"Цинковите момчета" на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич

67-годишната журналистка и писателка от Беларус Светлана Алексиевич е носителят на тазгодишната Нобелова награда за литература. Алексиевич от десетилетия е позната на българските читатели, най-вече с документалната повест "Цинковите момчета", написана през 1989 г.

На български творбите на Светлана Алексиевич за първи път са публикувани в списание "Факел": 1993 г. - "Омагьосаните от смъртта" -"Самоубийците разказват", документални разкази; 1997 г. - "Чернобилска молитва"; 2002 г. - "Цинковите момчета".

"Цинковые мальчики", както е оригиналното заглавие на повестта, е разтърсващ документ за ужасите на войната в Афганистан. Публикуваме откъс от повестта, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство „Факел експрес“. Преводът е на Венета Георгиева:

ДЕН ПЪРВИ

“...Защото мнозина ще дойдат в Мое име...”

Авторът: В ранни зори телефонът звъни продължително ­ сякаш чувам автоматен откос:

­ Слушай ­ започва той, без да се представя, ­ четох твоя пасквил. Само да публикуваш още един ред...
­ Кой сте вие?
­ Един от онези, за които пишеш. Ненавиждам пацифистите! Качвала ли си се с бетеер в планината, с пълно бойно снаряжение, когато е седемдесет градуса над нулата? Усещаш ли нощем страхотната воня на бодили? Не я усещаш... Значи не ни закачай! За какво ти е?
­ Защо не се представите?
­ Не ни закачай! Докарах оттам най-добрия си приятел в найлонов чувал, беше ми като брат... Главата отделно, ръцете, краката отделно... Кожата му одрана. Вместо красивото силно момче ­ разфасовано тяло... Свиреше на цигулка, пишеше стихове... Той да беше написал... Два дни следпогребението закараха майка му в лудницата. Бягаше нощем на гробището и се опитваше да легне заедно с него. Ние изпълнявахме заповед. Военна клетва. Знамето съм целувал...
­ “Пазете се да не ви прелъсти някой, защото мнозина ще дойдат в Мое име...” Новият Завет. Евангелие от Матея.
­ Много сте умни! След десет години всички станахте умни. Всички искат да останат чистички. Я вървете всички на майната си! Ти даже не знаеш как лети куршумът. Не си стреляла по човек... Не ме е страх от нищо... Пука ми от вашите нови завети, от вашата правда. Аз съм носил моята правда в найлонов чувал... Главата отделно, ръцете отделно, но... Кожата одрана... Я вървете всички на...!! ­ И в слушалката започва да пиука звук, подобен на далечен взрив.
Все пак съжалявам, че не довършихме разговора си. Може би това беше моят главен герой, ранен право в сърцето?...
­ Не ни закачай! Това е наше!! ­ крещеше той.
Тогава това чие е?!
“До мен достигаха само гласовете и колкото и да се насилвах ­ гласовете бяха без лица. Ту си отиваха, ту се връщаха. Май успях да си помисля: “Умирам.” И отворих очи...

Свестих се в Ташкент на шестнайсетия ден след взрива. Главата ме болеше от собствения ми шепот, не можех да говоря по-силно, само шепнех. Зад мен вече беше останала кабулската болница. В Кабул ми отворили черепа ­ вътре всичко било на каша, махнали ми парченца кости, лявата ръка ми сглобили без ставите, с винтове. Първото чувство е съжаление, че нищо няма да се върне, че няма да видя приятелите и най-обидното ­ няма да мога да се кача на висилката.

