- Професор Градев, една от думите на годината, която си отива, е «радикализация». Как изглежда това явление през погледа на психолога?

- То преди всичко ни отдалечава от първоначалния смисъл на понятието. Едно общество излъчва правила, морални, икономически норми на живот и смята, че те трябва да бъдат вътрешно възприети от масата. Постоянно се говори за система от ценности, които се одобряват от дадена култура. А тази система я създават елитите.

И когато маса хора не приемат нормите, отхвърлят ги, търсят други пътища, тези хора ги обявяват за радикали... После е лесно радикала да го стигматизираш като маргинален, неразбиращ големите ценности, като неграмотен...

- В случая имам предвид такава промяна в психиката на млади хора, която ги превръща в убийци и в самоубийци. И това е доста масово.

- Да, и мнозина са склонни да нападат религиозните течения, които им внушават този кураж да нямат страх от смъртта.

Когато в едно европейско общество като във Франция, Белгия и другаде хора на 18, 20, 30-35 години влизат в терористични структури, стават членове на ИДИЛ, заминават за Сирия, е естествено да се питаме, какво ги кара да правят това. Но това е вторият въпрос. Първият е друг: кои са тези хора?

- Кои са според вас?

- По правило са от второ или трето поколение мюсюлмани, родени във Франция, да речем, които не могат да се адаптират към средата и си остават чужденци, каквото и да правят. Техните родители, които са емигрирали в големите държави, са искали просто да живеят добре и са намерили условията да постигнат това.

Но децата им са отраснали без този стремеж, без благодарността, че са били приети. Техните деца се сравняват с другите деца, с французите, англичаните, само че най-често са стъпала по-надолу. И те винаги са аутсайдери, даже да имат образование или добър бизнес. Именно в средата на тези аутсайдери се раждат радикалните типове, които воюват за ИДИЛ.

Те там намират уважение и признание, което нямат в собствените си втори държави. Там те са герои, там им се раздават големи пари, които не са виждали, там получват оръжие. Там им се внушава, че са бойци, че са смели, че служат на някаква кауза.

А и явно са неграмотни в социално отношение, в морално отношение. Някои от тях имат незряло мислене, другите имат мисленето на аутсайдера. Той казва «Тук навсякъде ме мразят». И когато отидеш там където не те мразят, а ти ръкопляскат като на герой, ето ти един истински боец, ето ти един радикализиран младеж.

Масовостта на радикализираните се обяснява по този начин – като социокултурен феномен. Това е слабото място на мултикултурните общества. И то се използва по такъм грозен начин в пропагандата на религиозни водачи, които променят хората.

- Тази година имаше много шокиращи примери за нечовешко поведение на радикализирани терористи, включителна нечовешка липса на страх от смъртта. Човек се пита дали зад това не стои някаква «секретна наука», някакви специални психологически техники на въздействие...

- Има такива техники, те се използват при разпити например. Има и фармакологични средства, които разграждат психиката, но големият проблем идва от пропагандата на екстремистките водачи.

Факт от Втората световна война е големият успех на пропагандата на Хитлер. Но тази пропаганда не е правена от психолози. Психолозите по-късно обясняват успеха й. Тя е правена от водачи като Гьобелс.

И силно радикализираните хора вярват, че ги чака друг живот след смъртта. Затова тези, които закачат бомбите под палтата си, това са все млади хора, или вдовици на убити други джихадисти - те пък са надъхани да отмъстят. Това също е успех на една пропаганда.

- Пропагандата е по-скоро термин от политиката. Как изглежда нейното въздействие от социално-психологическа гледна точка?

- В социалната психология има една «организационна теория» за поведението на масите. Нейна основа е фактът, че винаги в едно общество има недоволни хора. Недоволни от своя статус, от отношенията им с началниците, от други събития, от цялостното им битие.

А след като това недоволство съществува и някой има средствата тези хора да ги накара да излязат, да ги купи, да ги уплаши, той лесно ще го направи. На недоволните той дава организация, затова и теорията се казва организационна теория за тълпите.

- Споменахте Втората световна война. Правило ми е впечатление, че във времето около нея има бум в развитието на социалната психология. Как го обяснявате?

- Развитието на социалните науки, разбира се, зависи и от обществения контекст. След големи катаклизми, какво са двете световни войни от XX век, хората търсят отговор за нещата, които са им се случили, които се случват.

Раздялата със спокойния живот създава потребност от обяснение, от изследване за правилните пътища на човешкото общуване, на утвърждаването на духа. Нещо като преоценка на човешкото битие. А тя е свързана не само с научното обяснение. Ако погледнете времето между двете войни и непосредствено след Втората световна, ще видите и бум в литературното обяснение, в антивоенни, социални творби.

