След Loud Festival и Sofia Rocks дойде време и за българския фестивал с най-дълга традиция – този в Каварна. Въпреки че в последните седем години тамошните концерти и фестивали премахнаха от градчето ръждата на забравата, тази година може да се приеме за най-неуспешната – дали заради конкуренцията на другите фестивали, липсата на голям хедлайнър или намалелите доходи на феновете, нито един от дните на фестивала не събра повече от 1500 души. Около месец преди събитието нещата бяха затихнали до такава степен, че започнаха да се тиражират слухове как то няма да се проведе; това естествено не стана и в продължение на три дни черноморското градче беше потопено от здравите звуци на клацически хеви и пауър метъл.

Фестивалът беше открит от българските банди Команда 5 и ветераните Б.Т.Р., чиито сетове бяха уважени от едва няколко десетки зрители. Първият чужд изпълнител беше легендарният немски китарист Майкъл Шенкър с групата му, в която блестяха имена като Франсис Буххолц и Дуги Уайт. Въпреки богатата дискография на Michael Schenker Group, от нея чухме само две парчета, като сетлистът беше посветен на далеч по-познатите хитове на Scorpions и UFO, които раздвижиха и главно разпяха малобройната публика. Следваше почетният гражданин на Каварна Глен Хюз, който също беше заложил на любими на феновете парчета, естествено основно от албумите му с Deep Purple, като в сета успяха да се промъкнат и композиция от проекта му с Pat Thrall – “First Step of Love”, две песни на Trapeze и соловите „Can’t Stop the Flood”, “Soul Mover”. Точно в края на “Soul Mover” обаче музикантите се изправиха срещу сериозен технически проблем, когато захранването от един от генераторите спря и сцената беше потопена в изненадваща тишина, разкъсвана само от барабаните на Понтус Енгборг. Отстраняването на проблема отне известно време, което изнерви педантичния Хюз и той напусна сцената, захвърляйки демонстративно микрофонната си стойка и отказвайки да излезе на бис. Така феновете бяха лишени от може би най-интересната част от сета му – песен на изключително успешната супер група Black Country Communion (“One Last Soul”) и задължителната Пърпъл класика “Burn”. След кратка пауза за пренареждане на сцената дойде време за хедлайнърите Dio Disciples – група, която се състои от бившите музиканти на покойния Рони Джеймс Дио заедно с Джеймс Ломенцо (екс-Мегадет) и вокалистите Тоби Джепсън и Тим „Рипър” Оуенс. Те също не бяха пощадени от технически проблеми и при тях звукът се изгуби още на втората песен „Holy Diver”, но след като техниците се справиха с него, останалата част от сета им мина гладко и феновете се насладиха на класически сет от класики на Dio, Rainbow и Black Sabbath.

Откриването на втория фестивален ден беше отредено на Д2, към които, специално за случая, се присъедини бившият им вокал Дичо и двамата с настоящия Дидо си поделиха сета. Пред сцената обаче имаше едва петдесетина зрители и въпреки опитите на двамата фронтмени да надъхат малкото публика, обстановката на и около стадиона продължи да напомня на египетска гробница до излизането на Big Noize. Подобно на Dio Disciples и избраните от Michael Schenker Group и Glenn Hughes сетлистове предишната вечер, Big Noize също могат лесно да се подведат под определението „nostalgic act”, защото вместо оригинален материал на феновете беше предложена китка от хитове на Skid Row, Ozzy Osbourne и Quiet Riot, като солидна част от сета беше отделена отново на песни, изпълнени оригинално от Рони Джеймс Дио, предвид участието в Big Noize на ударника Вини Апис. За сметка на това следващата банда Dokken предложи изцяло собствени хитове като изпълнението им не отстъпваше на това в Ловеч преди три години. Поради проблеми с вокалите вследствие операция на гласните струни Don Dokken не се представи на особена висота, но “with a little help from his friends” или по-специално харизматичния Себастиан Бах (който преди това беше на сцена в качеството си на вокал на Big Noize), изкара сета си до края и публиката се наслади на легендарни парчета като „Tooth and Nail”, “In My Dreams”, “Dream Warriors”. Хедлайнъри тази вечер бяха американците от Stryper, група, сложила началото на жанра християнски рок и може би най-голямата изненада във фестивалния лайн-ъп. „Проповедниците” в жълто и черно обаче явно не са добре познати на българската публика, защото преди началото на концерта им част от феновете се изнесоха и на стадиона останаха по-малко от петстотин души. Това обаче явно не обезкуражи групата, защото изпълнението им беше много силно и стегнато, а режещите им китарни атаки и вокалите не отстъпваха по сила на осемдесетарските им дни. В духа на вечерта музикантите направиха и блок кавъри на Black Sabbath, Queen, Judas Priest и Kiss, а накрая не изневериха на себе си и хвърлиха на феновете десетина библии джобен формат, украсени с лепенки на групата – Stryper традиция още от осемдесетте.

Последният ден на фестивала отстъпи леко от класическото хард и хеви, и след изпълненията на Ренегат и Ахат се пренесе в полето на пауър метъла. На сцена последователно излязоха водещи имена в стила като Rhapsody of Fire и Kamelot. Първите идват у нас година след сцеплението на основната група, от която се оформиха два лагера – този на Лука Турили и този на клавириста Алекс Старополи. На сцената в Каварна пред нас излязоха музикантите на Старополи, сред които се отличава оригиналният вокал на групата Фабио Лионе, и забиха показен сет от класики, покриващ досегашната им дискография. След тях на сцена стъпиха Kamelot, които са познати на родната публика след концерт с оригиналния си вокалист Roy Khan. Този път ролята на фронтмен беше отредена на Tommy Karevik, като това беше едва третият му концерт с групата. Въпреки това шведът показа завидно хладнокръвие и закова изпълнението си, като за две от парчетата към него се присъединиха Фабио Лионе и самата Симоне от „Epica”, която беше изненадващ гост на фестивала. Макар и не хедлайнъри, Kamelot се оказаха основната група за вечерта, тъй като на техния сет се събра най-голямата и шумна публика за трите фестивални дни, голяма част от която напусна стадиона за концерта на Lizzy Borden. Пред около триста души американците изнесоха хорър шоу, достойно и за самия Alice Cooper, на което освен китарни сола се ля и много кръв, а фронтменът дори „уби” едно момиче на сцената като изпи кръвта й подобно на вампир. Феновете също не бяха пощадени и Lizzy Borden (взел името на известната убийца от края на 19-ти век) се разходи в буфера с един череп, от който щедро мажеше по лица и ръце червеникавата подобна на кръв смес. Край на фестивала сложи класиката „Born to Be Wild”.

Седмото издание на фестивала в Каварна беше посрещнато не само със сменено име, но и с изцяло нов промоутър, което обуслови не дотам големия му успех особено в сравнение с предишни години. Надяваме се обаче, че новите организатори са си направили определени заключения и следващата година фестивалът ще отбележи успешна година, този път и с по-богат лайн-ъп.