Магии, шамани и скъпоценни камъни в Мозамбик

Мозамбик е страна на контрастите. Голяма част от местните живеят без електричество, без достъп до питейна вода, без комуникации, а средната продължителност на живота е около 40 години. На фона на бедността и болестите страната е известна с красивите си плажове, неповторимата природа и мините за скъпоценни камъни. Именно това отвежда автора в отдалечената и опасна африканска държава.

В тази книга Злати Златев разказва от първо лице за всички особености и трудности на живота в дивата савана, болестите, безпътицата и капризите на времето. Описва изключително красивата природа, племенните традиции, окултизма, обичаите на местните хора и екзотичната кухня. Споделя своите преживявания в търсене на скъпоценни камъни сред прашните пътища на истинската Африка, далеч от туристическите маршрути.

Авторът Злати Златев е роден на 28 април 1974 година в София. Интересът му към кристалите и минералите започва още в детството. Посещава първата по рода си детска школа по Минералогия в Националния музей „Земята и хората“. По-късно интересът му го среща с изтъкнати български учени минералози и колекционери на минерали като Александър Диков, Никола Зидаров, Ангел Ангелов, Светослав Петрусенко, Михаил Малеев, Живка Янакиева, Чавдар Начев. Приет е в Софийския университет в специалност Геология и завършва с отличен успех през 1997 година с тясна специализация Минералогия и Геохимия.

На 16 юли 1997 защитава дипломна работа на тема „Особенности на минерала барит от рудник Кремиковци“, а на 30 август се озовава на другия край на света – в Мозамбик. В периода 1997-1998 работи в северната част на страната като полеви геолог и ръководител на голям минен и търговски проект, свързан с добива на минерални суровини и скъпоценни камъни. Именно този период от живота му е описан в настоящата книга.

Откъс от книгата „Магии, шамани и скъпоценни камъни в Мозамбик“
от Злати Златев, издава „Вакон“

В Наора, където беше първата ни база през 1997 година, имахме доста солидна къща. В плачевно състояние, но със здрави стени и покрив, с голям заден двор, в който имахме навес с маса за хранене и 14 портокалови дръвчета. Някога в къщата е имало оборудвана баня, но аз си построих импровизирана отвън. И аз, и Сашо имахме отделни стаи. В моята централно място, до донесеното от нас походно легло (на което спах доста месеци), заемаше металният шкаф, в който винаги заключени държах документите и парите. За съжаление не можеше да се вярва на никого, дори на хората в домакинството. А се оказа, че определено не е толкова просто да си организираш подчинените в Мозамбик. Първо, ние си водехме Исак, но и той като нас беше пришълец. При едно ходене до Муяне (за това село разказвам по-нататък) ни препоръчаха една дама, Руфина (откъде ли това звучно родопско име се е озовало в Мозамбик?). По мозамбикските стандарти беше стара мома на 24 години (една година по-голяма от мен тогава), но като млада е живяла като държанка на някакъв човек в ЮАР (дори му е родила дете) и говореше английски. Та тя се оказа моят най-важен помощник. Освен че я взехме на работа като личен готвач и човек, който ще се грижи за домакинството, стъпка по стъпка с нейна помощ навлизах в тайните на португалския език. Изключително важен служител беше и Алберто, един от шофьорите на работа в Провинциалната дирекция по Геология и мини в Нампула, който директорът се съгласи да ни отстъпи за няколко месеца като шофьор и водач в района. Сашо беше пътувал с него при проучвателното си пътуване и беше оценил тихия му и изпълнителен нрав, с готовност винаги да помогне.

