран през последните 10-тина години брилянтни журналисти ще гостуват при нас.

Водещ е Искра Ангелова – журналист, сценарист и продуцент на успешни и утвърдени авторски телевизионни предавания по bTV, Нова телевизия и БНТ, която самата е преживяла най-класическия сюжет на политическа цензура: свалена е от екран в момента, в който предаването ѝ е в най-силната си форма, в прайм тайма и неговите гости са независими хора на изкуството, които никой не може да принуди да замълчат. В продължение на 14 години тя е изпълнителен продуцент, главен редактор, сценарист и водещ на култовото вечерно шоу "Нощни птици" по БНТ, а днес обръща прожектора към механиката на цензурата, натиска и "мълчаливите уволнения" – през лични истории, факти и въпроси, които не могат да бъдат замазани с едно прес-съобщение.

Първият ѝ гост е Дарина Сарелска - журналист и медиен изследовател, който познава битката за свободата на словото у нас не като абстракция, а през биографията си. След години работа в големите телевизии - като главен продуцент на новините в bTV и като директор на "Новини и актуални предавания" в Нова телевизия - днес Дарина Сарелска е преподавател в Департамента по медийни изследвания в Американския университет в България и има докторска степен по комуникации и информация от Университета на Тенеси (Knoxville), с изследване за възхода и падението на свободата на българските медии (2000–2020).

Тя описва България като "феномен": страна от ЕС с трайно разколебана медийна независимост, в която сривът не е просто статистика, а се измерва през "много конкретни имена, случки и лица". В изследването си Дарина Сарелска съчетава данни с разговори с журналисти от терена, за да проследи как през последните две десетилетия границата между политическото и медийното постепенно се е претопила – до момента, в който онова, което някога наричахме "натиск", все по-често се маскира като "редакционна политика".

След случая с Мария Цънцарова — първият, който за щастие проби по-широко извън тесния медиен балон — разговорът с Дарина Сарелска тръгва от въпроса защо точно сега се е появила обществена чувствителност, когато толкова години "разчистването на терена" минаваше почти рутинно?

Говорим и за механиката на цензурата в телевизионния нюзрум: кой реално взема решенията, как работят псевдопрофесионалните оправдания като "баланса" и "различните гледни точки", и защо цяла генерация журналисти беше "обезглавена" – а младите все по-често нямат от кого да се учат на интегритет. Повдигаме и темата за политическото влияние "на живо" – телефонни включвания по команда, условия за участие и "любимци" за интервюта – и как това подменя смисъла на диалогичния формат.

Дарина Сарелска е от онези телевизионни хора, които рядко говорят на висок тон — и затова, когато казва нещо, то се чува. Дълги години е в кухнята на новините, преживяла е времена на натиск, времена, когато е имало известен "свян" и времена на безсрамие. Днес е преподавател, с което — по нейни думи — "все пак работата ми е свързана с журналистиката", но тежестта на телевизионния опит вече звучи парадоксално: хем като професионален капитал, хем като морална стигма едновременно.

Отзвукът — достатъчен ли е, и защо се случи сега

Дарина Сарелска признава: да, сега сякаш има повече гилдийна реакция от предишни случаи, но "недостатъчна и недостатъчно извън балона". И все пак — има нещо ново: сценарият вече е познат до баналност и вече трудно може да мине като "корпоративно решение", алибито с "умората на водещия", "реорганизация". Публиката е гледала този филм — с други лица, но със същия монтаж.

Тук Дарина Сарелска казва нещо важно: че дългото, понякога закъсняло, понякога плахо говорене на предишните "отстреляни" все пак е създало условията да се разпознае моделът — да стане видим.

Голямата катастрофа: как свободата се срина след 2008

Най-силната част от разговора е ретроспекцията с ясна хронология. Според Дарина Сарелска парадоксът е, че около 2008 г., след влизането ни в ЕС, България стои относително високо в класациите за свобода на словото — на 35-то място, и именно след това започва голямата катастрофа.

Причините, които тя изрежда, са икономически и структурни: финансовата криза, изтеглянето на западни инвеститори, сривът на печелившия бизнес модел и замяната му с местни/регионални зависимости. В един момент медиите престават да "продават доверие" и започват да "продават влияние" — обслужваща функция на други бизнеси и политически проекти.

Оттук се ражда и другото явление, което тя описва с болезнена точност: "медийни гъби" — сайтове и канали без бизнес логика да съществуват, освен ако не са захранвани като пропагандни инструменти.

Как става цензурата: не със заповед, а с "моля, по-спокойно"

Един от най-"ударните" епизоди, които Дарина Сарелска разказва, е механизмът на меката цензура, която постепенно става твърда. Първо е невинното: "може ли по-спокойно", "може ли да не се пита четири пъти", "може ли тая тема да не съществува".

