Васко Громков или DJ Vagro за новата си книга, DJ културата, чалгата и инфантилната поп музика

Венци Мицов Последна промяна на 10 юни 2020 в 08:05 4134 2

Васко Громков (DJ VaGro) използва извънредното положение у нас, за да завърши и издаде своята трета книга от поредицата „Аз бях DJ”, този път със заглавие „20 години след XX век”. След неочаквания, но доста силен медиен и читателски интерес към „Аз бях DJ (книга първа: през 80-те)” от 2017 година и „Аз бях DJ (книга втора: през 90-те)” от 2018-та, третата част от единствената книга посветена на диджей-културата в България, обхваща период от цели 20 години. Първите две декади на XXI век. Историята продължава да е наполовина автобиографична и наполовина документална, както и в първите две части. Засегнати са почти всички области на развлекателния шоу-бизнес в страната, като са споменати няколко хиляди реални личности. В близо 500 страници, авторът споделя преживяванията си по клубове, дискотеки, концертни зали и стадиони, театрални сцени, радио и телевизионни ефири.

Първите две части на поредицата „Аз бях DJ” бяха представени при голям успех на международния фестивал за независими автори „Indirekt” в Белград, Сърбия, в края на 2018 година. Третата част „20 години след XX век”, излиза отново със съдействието на „Social Café Bar & Kitchen” (София) и няма да се разпространява по книжарниците, а както и досега единствено лично от автора на представяния, дискотеки, куизове, концерти и фестивали.

Разговарям с Васко Громков ден след като книгата вече е факт. С него ме свързва приятелство, общи проекти и много история.
Винаги, когато правя интервю с приятел, ми е трудно. Но пък и приятно.

Васко, третата книга от поредицата „Аз бях DJ” вече е факт. Как се чувстваш като автор на три книги. Демек – класик?

Още не мога да осъзная, от излизането на първата книга от поредицата, че това се е случило. Нарочно забавих процеса с цели 15 години, защото смятам, че това е нещо много деликатно, много „скъпо“ да пишеш книга. Едно са статуси във Фейсбук и разни статийки по сайтове и съвсем друго е да напишеш някакъв сериозен труд, който е на 50 процента автобиографичен, на 50 процента – документален.

Твоите три книги (или пък три тома на една книга май е по-правилно) разказват за нещо, за което друг досега не е разказвал – историята на така наречената дискотечна сцена у нас от 80-те години на 20 век, та до ден днешен. И това през твоята гледна точка – на един от пионерите на „дисководенето“ в България. За какво разказват трите ти книги и какво конкретно разказва току що излезлия том 3?

Третата книга, тя така се и казва – „20 години след 20 век“ обхваща периода от 2000 до 2019 година. Но се хващам за думите ти – не само в България не е писана такава книга. Оказва се, че на целия балкански полуостров, а най – вероятно и в цяла Европа не е издавана книга за DJ културата. Защото, преди две години, когато бях поканен на международния фестивал на независимите автори в Белград, се видях с хора от цяла Европа и никой не можа да се сети в неговата страна да има издавани книги по темата.

Кои са първите ти спомени за дискотечната сцена от 80 – те години?

Първата дискотека, на която съм бил, бе в родния ми град Кула. Не ни пускаха вътре (това е може би някъде през 1978 година) и прокопахме тунел под оградата, за да влезем. Беше дошъл софийски DJ и бяха оградили с телена ограда, която моите съученици преодоляха с прокопаване. След което ни хванаха около десетина минути, след като влязохме. Извън това си спомням, че DJ – я пускаше KISS.
Първата дискотека, която аз направих обаче беше през 1982 година в пионерския салон на Шесто основно училище – град Видин...

Помниш ли с какво откри това епично първо твое парти?

Помня цялата плейлиста, даже съм я публикувал в първата си книга. “Goombay Dance Band”, “Pink Floyd”, “Boney M”, “Smokie”, “ABBA”. НЯкак вървяха в комплект, защото по това време ги пускаха в „Пулсиращи ноти“...Имаше разрешение да се въртят.