Подобно е и с тенденциите в политиката. След Втората световна война, целият свят олевява, защото иска да види нови, добри отношение между народите и между хората. Всеки иска да види равенството, да види благоденствието на човека, свят без войни. И когато всичко се нормализира, отново се връщат отношенията, свързани с печалбата, с дистанцията от човек до човек, с отчуждението... Но има период, който заедно с нещастието ражда атмосфера на взаимно доверие между хората.

- И на надежда, може би...

- И на надежда, че нещата ще се променят. Надеждата е странен феномен...

- Защо странен?

- Странен е, защото той не е постоянна нагласа на човека и на структурите на обществото. Когато човек изпадне в криза на индивидуално равнище, той включва елемента на надежда - да дойде доброто, той да излезе от кризата. И на социално равнище е така. При критични ситуации обществото се обвързва и с надеждата за промяна.

Така се получават и големите социални движения - от надежда нещо да се промени. Надеждата за 8-часов работен ден, надеждата жените да гласуват, надеждата за повече демокрация, надеждата за редуциране на расовата дискриминация.

- А какво отношение може да се намери между това и, така да се каже, надеждата по календар? Както е покрай Нова година.

- Ако може да кажем, че има ритуални форми на надеждата, те са свързани с прехода от една година към друга, или с честването на големи събития. Те могат да бъдат и победи, но и поражения, които хората си спомнят с надеждата, че грешките могат да бъдат избегнати.

На индивидуално равнище, по Нова година човек мълчешком си е пожелавал да изчезне нещо, което му е създавало трудности. Страховете му да бъдат премахнати. Страхът обикновено е страх ОТ нещо и страх ЗА нещо... И човек живее с тези вътрешни страхове...

- Страхът «за» е най-вече за семейството, нали?

- Като че ли да. Чисто «собственият» страх е от болест, от оставане без работа, от някакви интриги. А страх за нещо е страх за близките, да не изпаднат в криза, да живеят добре, да имат късмет.

Донякъде различна е тревожността, тя е психично състояние, за което не можеш да разгадаеш откъде идва причината. Това е тревожността. А пък чистата форма на страха е конкретна - да не пострадат твоите близки или ти самия в близкото бъдеще.

Та тези страхове, те са в основата на надеждата.

- Любопитно се получава - надеждата крепи човека, а страхът крепи надеждата...

- Надеждата представлява вяра, че нещо може да се промени по-добро; тя затова дава кураж на хората. И тука се проявява и връзката между надеждата и илюзиите... Но в основата им е някаква криза. И когато има много ясни знаци, че човек е изпаднал в беда, надеждата ги замазва, редуцира, и той може дори да си мисли, че ще се получи една магия и някои ще реши проблемите.

Той забравя за нерешимите проблеми и започва да мечтае как ще излезе от кризата, от състоянието на тревожност, на страх. Илюзиите също дават голям кураж. Човек дълго може да живее с илюзии, с митове и да бъде щастлив вътрешно, че нещо голямо ще се случи. И даже поведенчески заживява с това, че нещото се е случило, като не забелязва лошите обстоятелства и събитията около себе си.

- По какво разграничавате надежда и илюзия?

- Надеждата се отнася винаги към нещо в бъдещето. И второ - тя е по-общото понятие, тя може да съдържа илюзии.

А илюзията съществува и сама по себе си. Илюзия може да имаме за нашата работа, за нашата история, за нашето минало. Може да не е свързана задължително с надеждата, но надеждата често приютява илюзията.

Двете са свързани, те дават глътка въздух на човека да излезе от състоянието на тревожност. И колкото повече човек желае самостоятелно да разсъждава върху надеждата, толкова по-силна е и илюзията.

- Самостоятелно? Излиза, че говорим за самотни занимания...

- Да, донякъде. Защото в диалога с други винаги ще се намери някой, който да му разруши илюзията. Затова има такива мечтатели, които във всекидневието търсят самотата, за да могат да преживеят надеждата и илюзията за себе си. Страхуват се, че другите ще ги върнат към реалността.

- Но в празници е обратното, търсим компания, с която да споделим общи надежди.

- Това е настроението, свързано с тях. Самите празници представляват едно прекъснато всекидневие. Те изведнъж изличават всекидневието, което се състои от рутинни действия, труд, сън, тичане, ядове, страхове... Затова хората предпочитат празниците да бъдат по-дълги.