Тя описва конкретна ситуация от Нова — падането на карикатурите на Чавдар Николов, популярни видеокарикатури в сутрешния блок. Дълго време натискът е под формата на мърморене "този не се е харесал", "онзи не се е харесал", докато накрая, когато редакцията не се настроила правилно, решението става радикално: щом няма да е "както трябва", няма да го има изобщо.

Това е моментът, в който (по думите ѝ) става ясно, че проблемът вече не е редакционен спор, нито "професионални аргументи", а политико-икономически ангажименти над главата на newsroom-а.

"Работата на шефа на новини НЕ Е да прави новините добре"

Дарина Сарелска казва нещо, което звучи като присъда над цяла професия: че в един момент осъзнала какво всъщност се очаква от ръководителя на новините — и то не е "да прави новините добре".

Най-тежкият личен пласт в разговора идва, когато говори за компроматната кампания срещу ѝ, "за да могат да легитимират махането ми" — и за това как името ти започва да стои до най-мръсните внушения: корупция, зависимости, предателство към колеги. Тя го разказва не оплаквайки се, а като диагноза за практиката на публичното засрамване — техника, която не просто отстранява човек от ефир, а го изважда от професионалния живот.

2013: моментът, в който "не" започва да става невъзможно

Втората силна линия е 2013-а – годината, в която според нея bTV за първи път е драматично разклатена от политически натиск. Тя говори като човек, който тогава не е "вътре" (по майчинство), но вижда симптомите: "в разгара на политически протести bTV си спира Сутрешния блок".

Това не е просто програмно решение – в спомена ѝ то е сигнал, че редакционната автономия вече се пренарежда отвън. И после идват прехвърлянията: Ани Цолова и Виктор Николаев към Нова, последвани от други хора и екипи. А най-важният маркер е един: името "Пеевски" започва да става проблематично за произнасяне, въпреки че е в центъра на публичните протести.

Трансферът към Нова: сблъсък на култури и илюзията, че можеш да "копи-пейстнеш" успеха

Преминаването си към Нова тя разказва не като "амбиция", а като рационално решение – предчувствие, че при завихряне на натиск човек трябва да мисли къде ще може да работи професионално. И там поставя важна тема, за която рядко се говори: новините не се правят само с правила, а с култура на работа.

За bTV тя описва онова поколенческо усещане за новинарство като бойно поле: "най-важното е да имаш най-добрия материал… не си спал, не си ял…" – култура, която днешните ѝ студенти наричат "токсична". За Нова тя описва обратното: хронично недофинансирани новини, силен ентъртейнмънт, и newsroom, в който хората имат усещането, че "никой не ни смята за важни".

Тази част е безценна за твоята линия "какво прави продуцентът": продуцентът не само планира емисии, той пренася стандарт и самочувствие, което кара репортери и редактори да вярват, че имат право да питат. Но Дарина Сарелска предупреждава и за капана на "копи-пейст" трансфера – работещ модел не се пренася едно към едно, адаптира се.

Кога започват "истинските проблеми": когато новините станат влиятелни

Увивително точна е репликата на нейна колежка, която Дарина Сарелска цитира: "Всичко ще е много хубаво, докато не станем номер едно и тогава ще почнат проблемите."

Тук тя прави връзка с корпоративната/собственическата динамика: Нова е била на MTG, после идва моментът на продажба, нужда от регулаторно одобрение и – по думите ѝ – регулатори, "в ръцете на един или двама конкретни много влиятелни хора". И тогава започват "бруталните опити" за обяздване на влияние: "защо така питате".

От "да не ни дразнят" към "трябва да ни обичат"

В анализа на профила на "обезглавяваните" журналисти Дарина Сарелска маркира еволюция: първо се махат хората, които "дразнят" с критичност; после идва фаза, в която стандартът вече е друг — не е достатъчно да си беззъб, трябва да си лоялен. И тя казва онова, което никой досега не се осмели да каже: махнати са най-блестящите професионалисти, най-забележимите и важни лица на телевизиите.

Тук разговорът се разгръща в по-широк мащаб: когато лоялността стане основна компетентност, професионализмът се източва, а мястото му се запълва с "лоялисти" и непотизъм — "наш човек, добро момче, няма да прави проблеми".

Телевизията умира — и точно затова натискът става по-грозен

Дарина Сарелска е категорична, че телевизията като навик и като власт е в исторически залез. 

Но големият парадокс, по думите ѝ, е друг: ако телевизията иска да оцелее в дигиталната среда, тя трябва да влезе там с валута, която няма – автентичност. „На този пазар дигиталния… валутата е автентичност", казва тя, и точно тук удря стената: когато една медия е „запушена отвсякъде", когато върху нея има натиск да не асоциира бранда си с нищо критично, тя става „изгладена", а значи – безинтересна.