Обикалях по болниците две години без петнайсет дни. Осемнайсет операции. Четири ­ с пълна упойка. Студентите пишеха курсовите си работи по моя случай: какво имам и какво нямам. Не можех да се бръсна сам, бръснеха ме момчетата. Първия път изляха върху мен цяло шише одеколон, а аз крещя: “Дайте още едно!” Няма миризма. Не я усещам. Извадиха от шкафчетата всичко: салам, краставици, мед, бонбони ­ нищо не мирише! Цвят има, а не мирише. За малко да откача! Дойде пролетта, цъфнаха дърветата, виждам всичко, но не усещам. От мозъка са ми извадили един и половина кубически сантиметра и, изглежда, са махнали някой център, който е свързан с миризмите. Аз и сега, вече минаха пет години, не усещам как миришат цветята, цигареният дим, женските парфюми. Мога да усетя одеколон, ако миризмата е силна, но флаконът трябва да е под носа ми. Изглежда, останалата част от мозъка компенсира изгубената ми способност.

Във военната болница получих писмо от един приятел. От него разбрах, че бетеерът ни се натъкнал на италианска фугасна мина. Той видял как заедно с двигателя изхвръкнал човек... Това съм бил аз...

Мобилизираха ме през осемдесет и първа. Войната вече беше започнала отпреди две години, но в “цивилизацията” малко се знаеше за нея и малко се говореше. В нашето семейство се смяташе така: щом правителството е изпратило там войски, значи трябва. Така разсъждаваха баща ми, съседите. Не си спомням някой да е бил на друго мнение. Дори жените не плачеха, още всичко беше далеч и не беше страшно. Хем е война, хем не е война, ако е война, то е някаква странна, без убити и пленени. Още никой не беше виждал цинковите ковчези. После научихме, че в града са докарали ковчези, но ги погребали тайно, през нощта, на надгробните плочи не пишеше “загина”, а “умря”. Но никой не си задаваше въпроса: от какво започнаха да умират така изведнъж нашите деветнайсетгодишни момчета? От водка или от грип, или може би са преяли портокали. Близките им плачеха, а останалите си живееха така, както и преди, след като това не ги беше засегнало. Във вестниците пишеше, че нашите войници строят мостове, засаждат алеи на дружбата, а лекарите ни лекуват афганистанските жени и деца.

В учебната част във Витебск не беше тайна, че ни готвят за Афганистан. Един призна, че го е страх, демек всички ще ни изпозастрелят там. Започнах да го презирам. Друг, точно преди самото заминаване, отказа да тръгне: първо лъжеше, че е изгубил комсомолската си книжка ­ книжката се намери, после измисли, че приятелката му ражда. Смятах го за ненормален. Ние отивахме да правим революция! Така ни казваха. И ние вярвахме. Представяхме си, че ни очаква нещо романтично...

Куршумът настига човека и ­ чуваш характерното мокро пляскане, което нито може да се забрави, нито да се сбърка с нещо друго. Познато момче пада до теб по очи в праха, който те разяжда като пепел. Обръщаш го по гръб: между зъбите стиска цигарата, която току-що си му дал... Още гори... Първия път действаш като на сън: тичаш, влачиш, стреляш, но нищо не запомняш, след боя нищо не можеш да разкажеш. Сякаш всичко е зад стъкло... Сънуваш го като страшен сън. Събуждаш се от уплаха, а нищо не можеш да си спомниш. Излиза, че за да изпиташ ужаса, трябва да го запомниш, да свикнеш с него. След две-три седмици от теб не остава нищо друго, само името ти. Ти вече не си ти, а някой друг човек. И при вида на убит този човек вече не се страхува, а спокойно или с досада мисли как ще го сваля от скалата или ще го мъкне километри на гръб в жегата. Този човек не си представя, той вече знае как миришат под палещото слънце изкормените вътрешности, как не може да се изпере миризмата на човешки изпражнения и кръв... Как в калната локва с разтопен метал се зъбят обгорели черепи ­ сякаш не са крещели няколко часа, докато са умирали, а са се смеели. Той познава острата, чужда възбуда при вида на убит: не съм аз! Това става толкова бързо. Тази промяна. Много бързо. Почти с всички.