Какво трябваше да прави един DJ през 80-те години? Защото това е, а бе да кажем трудно време за така наречения шоубизнес в България – концертна дирекция, множество държавни и партийни регулации...
Минавахте ли през категоризации, през каквито минаваха и музикантите например – държавни комисии за даване на разрешителни?

Разбира се! През 1985 беше първата масова категоризация. Дотогава за DJ – ите имаше временни категории към „Балкантурист“ за хора, които са работели в системата на „Балкантурист“ като DJ – и. През 1985 обаче Концертна дирекция и Националната атестационна комисия решиха да вкарат всичко в много професионални рамки и на тези комисии се явяваха не само DJ – и (дисководещи по това време), но и бармани и сервитьори от системата, които искаха да пускат музика – в случай, че в заведението няма дисководещ.
Изпитите бяха следните. Първо – политически изпит. Решения на конгреси на БКП, на ДКМС...После писмен изпит по история на музиката и още един писмен изпит по звукотехника. Който прескочеше тези 3 изпита, отиваше на практически. Обикновено се явяваха по около 500 души. Половината отпадаха на теоретичните изпити. На практическия изпит вече се пускаха песни, но...при спазване на определени пропорции – 50 процента българска музика, 30 процента социалистическа, и 20 процента се деляха между различни западни парчета, между които задължително и такива от Сан Ремо примерно.

Има една история с големия български музикант Димитър Симеонов (Мончо) – диригента на легендарния оркестър „София“. Той разказваше, че оркестъра си измислил несъществаващ руски композитор на име Розе и на въпросния Розе приписвали авторството на различни джазови стандарти, които комисията не би позволила да се изпълняват иначе. Така „Сейнт Луис блус“ ставал „Я люблю Родину“ на Розе.

Описал съм абсолютно същия номер в първата си книга. По този начин аз например си вземах политическите изпити на категоризациите. Политическия изпит беше пълно безумие, но аз започвах с измислен цитат на другаря Тодор Живков. „Както казва другаря Тодор Живков в своето слово към 13 конгрес на комсомола“...Щом се пуснеше цитат, всички спираха да четат какви глупости съм написал нататък. Това беше напълно достатъчно, за да ми пишат отличен 6 и да ме пуснат на изпита.

Хващам се за думите ти за музикалните квоти по социалистическо време. „Музикаутор“ през последните месеци проведоха кампания за квоти за българска музика в медиите. Какво е твоето мнение за тази злощастно завършила кампания?

Аз съм чист пред съвестта си, защото вече 8 години, като водещ на музикална класация в БНТ пускам 100 процента българска музика. А от тази година сам си въведох правилото да пускам песни само на български език. Така, че може би съм единствения със сто процента българска музика в предаване (Васко Громков е водещ на предаването „Ново 10+2“ – класация за българска музика по БНТ 2).
Истината е, че БНТ и БНР са най-точните платци на авторски права в България.

Васко, да се върнем отново назад в 80-те. Наскоро правих поредица от интервюта с представители на контракултурната сцена у нас. И изводите на много от тях бяха, че като че ли новостите в световната поп и рок музика тогава, в 80-те са идвали у нас не директно от Европа, а през съседна Югославия. Какво е твоето мнение по въпроса?

Абсолютно. Дори сега, когато ходя в Сърбия ги питам – дали през 80-те „Юготон“ са плащали авторски права на всички световни изпълнители, които биваха издавани там седмица или две след световните им премиери? Те се кълнат, че всичко е било ОК, но аз силно се съмнявам. Но е факт, че всички плочи при нас идваха от Югославия. Да, имаше и два други канала, по които идваше музиката у нас – моряците по черноморието и тираджиите. Но основно северозападна България и двете точки – Видин и Кюстендил всички плочи идваха от Югославия. Говорим за плочи на световни имена – Дейвид Бауи примерно, Манфред Ман...който се сетиш.
Още един канал беше радиоводещия Тома Спространов, който беше женен за англичанка и внасяше много плочи у нас. Ние пък дебнехме неговото предаване „Пулсиращи ноти“, а също и „Музикална стълбица“ по БНР и записвахме всичко, а после го пускахме в дискотеките.
Имаше и официален канал – концертна дирекция, които пък бяха длъжни да осигуряват на дисководещите между 22 и 25 участия на месец. В края на месеца получавахме хонорарите си като месечни заплати. Но освен това концертна дирекция ни осигуряваше по една касета с нови песни всеки месец. Даваха ни по една 90 минутна касета BASF всеки месец, където от всички песни около 2-3 ставаха за пускане и бяха с идеално качество. Между тези 2-3 читави парчета беше пълно със съветски, полски и всякакви други песни, които никой не пускаше.
Впрочем имаше проверки от властта. Самият аз също съм ходил в милицията, носил съм песни, но никой не спазваше квотите, наложени от властта тогава.