В Наора по препоръка на кмета се сдобих с четирима много важни впоследствие за мен хора – моите лични придружители и бъдещи жаренте - Алфредо, който също говореше английски, Виржилио, Едоардо и Жасинто. По време на целия ми престой в Мозамбик Виржилио, Едоардо, Жасинто заедно с Руфина бяха винаги около и със мен. (Дори когато се преместих от Наора в Муяне през 1998 година, те тръгнаха с мен, но това е друга история.) Та те бяха моите жаренте, доверени хора, които, освен че бяха на заплата при мен, получаваха и порциони храна, а впоследствие – и облекло. Алфредо малко парадираше със знанията си по английски език и директното общуване с мен и въпреки че беше най-млад в групата, се опитваше да командва другите. Най-добре се разбирах с Виржилио, който по местните стандарти беше вельоте, стар човек на възраст около 50 и няколко години. Помнеше много добре португалците и се отнасяше доста почтително към мен. Доказа многократно, че може да му се има пълно доверие. Едоардо беше тих, но също доверен човек, който на моменти го помързяваше, но винаги е бил лоялен и точен. Жасинто беше висок около 1,50 метра и също беше стриктен и коректен служител, който често влагаше искрена емоция в работата си. За съжаление говоря за всички в минало време, защото Виржилио почина още в началото на 2000 или 2001 година (получих тази вест), а с оглед на продължителността на живота в Мозамбик и останалите по всяка вероятност отдавна са покойници. Та те бяха неразделна част от домакинството ми и като добавите Руфина, Алберто и Исак, около мене постоянно се въртяха шест–седем души. Може да ви се виждат много, но се оказа, че някои колониални порядки са още живи и положението ми на европеец и сериозен работодател изискваше да съм на висота, да демонстрирам стандарт и да имам винаги поне трима или четирима придружители и достатъчно помощници в домакинството.

Основната роля на жаренте беше да е посредник между мен и всички останали – ако някой искаше да говори с мен, първо питаше някой от тях и той препредаваше въпроса. В началото ми беше странно и малко ме дразнеше, но един ден тихо и кротко Виржилио ми обясни, че не е редно да се товаря с всички дреболии, те нали затова били жаренте, да ми помагат и да отсяват важните нещо от глупостите.

И впоследствие, когато се оказа, че отговарях за близо 80 подчинени, бях благодарен за този обичай.

Връщам се малко на битовизмите в Наора. Голям проблем се оказа тоалетната, която беше външна постройка с яма в двора, доста стара, с плетени от бамбук и слама стени. Един ден от нея изпълзя огромна змия и затова се наложи бързо да я зарием и да построим нова. Банята (която изградихме наново също от бамбук и слама) беше в ъгъла на двора и с оглед на климата беше най-ползваното помещение извън къщата. Баня с вана имаше и вътре в къщата, но както споменах, с отдавна запушена и повредена канализация, поради което – неизползваема.

Естествено, къпането ставаше с вода от реката. Руфина имаше грижата да донася сутринта една 20-литрова тенекиена кофа, да я оставя на слънце в средата на двора да се загрее и да я покрива с парче картон, за да не влизат насекоми. Следобед тая кофа се вкарваше между сламените стени на банята, аз сипвах в речната вода специален бактерициден препарат, марка „Детол“, който караше водата да шупне и леко да побелее за кратко. Този процес убиваше всичко живо в нея и след това, поливайки се с тенекиено канче, можех да се погрижа за хигиената си, без да се притеснявам, че нещо може да проникне през кожата или ушите и очите ми в организма ми и да ме нарани или убие. И това не е шега – във водата в тропиците има какви ли не зарази, разни амеби, червейчета, паразити и подобни неща, които лесно могат да те убият, а лечението е трудно и често дори невъзможно. Бях се наслушал на страшни истории, бях и сериозно предупреден, така че шишенцето с „Детол“ беше винаги на линия. Оттогава ми стана досаден навик да си мия непрекъснато ръцете със сапун със или без повод, но този тип хигиена е особено важен за доброто здраве в Мозамбик, а предполагам, и в цяла Африка. Можете да си представите колко привични ми бяха някои неща през наскорошната ковид епидемия и дори гледах с насмешка на някои мерки, свързани с нея. По-късно, в Муяне, си имахме вече вътрешна баня и тоалетна с мръсен канал, но чистата вода отново беше единствено в добрата стара кофа и начинът й на затопляне и дезинфекция си остана същият.

Следете новините ни в GoogleNews