Човек заживява в друг свят по време на празниците. Започват дружеските отношения между хората, прошките се дават по това време. Човек изведнъж се чувства в свят на доброто, свят на близостта, мисли, че хората са готови помагат, че заслужават доверие, че лошите неща са отминали. И затова най-големите депресии идват след празниците. Е, и махмурлукът помага понякога...

След празниците идват големите депресии, защото човек влиза в ритъма на всекидневието, вижда старите неща, влиза в старите си дрехи. И изведнъж заживява в реалността, която е свързана с конфликти, с напрежение...

Особено във времена на кризи, в каквито сега се намираме в България и по света, илюзиите са много полезни. Защото те вършат терапевтична работа на индивидуално и групово равнище.

- Иначе казано илюзиите лекуват?

- Употребих израза „терапевтична работа”, защото човек - за да направи някакви крачки напред, трябва да освободи психиката си от напрежението. Илюзията, която има позитивен елемент освобождава напрежението на момента и човек става по-силен, по-смел. Може и да сгреши... Но е по-добре да греши, отколкото да не действа.

- Обаче илюзията, която ни кара да се отърсим от страховете си, често е просто затваряне на очите пред реални неща.

- Именно това е първостепенното разбиране за илюзията - тя замъглява реалността. Ако приемем илюзията за основна психологическа практика, ние не можем да вървим много напред. Илюзията не трябва да обхваща цялото ни съзнание, тя само временно помага да действаме. А иначе тя има и опасно измерение. Ако потънем в илюзията, се откъсваме от света.

- Освен за отделните хора, има ли такъв риск и за общности, за общества?

- И в групите се развиват илюзорни представи - за миналото, за бъдещето. Едно общество може да попадне в нереални преживявания за успехи, за свобода (ако е било потиснато), и т.н. Нашата българска история има много илюзорни моменти. Например, когато с кремъклийки застават срещу мощна армия. Може би ръководителите са знаели какво правят, но за масата това е една илюзия и тя има историческата стойност, колкото да покажеш непокорство. Друг ефект няма...

- Не знам дали сте попадал на такива симптоми, но напоследък доста хора се притесняват да не пламне световна война...

- Докато съществуваха двата блока – около СССР и Западния блок, имаше ядрено възпиране и равновесие, което даде няколко десетилетия мир. И имаше спорадични ограничени конфликти, но те като че ли не се приемаха като заплаха. И до днес много хора смятат за абсурд идеята за война в световен мащаб.

Сега, когато това равновесие се разбута, и военните страхове станаха осезаеми. Още повече, че със съвременните системи на комуникация можеш да разбереш за секунди какво става по света и с тази информираност постоянно си "на война", и това увеличава страховете на хората.

Не им помага и мнението, че Третата световна война вече е започнала. Вижте тези войни, които се водят сега в Либия, в Ирак, в Сирия. Това са фрагменти на противопоставянето на две глобални сили, преследването на геополитически интереси, а ескалацията на конфликтите личи и по миграционната криза, невиждана в Европа след Втората световна война. Как да не допуснеш, че вече сме в световна война, само дето е от друг модел, има различно лице.

- И май пак допряхме до въпроса за надеждата?

- Ами да. Но надеждата е сериозно нещо, тя не е някаква лирика. Ако човек не вярва, че кашата, забъркана с големите кризи - икономически, военни и други, ще отмине, той би се разрушил. Затова е добре дошла всяка надежда - че военните конфликти ще спрат, че ще има раздвижване и в икономиката, и в уж «дребните» детайли на живота, върху които се крепи общуването.

Всичко е свързано с надеждата, макар че хората понякога не го съзнават. Става дума за една нагласа, че нещата ще се променят към добро. А тази промяна към добро е едно от имената на надеждата.

- - -

Проф. д-р Дончо Градев е преподавател по социална психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Сред научните му трудове са „Социална психология на масовото поведение“, „Психология на масите“, „Стигма и личностна биография“, „Критичната социална психология“. Най-новата му книга – „Властта на малкия човек“, излезе през 2015 г. в издателство „Наука и изкуство“.

Още по темата

23/12/2015

Общество

Регулировчици и зелена вълна "изстрелват" 250 хил. автомобила от София за празниците

27/12/2015

Интервю

Доц. Златогор Минчев: Трябва да се научим да плащаме за сигурността си

19/12/2015

Култура

Подарете си няколко часа с шедьоврите "Макбет" и "Хамлет" за празниците

07/12/2015

Свят

Берлин настоя Саудитска Арабия да прекрати финансирането на ислямисти