За хората на война няма тайни в смъртта. Да убиваш, значи просто да натискаш спусъка. Учеха ни: остава жив онзи, който стреля пръв. Такъв е законът на войната. “Тук трябва да умеете две неща ­ да вървите бързо и да стреляте точно. Ще мисля аз” ­ казваше командирът. Стреляхме натам, накъдето ни заповядат. Бях свикнал да стрелям, където ми заповядат. Стрелях и никого не жалех. Можех да убия дете. Та нали там всички воюваха срещу нас: мъжете, жените, старците, децата. Върви през кишлака* колона. Заглъхва моторът на първата кола. Шофьорът излиза и вдига капака... Едно хлапе, десетинагодишно, му забива нож в гърба... Там, където е сърцето. Войникът легна върху двигателя... Направихме момчето на решето... Ако бяха ни дали в този момент команда, щяхме да направим селото на пепел... Всеки се стараеше да оцелее. Нямаше време да мислим. Нали сме по на осемнайсет-двайсет години. Свикнах с чуждата смърт, а се страхувах от собствената си. Виждах как за една секунда от човека не остава нищо, сякаш изобщо не го е имало. И в празния ковчег изпращаха в родината парадната униформа. Отгоре посипана с пръст от чуждата земя, за да тежи достатъчно... Живееше ми се... Никога не ми се е живеело така, както там. Щом се върнем от боя, смеем се. Никога не съм се смял така, както там. Старите вицове вървяха като нови-новенички. Например този:

Един спекулант попада на война. Най-напред проучва колко струва един пленен “дух” ­ така наричахме душманите, врага. Върви по осем долара. След два дни край гарнизона се вдига прах: нашият кара двеста пленници. Приятелят му го моли: “Продай ми един. Ще ти дам седем долара.” ­ “Какво говориш, драги. Та аз ги взех по девет.”

Сто пъти да го разказва някой ­ сто пъти ще се смеем. За всяка дреболия се превивахме от смях.

Лежи “дух” с речник. Снайперист. Вижда три малки звездички ­ това е старши лейтенант ­ петдесет хиляди афгани. Щрак! Една голяма звезда ­ майор ­ двеста хиляди афгани. Щрак! Една звездичка ­ младши лейтенант. Щрак. През нощта главатарят се разплаща: за старши лейтенанта ­ афгани, за майора ­ афгани... За... Какво? Младши лейтенант ли? Та ти си убил нашия благодетел. Кой дава кондензираното мляко, кой дава одеялата? Да се обеси!

Много се говореше за пари. Повече, отколкото за смъртта. Нищо не си донесох. Само парчето, което са извадили от мен. И нищо друго. Хората купуваха кристали, скъпоценни камъни, украшения, килими... Кой с бойната техника, когато ходехме из кишлаците... Кой купува, разменя... Рогче с патрони за комплект с козметични принадлежности за любимото момиче: туш, пудра, сенки. Патроните се продаваха сварени... Вареният куршум не може да излети, цевта само го изплюва. Такъв куршум не може да убива. Слагат кофи или легени, пускат патроните и ги варят по два часа. Готово! Вечерта ги носят да ги продават. С бизнес се занимаваха командири и войници, герои и страхливци. От столовата изчезваха ножовете, канчетата, лъжиците, вилиците. В казармите липсваха канчета, табуретки, чукчета. Изчезваха щиковете от автоматите, огледалата от колите, резервни части, медали... В дюкяните приемаха всичко, дори боклука, който се извозва от гарнизонното градче: консервни кутии, стари вестници, ръждиви гвоздеи, парчета шперплат, найлонови торбички... Боклукът се продаваше с коли. Такава война беше това.

