Написването на „Сън в алени покои“ е отнело повече от десетилетие на Цао Сюецин. По обем произведението е приблизително два пъти по-голямо от „Война и мир“ на Л. Н. Толстой; по значимост го определят за „Роман на хилядолетието“. Още преди да бъде довършена, книгата става любима на всички и нейните преписи се търсят и разпространяват из цял Китай.

„Сън в алени покои“ е титаничен опит да се съберат песъчинките на величествената китайска култура, които вятърът на времето отнася в невъзвратимото минало. Всяка национална литература би трябвало да има такъв „Сън“, такъв величествен опит да събере всичко от себе си в едно-единствено произведение.

„Сън в алени покои“ е роман, но и същинска енциклопедия: в него е изобразен с тънки подробности животът на китайското общество от ХVІІІ век – от висшето общество до нисшите класи, от императора до просяка. В книгата са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията – и дори традиционното кулинарно изкуство и медицина на Китай.

Откъс

От похот плътска обладана, коварна мрежа Баочан плете

Предния път ви разказах как Сюе Къ, увлечен в подозрения, дочу иззад прозореца смях, който го уплаши. „Това или е Баочан, или пък Дзингуй – рече си той на ума. – Какво пък, няма да им обръщам внимание, да ги видя какво още ще измислят!“ Той дълго се вслушва, ала отвън цареше пълна тишина. Сюе Къ не смееше нито да кусне от сладките, нито да пийне от виното. Вместо това той затвори дверите и тъкмо се готвеше да се разсъблече за сън, когато отново му се счу лек шум иззад хартията на прозореца. Сега Сюе Къ здравата се уплаши от кроежите на Баочан, сърцето му се обърка и той недоумяваше що да стори. След като хартията прошумя, той напрегнато се вгледа, ала не последва нищо. Обзе го подозрение, той се загърна с дрехата, седна край лампата и скован се отдаде на дълбоки мисли. По едно време взе един сладкиш, взе да го върти и оглежда отвсякъде. После рязко обърна очи и забеляза, че хартията на прозореца е овлажнена на едно място. Той отиде да погледне през навлажненото, обаче в мига, кога наведе око да надзърне навън, от дупчицата го парна лъх и сърцето му подскочи от силен уплах, а отвън прозореца се чу хихикане. Тогава Сюе Къ бързо духна лампата и с притаен си легна. Отвън обаче се донесе нечий глас:

– Защо вторият господар е решил да спи, без да пие вино и вкуси от сладките, а?

Да, това бе гласът на Баочан!

Сюе Къ мълчеше като ням и се преструваше на заспал.

Мина време колкото две-три думи и отвън отново се донесе говор, тоя път сякаш неприязнен:

– Има ли в Поднебесната по-нещастен човек?

На Сюе Къ се стори, че е Баочан; ала приличаше и на говора на Дзингуй, което му подсказа, че и двете са решили едно и също нещо. Той неспокойно се въртеше и заспа чак по пета стража.

Още с първите лъчи на утрото някой потропа на вратата му.

– Кой е? – тутакси попита Сюе Къ.

Посетителят отвън мълчеше. Ще не ще, Сюе Къ стана и когато отвори – отпреде му стоеше Баочан: с разпусната коса, пригърдена набързо в поръбена със злато връхна риза „пипа“, прилепваща плътно по тялото ѝ, пристегната с нежнозелен, полувехт пояс. Отдолу беше без пола и се виждаха тъмночервени тесни панталони с цветни орнаменти; нозете ѝ пък бяха обути в нови, везани, алени пантофи. Явно Баочан още не бе се сресала и умила, та Сюе Къ от немай-къде я запита, усмихвайки се с усилие:

– За какво си станала толкоз рано?

Баочан се зачерви леко и не отвърна нищо, но отиде, подреди сладкишите в чиния и ги отнесе. Като видя това, Сюе Къ разбра, че всичко е заради снощи. „Какво толкова! – помисли си. – Ще се сърдят, сърдят, па най-накрая ще им умре желанието и ще престанат да ми досаждат!“

След тая мисъл той се успокои и поиска да му полеят, за да се умие. Възнамеряваше да остане на спокойствие ден-два у дома си, едно, да събере ума и духа си, друго, от опасения да не го търсят по една или друга работа навън. След всичко станало предишните „добри приятели“ на Сюе Пан, като видяха, че в дома му не е останал комай никой и че само Сюе Къ се разправя с работите вътре, пък е и млад и зелен, у тях се пръкнаха алчни щения – на някои се прищя да се намърдат в дома Сюе като общи слуги, други умееха да съставят прошения, познаваха някои писари от ямъна, наемаха се да ги подкупят, дори имаше такива, които го подсторваха да крънка от семейството на Сюе Пан, възползвайки се от сегашното положение; някои направо пуснаха клевети и слухове, та да ги сплашат – всякакви ги имаше. Като видя що за твари са, Сюе Къ всячески ги отбягваше, ала не смееше и да ги отритне направо, тъй като можеха да подпалят какви ли не пожари, затова нямаше друг избор, освен да си кротува скришом у дома и да чака решението на властите. Но толкова за това.

А сега да видим какво стана после: предната нощ Дзингуй бе пратила по Баочан малко вино и сладкиши, за да узнае какво-що за Сюе Къ. Дойде си Баочан и най-подробно ѝ съобщи за станалото. Дзингуй разбра, че рибата не е клъвнала стръвта; сега тя се опасяваше, че напразно се е суетила и че Баочан може да почне да я презира; прииска ѝ се да каже нещо, та да замаже положението, да се отдума, ала Сюе Къ не ѝ се махаше от ума. Тъй или иначе, главата ѝ не можа да роди нищо, затова тя седеше трапена и мълчеше.

В същото време Баочан си мислеше: сега Сюе Пан едва ли ще се върне вкъщи! И ѝ се искаше да намери „изход“, ала се боеше да не я открие Дзингуй, та не смееше да подаде глава. Като видя обаче какво бе намислила Дзингуй и как предприе първата стъпка, тя реши да използва попътния вятър и за своята лодка – да улови първа в мрежата си Сюе Къ, пък тогава нямаше опасения, че Дзингуй ще ѝ се противи. Затова и почна да го възбужда с думи. Като видя, че Сюе Къ не е безчувствен, ала не ѝ се много връзва, тя малко се разколеба и не посмя да продължи неблагоразумно. После, когато той духна лампата и си заспа – жарта ѝ бе обляна с ледена вода.

И Баочан се върна и предаде случката на Дзингуй, да види какъв колай ще му намери господарката ѝ, па сетне да реши какво да прави. Като я видя обаче застинала в недоумение – сякаш с напълно вързани ръце, ще не ще, Баочан се залови да я приготви за сън. Ала сама не можа да заспи, въртеше се, обръщаше се, най-сетне я осени мисъл: „Най-добре на заранта да стана рано и да ида уж да си взема съдините, ала ще се облека в нещо по-женствено, няма да рѐша и прибирам косите си, та да изглеждам отпусната и сладострастна. Ще му дам само да ме види, а сама ще се направя на сърдита и съвсем няма да му обръщам внимание. Ако се е разкаял за снощи, лодката спокойно ще стигне до брега и без мъка ще го обладая първа. Това се казва хрумване!“