И тук тя казва нещо, което директно обяснява защо хората усещат "фалша" в ефира: медията губи конфликта, контраста – двигателите на вниманието и смисъла – и остава с едни "говорещи глави", които обикалят всички студиа.

Това е и големият абсурд: вместо да се отворят към по-реални гласове, системите се затварят още повече — защото зависимостите не търпят автентичност.

СЕМ, регулаторът 

Разговорът стига и до регулаторния орган СЕМ като механизъм, който години наред не изпълнява дори базови функции (като избора на ръководство на обществените медии), защото е "директно политически назначен".

Темата за "гражданската квота", на която много журналисти се надяват (ако се въведе и се разшири СЕМ, ако стане по-голям - то ще стане и по-независим, казват те) звучи почти трагикомично: Дарина Сарелска дава пример с "независими коментатори", които формално минават за гражданско присъствие и глас, но реално говорят като партийни говорители — и пита: откъде точно ще дойдат хората, едновременно с опит и интегритет, след като системата по правило изхвърля точно тях.

"Баланс" като цензура: най-опасната подмяна

В този разговор Дарина Сарелска формулира може би един съвременен български парадокс: как езикът на професионализма се използва, за да се прикрие професионално убийство. "Цензурата става баланс", казва тя – и дава примери: санкциите "Магнитски" срещу Пеевски, при които отказът на прокуратурата или на самия него да коментират се превръща в аргумент, че "е нарушен балансът". Т.е. щом те не коментират - и медиите трябва да мълчат.

Тя дава и още по-гротескна аналогия: "ако кажем, че земята е кръгла, трябва да викнем някой, който вярва, че е плоска". Това не е плурализъм – това е размиване на фактите до степен, в която истината става "една от гледните точки".

Рядко артикулирана тема в разговора е въпросът за руската пропаганда - тя, оказва се, не е само в политическите новини. Тя се прокарва през високобюджетните формати – „забавните", "патриотичните", "ценностните" – без да има критичен дебат след това.

„През забавните формати… каква пропаганда наблюдаваме…"

„…руската пропаганда използва национализма, християнските ценности, патриотизма…"

Тя го казва като професионалист: тези формати са скъпи, зрелищни, продават емоция, а емоцията е идеалният проводник за внушение. И точно затова, когато критическото говорене бъде изчегъртано от новините, то не се появява "на други места" – просто изчезва като обществен рефлекс.

Кой е виновен: политиците и уплашените мениджъри

Дарина Сарелска настоява да се назове първият виновник – "политическата система, която е насилническа спрямо медиите". Но добавя и втория слой: мениджъри, които "много се притесняват да кажат не" и дори "не са пробвали".

Тук тя прави и една силна, неудобна аналогия – за ситуация, напомняща домашно насилие, където обществото често има рефлекс да пита "тя защо стои", вместо да посочи насилника. Това е момент, в който разговорът излиза от медиите и става разговор за обществена психология.

Един от най-ценните пластове в разговора с Дарина Сарелска е, че тя отказва да разказва цензурата като "един лош човек се обади". Описва я като исторически процес – как политиците постепенно се научават, че медиите не са "четвърта власт" по учебник, а оръжие, което може да бъде превърнато в собственост. "Имаше едно време на наместване… политиците не се бяха ориентирали още, че това е много мощно оръжие", казва тя.

Gen Z: надежда, защото са „родени в свобода" – и не умеят да клякат

Дарина Сарелска казва нещо много силно за студентите си: харесва това поколение, защото не носи рефлексите на "наклонената главичка". Те са родени в свобода и не приемат за нормално да се съобразяват със "силните, щото са силни".

Но предупреждава и за риска: именно защото са родени в свобода, те не разпознават лесно момента, в който става страшно – докато свободата не започне да се губи като въздух.

Как ще ги стигнем... американците

Разбира се, сравняваме България със САЩ: защо там спорът е "либерална ли е пресата", а у нас все по-често е "прислужническа ли е"; как реагират американските медии на натиск и цензура; и какво би могло да върне чувство за професионална общност и съпротива в българската журналистика.

Финалната линия е важна за големия въпрос "защо там е позволено да критикуват властта". Сарелска казва: да, натискът се засилва и в Америка; там има традиции и ясни граници "така не се прави", но в момента границите се тестват. Тя говори за шока в американските медии и за случаи, в които големи мрежи "се снишават", за да не си отварят фронт с властта на Тръмп – и точно тук прави директен паралел с българския опит:

"Снишаването никога не води до самовъздържане от другата страна. Ако подадеш пръст – ще ти отхапят ръката."

И последният парадокс: "Кой гледа телевизия?"

Когато контролът стане очевиден, идва утешителният аргумент: "Че то кой гледа телевизия в днешно време". А Дарина Сарелска контрира с данни и наблюдение: телевизията остава основен източник за голяма част от хората, а дигиталното изравняване е закъснял процес в България.