Наричат ни “афганци”. Чуждо име. Като знак. Белязани сме. Не сме като другите. Какви сме? Аз не знам какъв съм: герой или глупак, когото хората трябва да сочат с пръст? Или съм престъпник? Вече се говори, че това била политическа грешка. Днес го казват тихо, утре ще е по-високо. А аз оставих там кръвта си... Собствената... И чуждата... Даваха ни ордени, които ние не носим... Ще ги връщаме... Ордените, получени честно на една нечестна война... Канят ме от училищата да разказвам. Ами какво да разкажа? Не мога да разкажа за бойните действия. Да разказвам как до ден днешен ме е страх от тъмното, а като падне нещо ­ скачам? Как хващахме пленници, но не ги докарвахме до полка? За тази година и половина не съм видял нито един жив пленник, само умрели. Или да разкажа за колекцията изсушени човешки уши? Бойни трофеи. За кишлаците след артилерийска обработка, които приличат на разорано поле, а не на населено място? За това ли искат да слушат в нашите училища? Не, сега нямаме нужда от герои. А аз помня как разрушавахме, как убивахме, строяхме, раздавахме подаръци. Всичко това е някъде наблизо, още не мога да го отделя. Страхувам се от тези спомени. Бягам от тях, крия се. Не познавам нито един човек, който да не пие и да не пуши след завръщането си оттам. Слабите цигари не ме оправят, търся “Ловджийски”, такива пушехме там. Викахме им “Смърт в блатото”...”

Редник, гранатохвъргач

“Там всеки ден си повтарях: аз съм глупачка, аз съм глупачка. Защо го направих.” Особено нощем, когато не работех, ми идваха такива мисли, а денем идваха други: как да помогна на всички? Раните са страшни... Бях потресена: защо са такива куршумите? Кой ги е измислил? Нима са изобретени от човек? Входният отвор е мъничък, а вътре червата, черният дроб, далакът ­ всичко накълцано, разкъсано. Не стига че убива, ранява, ами трябва да накара човека толкова да се мъчи... Те винаги крещяха: “Мамо!” Когато боли... Когато е страшно... Други имена не съм чувала...

Исках да напусна Ленинград, за година-две, но да се махна. Умря детето ми, после мъжът ми. Нищо не ме задържаше в този град, напротив, всичко будеше спомени, всичко ме преследваше. Там се срещахме... Тук се целунахме за първи път... В този родилен дом родих...

Главният лекар ме вика:

­ Ще заминете ли за Афганистан?

­ Ще замина.

Трябваше да видя, че други хора са по-зле от мен. И видях.

Войната, казваха ни, е справедлива, ние помагаме на афганистанския народ да ликвидира феодализма и да построи светлото социалистическо общество. Мълчеше се, че нашите момчета там загиват, само знаехме, че там имало много инфекциозни заболявания: малария, коремен тиф, хепатит. Осемдесета година.... Началото... Кацнахме в Кабул... Една спринцовка за всички... Щом офицерите изпият спирта, ние обработваме раните с бензин. Раните зарастват трудно ­ няма достатъчно кислород. Помагаше слънцето. Силното слънце убива микробите. Видях първите ранени по долно бельо и с ботуши. Без пижами. Пижамите се появиха много по-късно. И пантофите. И одеялата...

Ние отивахме да спасяваме, да помагаме, да обичаме. Минава известно време и аз се хващам, че ненавиждам. Ненавиждам този мек и лек пясък, който изгаря като огън. Ненавиждам планините. Ненавиждам ниските кишлаци, от които всеки момент може да започне стрелба. Ненавиждам случайния афганистанец, който носи кошница с пъпеши, или изправения до къщата си. Не се знае къде са били през нощта. Убиха познат офицер, който наскоро беше на лечение в болницата... Накълцаха две палатки войници... На друго място водата отровена... Някой намерил и вдигнал красива запалка, тя гръмнала в ръцете му... Така загиваха нашите момчета... Родните момчета... Това трябва да се проумее... Не сте виждали обгорял човек... Лицето го няма... Очите ги няма... Тялото... Нещо сбръчкано, покрито с жълта коричка ­ лимфна течност... И под тази коричка не се чува вик, а див рев...