Имал ли си проблеми с властите? Например викали ли са те в милицията по времето на социализЪма?

Най-интересното е, че са ме викали много пъти в полицията, но след като дойде демокрацията. Което е много абсурдно, но през 90-те работех в голяма дискотека в Младежкия дом и там непрекъснато ставаха някакви проблеми. Например сбивания. Каквото и да се случеше, ме викаха в полицията да пиша обяснения.
През 80-те, когато имаше цензура, комсомола по някакъв начин озапти нещата. Комсомола ухажваше контракултурата и по този начин се опитваше да държи в подчинение тази маса от тийнейджъри и ученици. Всъщност комсомола се опита да яхне контракултурата и може би дори успя донякъде.
Единственото ми ходене в милицията през 80-те беше заради песента „Перестройка“ на група „Гарбо“. Четири пъти ходих тогава. Задължаваха ме да намеря учителка по английски, която да преведе текста. А текстът е любовен и всъщност се пее за едно момиче и едно момче от СССР и Америка, които се влюбват. И когато идва перестройката, те могат да се съберат заедно...



По това време съветската перестройка беше най – демократичния повей, който достигаше до нас. Според теб многото руски банди от това време – „Кино“, „ДДТ“, „Алиса“, „Аукцион“, „Аквариум“ повлияха ли на българската контракултурна сцена?

По-скоро не. В дискотеките, в които съм работил абсолютно никой не ми е искал руска музика. Някак си такова влияние нямаше, макар че имаше блестящи руски групи от това време...

Да се върнем в настоящето. Книга 3 вече е факт. Какво разказва „Аз бях DJ” том трети?

Третата книга обхваща последните две декади на 21 век. В първите 7-8 години аз съм актьор във видинския куклен театър. Там обаче се случва първата национална и видинска ретро вълна. В началото на 21 век, някъде от 2000 до около 2005 година, световната и българската музика така зациклят, че нещата са около абсолютното дъно. Аз почти се бях отказал да пускам музика. И изведнъж...Доколкото знам, Марти Джи бе инициатор на движението, което започва в София да прави ретро партита. Тази вълна пламна бързо и във Видин бе открит първия национален специализиран ретро клуб. Аз го открих и работих там в продължение на 2 години. Именно приключенията в този ретро клуб се случват през 2005.
Последва нов застой, но 2010 се появи втората ретро вълна, когато, по една случайност, организирах първия ретро DJ фест във Видин. Той продължи 10 години. Спрях го миналата година, не поради липса на интерес – идваха по над 1000 души в най-опустелия град в България – Видин. Спрях го, защото той се поизчерпа някак – публиката поостаря. Сега правя нов фест – в който акустичен изпълнител се комбинира с DJ. Точно такъв фест ще пробваме за първи път тази година, през август на легендарното място „Телеграф капия“ във Видин.



Васко, защо на нас не ни се получава с музиката? Като че ли сме заключени в едни стереотипи? Защо у нас се толерираше някаква кастрирана, скопена поп музика? Къде са смелите текстове на български песни – да ти избият зъбите с тупаник?

Защото в последните 10 години българската поп-музика е инфантилизирана. Тя се прави за 11 годишни. Дебилни текстове, напълно малоумни, някаква поп-чалга ритъм...аз му викам „детска чалга“. Криско, Дара, Тита, Венци Венц...и само това. Останалото са няколко все още активни групи, които стават все по-малко- „Остава“, „Д2“, „БТР“...И по средата е една дупка. Имаме динозаври, утвърдени имена. Имаме детска чалга. И по средата нямаме нищо. Нямаме стилен поп. Дори рапът ни се чалгира.