Войниците ще докарат ранен. Предават го и не си тръгват:

­ Момичета, нищо не искаме. Може ли само да постоим при вас?

А тук, вкъщи, са техните майки, сестри, жени. Тук нямат нужда от нас. Там ни доверяваха за себе си неща, които в този живот на никого не се разказват. Откраднал си от другаря си бонбони и си ги изял. Тук това е дреболия. А там ­ страшно разочарование от себе си. Онези обстоятелства открояваха човека. Ако човекът е страхливец, скоро става ясно ­ страхливец е. Ако е доносник ­ веднага се виждаше ­ доносник. Ако е женкар ­ всички знаеха ­ това е женкар. Не съм сигурна дали тук някой ще си признае, но там съм чувала от много хора: може да ти хареса да убиваш, удоволствие е да убиваш. Познат младши лейтенант заминаваше за Съюза и не криеше: “Как ще живея сега, та на мен ми се убива?” За тези неща се говореше спокойно. Момчетата ­ с възторг! ­ как са подпалили кишлак, изпотъпкали всичко. Нали не бяха всички луди? Веднъж ни дойде на гости офицер, беше пристигнал от Кандахар. Вечерта трябваше да се сбогуваме, а той се скри в една празна стая и се застреля. Казваха, че бил пиян, не знам. Трудно. Трудно минава всеки един ден. Едно момче се гръмна на поста си. Три часа на слънцето. Пристигаше от къщи, не издържало. Имаше много откачени. Отначало бяха настанени в общи стаи, после ги отделиха. Те започнаха да бягат, страхуваха се от решетките. Заедно с другите им беше по-лесно. Много добре съм запомнила един:

­ Седни... ще ти изпея песента за уволнението... ­ Попее, попее и заспи.

Събуди се:

­У дома... У дома... При мама... Тук ми е горещо...

Непрекъснато искаше да си ходи вкъщи.

Мнозина пушеха. Хашиш, марихуана... Който каквото намери... Ставаш силен и свободен от всичко. На първо място от тялото си. Сякаш вървиш на пръсти. Усещаш лекота във всяка клетчица. Чувстваш всеки мускул. Лети ти се. Сякаш летиш! Радостта е неудържима. Всичко ти харесва. Всяка дреболия те разсмива. По-добре чуваш, по-добре виждаш. Различаваш повече миризми, повече звуци. В това състояние е по-лесно да убиваш. Не усещаш болката. Не изпитваш жалост. По-лесно се умира. Страхът отминава. Имаш чувството, че си с бронирана жилетка, че самият ти си брониран.

Напушваха се и заминаваха на рейд. Два пъти съм опитвала. И двата пъти, когато собствените ми, човешките ми сили не достигаха. Работех в инфекциозно отделение. Трябваше да има трийсет легла, а са настанени триста души. Коремен тиф, малария. Даваха им легла, одеяла, а те лежаха върху шинелите си, на голата земя. По долни гащи. Остригани нула номер, а от главите им се сипят въшки... Никога няма да видя толкова много въшки... Наоколо по селата афганистанците носеха нашите болнични пижами, ходеха с нашите одеяла на главите вместо с чалми. Да, нашите момчета продаваха всичко. Не ги упреквам, най-често не ги упреквам. Умираха за три рубли месечно ­ толкова получаваше нашият войник, по осем долара на ония времена. Три рубли... Хранеха ги с червясало месо, с вмирисана риба... Всички имаха скорбут, на мен ми изпадаха предните зъби. Продаваха одеялата си и си купуваха анаша. Нещо сладичко. Дреболии... Там има толкова шарени дюкянчета, в тях е пълно с толкова привлекателни неща. У нас няма нищо такова. И те продаваха оръжието, патроните... За да се убиват сами...

След всичко това видях моята страна с други очи.”