А как може да се промени ситуацията? Ето, например „Музикаутор“ искат квоти за българска музика в медиите. Това би ли помогнало, или би мултиплицирало сегашния модел?

Всъщност точно от това ме е страх. Че ако сега пускат по 15 пъти дневно Криско, ще започнат да го пускат по 30 пъти. Проблемът е, че няма трибуна за независимите изпълнители. Аз например пускам само такива в предаването си. Когато бях на фестивала на независимите изпълнители в Сърбия, се запознах с хора от Европейската асоциацията на независимите изпълнители. Проблемът е, че тази асоциация съществува от 4 години...А моето предаване пуска независими изпълнители от 8. Тоест – проблемът съществува в цяла Европа...

Наскоро правих интервю с Ричи Рамоне. Той сподели, че и в Америка независима музика не се появява в ефир. А само в ъндърграунд медии и в интернет...Ок, книгата ти вече е факт. Какво ще се случи с нея сега, къде ще се продава?

Книгата вече е факт. В нея са споменати около 6000 имена от родния шоубизнес. Има и весели и тъжни неща. Споменати са и хора, които са ме завлекли с пари. Има какво ли не – и весели, и тъжни истории. Там е и историята на класацията „Ново 10+2“ по БНТ 2 – единствената класация за българска музика в телевизиите у нас.
Книгата ще се продава по интернет. Между другото имам страшно много продажби, реализирани през OLX. В страниците ми има директен бутон за поръчка на книгата – например страницата на DJ Vagro.

Да завършим така – ти участваш с епизодична роля като DJ в българския филм „Дъвка за балончета“. Там обясняваш на моята любима актриса Теди Духовникова „Ама каква сватба е това без Бяла роза“? В реалния живот, ако някой дойде при DJ Васко Громков и му поръча чалга, какво му отговаряш?

Ако е по-малък и по-слаб физически, му отговарям така – „Искаш ли да ти забия микрофона в челото и да се превърнеш в еднорог“? Ако е по-силен от мен се измъквам по някакъв начин...Но не бих се пречупил. Впрочем отношението ми към чалгата ми носи дивиденти – хора, които знаят, че е невъзможно да пусна чалга песен, ме канят да правя техните партита. Защото знаят, че за нищо на света няма да им пусна „Шушана“.

Книгата на Васко Громков можете да поръчате от страницата на Васко Громков

Можете да я поръчате и от страницата на DJ Vagro

Можете да я поръчате и от страницата "„Аз бях DJ през 80-те и 90-те години"

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

8073

2

Панелен земеделец

10.06 2020 в 10:57

"... да канализира..." (извинявам се)
И сл.финалната точка: ПС: Всъщност, у нас т.нар. "шоубизнес" е затворен само в чалгата и жълтите медии. За жалост.

8073

1

Панелен земеделец

10.06 2020 в 10:54

Чест и почитания (по шеф Манчев) на Вагрото за всичко, което е направил и продължава в сегашното си ТВ-предаване. Ценно е, че родната DJ-култура вече има своята обстойно (но и лично преживяна) хроника.
Все пак, имаше една радио Блек Топ класация "Гласове и мелодии, които не помним" (90-97), в която 7-те пускани (призови 3 и 4 нови предл.) парчета бяха само на български, винаги. Но това беше БГ рокът.
"Контракултурната сцена" от края на 80-те (у нас) не е само дискотеката. Скромното ми мнение е, тогавашния бум на съветските рокгрупи някак повлия - дори с куража, че ето на, такива неща вече се пеят ("там"): и дори нашият Комсомол - оторизиран да канализа родната рок вълна - спретна неповторими фестивали и онези 5-6 винилови плочи на 2-то БГ рок поколение, които останаха единствени. Което си е било - беше.
А за "пълнежа" между доайените и чалгата - о, има толкова много рок групи (канд.именно за "Ново 10+2"). Но липсват медиите, които да ги въртят и да ги представят.