Медицинска сестра

“Веднага се убедих: “Всичко забравям... Всичко забравям...” В нашето семейство има табу на тази тема. Жена ми побеля на четирийсет години, дъщеря ми носеше дълга коса, сега ходи късо остригана. По време на нощните обстрели на Кабул не можехме да я събудим и я дърпахме за плитките. А след четири години изведнъж ми се отвори устата... Искам да говоря... И вчера се отбиха случайни гости, не мога да се спра... Донесох албума... Показах им диапозитиви: над кишлака надвисват “вертушки”, така наричахме там вертолетите. Товарят на носилка ранен, до него ­ откъснатият му крак с маратонка... Пленници, осъдени на разстрел: гледат наивно в обектива, след десет минути вече няма да ги има... Аллах акбар!” Огледах се: мъжете пушат на балкона, жените отишли в кухнята. Наоколо останали само децата им. Тинейджърите. Любопитно им е. Не разбирам какво става с мен? Искам да говоря. Откъде се взе изведнъж? За да не забравя никога нищо...

...Стоят трима афганистанци, разговарят нещо, смеят се. Покрай сергиите притичва мръсно хлапе, шмугва се някъде под тезгяха под камарите с дрехи. Един папагал забива в мен зеления си немигащ поглед. Гледам и не разбирам какво става... Тримата не спират да говорят... Оня, който е с гръб към мен, се обръща... И аз виждам дулото на пистолета... пистолетът се издига, издига... Ето отвора... Виждам го... Едновременно чувам рязко щракане и едновременно ме няма... В едно и също време се намирам и от едната страна, и от другата... Но още съм прав, не лежа. Искам да говоря с тях, а не мога: аааа...

Какъв е цветът на вика? Какъв е вкусът му? А цветът на кръвта? В болницата е червена, на сухия пясък ­ сива, на скалата привечер ­ яркосиня, вече мъртва... Кръвта на тежко ранения човек изтича бързо като от счупен буркан... И човекът гасне, гасне... Единствено очите светят докрая и гледат покрай теб... Упорито някъде покрай теб...

Знаете ли: стрелях там, но в същото време уважавам този народ. Дори го обичам. Харесват ми песните му, молитвите му: спокойни и безкрайни като планините му. Но ще говоря само за себе си ­ искрено вярвах, че юртата е по-лоша от пететажна кооперация, че без клозетна чиния няма култура. И ние ще ги отрупаме с клозетни чинии и ще им построим каменни къщи. И им закарахме маси за кабинетите, гарафи за вода и червени покривки за официални заседания, хиляди портрети на Маркс, Енгелс, Ленин. Висяха из всички кабинети, над главата на всеки началник. Закарахме им черни волги. И наши трактори, и наши породисти бичета. Селяните (дехканите) не искаха да вземат земята, която им подарявахме, защото принадлежи на Аллаха. Пробитите черепи на джамиите ни гледаха отгоре като от космоса...

Никога няма да разберем как мравката възприема света. Намерете какво казва Енгелс по този въпрос. А ориенталистът Спенсеров пише: “Афганистан не може да бъде купен, може да бъде откупен.” Запалвам сутрин цигара: върху пепелника ми стои гущерче, малко като майски бръмбар. Връщам се след няколко дни: гущерчето пак на пепелника, в същата поза, дори още не си е извило главата. Разбрах: ето това е Изтокът. Аз десет пъти ще изчезна и ще възкръсна, ще катастрофирам и ще стана от леглото, а то няма да успее да мръдне миниатюрната си главичка. Според техния календар сега е хиляда триста шейсет и първа година...”

Военен съветник

Още по темата

08/10/2015

Свят

Беларуската журналистка Светлана Алексиевич спечели Нобела за литература

20/05/2015

Анализи

Руснаците не могат да живеят в мир. Те или водят война, или се готвят за следващата

Следете новините ни в GoogleNews