Петър Нефтелимов, който създава цветя в епруветка

В рубриката “Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Петър Нефтелимов е иноватор, предприемач и биотехнолог. Той е съосновател на биотехнологичния стартъп „Цвете в епруветка“, която предлага екологична алтернатива на рязаните цветя. Проектът е отличен с множество награди и признания, включително участие в международни състезания за иновации.

Роден е с двигателни увреждания, но това не му пречи да следва мечтите си. Петър е създател на Neftelimov.com, платформа, която предоставя практични съвети за предприемачи и бизнеси, и автор на книгата „Успехът в българския ген“, в която разказва историите на 49 успешни българи. Той е част от престижните селекции Forbes България „30 под 30“ и Дарик радио „40 до 40“, и активно работи в подкрепа на млади таланти чрез менторство и публични инициативи.

Вие сте автор на голяма онлайн платформа, където пишат много хора. Какво ви мотивира да я поддържате?

Когато имаш достъп до работа в медия, се разкрива огромен мироглед пред теб. Светът ти се разширява по начин, по който ти вече не се чувстваш същият. Разбираш как работи един народ, една нация, как работи светът като цяло. Разбираш какво се харесва от хората, какво се споделя, какво се ненавижда и така нататък. Този опит ти е много полезен след това в личен и в професионален план.

Все пак най-важното качество на всеки предприемач, за да продава своите продукти и услуги, е да бъде интересен за медиите. Или по точно казано, да знае как да бъде интересен за медиите. А най-хубавото на медията Uspelite.bg е, че всеки може да се включи. Без да ти е необходим предишен опит или образование. И се пишат само позитивни новини. Какво повече да желае човек!

Като автор в Uspelite.bg показвам, че тук не е само черно. Тук, в България се случват уникални неща и сънародниците ни се прочуват в цял свят с успехите си, че тук има смисъл да се развиваш, въпреки препятствията. Като журналист в тази медия имам над 250 позитивни новини за страната и чужбина. Имам над 70 интервюта с успели българи. Впоследствие издадох с тяхна помощ книгата ,,Успехът в българския ген‘‘, която вдъхнови стотици хора да поемат по пътя на мечтите си. Поради големия интерес към книгата се наложи да направя и втори тираж.

Откога се занимавате с биотехнологии и какво ви привлече към тях?

Още в училище много обичах биологията. След това отидох да уча в ПМГ ,,Васил Друмев‘‘ във Велико Търново с интензивно изучаване на биология и химия. Поради някаква причина биологията винаги е бил предметът, който съм учил без никакви усилия. Един път прочитах урока и всичко запомнях. Всичко в нея ми е толкова логично.

Също така ми е интересно да разбера как работи светът и кои сили ни теглят в една или друга посока. Отделно, винаги съм смятал, че си струва да имаш висше образование по природни науки, медицина, инженерство или математика, защото докато при останалите професии може да ги усъвършенстваш с практиката, то при тези ти трябва основата и образованието в тях е жизненоважно, за да можеш да създаваш иновации впоследствие.

Защо записах точно биотехнологии ли? В началото изобщо нямах представа какво изучава тази дисциплина. Избрах я, защото само тя беше задочно и защото само при нея не се изучаваше география. Впоследствие разбрах, че това е бил най-добрият избор за практически насочена наука с огромен потенциал в бъдеще.

Как адаптирате технологиите за целите на вашата дейност и има ли специфики в тази посока?

Не съм си адаптирал много технологии. Двигателните ми увреждания засягат и говора ми. В тази връзка за комуникация с външни хора на живо ползвам лаптопа си, като им пиша на Word. Но това се случва много рядко, защото повече обичат само да слушат и да се усмихват. А и хората вече са ми свикнали на това. За лекциите, които водя, използвам програма, която ми превръща текста в аудио – записвам аудио материалите ги записвам във файлове и ги сглобявам в презентация.

По време на лекциите си съм напълно спокоен, защото всичко съм си направил предварително. Програмата, превръщаща текст в аудио, е много стара и вече я няма достъпна в интернет. На основния си лаптоп използвам програмата Lightkey, която ми подсказва думите както на смартфон (функция за predictive text). Също така, както е тенденция в днешно време, използвам ChatGPT за по-дълги текстове, форматиране, превод и за идеи.

Кои са основните ви затруднения да се справяте добре в български условия и къде е най-важно да има подобрения?

Сам съм се научил да се справям в български условия. Най-голям проблем има в градската инфраструктура. Мога да говоря за София, защото живея тук. Например в "Лозенец", квартала, където живея, имаше само една асфалтирана улица ("Миджур") и само по нея вървях. В началото на 2023 година кметът на "Лозенец" най-безпардонно реши, вдигна асфалта и нареди павета с цели сантиметри разстояния, в които вече поникна и тревичка. Целта му била да върне автентичния облик на квартала. Да, така и стана – върна ни в Средновековието, където всичко е кал и мръсотия.

Не знам как това е редно в центъра на столицата на България, която уж е в Европа. Бил съм в много държави в Европа и никъде няма подобна некадърно направена настилка. Да, и в другите държави има павета за настилка, но те са много прецизно наредени от хора, които са майстори. А тук прибираме парите в джоба и даваме работата на най-ниско платените прослойки, които дори не знаят да говорят, а камо ли да имат някакво образование в тази област. Не знам в този случай как може да желаем качество и да имаме щастлив живот... А на всичкото отгоре този същият кмет бе избран отново, за да продължи да безчинства в центъра на София.

Разкажете за своя проект „Цвете в епруветка“, какво представлява и как се роди идеята за него?

Идеята за "Цвете в епруветка" се роди по време на обучението ми по биотехнологии в Софийския университет. В курса по растителни биотехнологии видях огромна възможност – да създадем устойчив и иновативен продукт, като използваме междинния резултат от лабораторната ни работа, а именно – растенията да цъфтят инвитро. За мен този проект е не просто бизнес, а истинска мисия – да покажем красотата и ползата от науката.

Искаме да предложим устойчива, дълготрайна и иновативна алтернатива на букетите от рязан цвят, които, макар и красиви, имат кратък живот и носят със себе си голям екологичен отпечатък – от огромните площи за отглеждане до разхищението на вода и вредните емисии от транспорта.

С “Цвете в епруветка” показваме, че може да подариш живо, цъфтящо растение, което няма нужда от грижи до 6 месеца – само любов. То е създадено в стерилна лабораторна среда чрез биотехнологичния метод микроразмножаване на растения, който позволява растението да живее в епруветка, напълно самодостатъчно. Това е начин да създаваме красота с грижа към природата. И да вдъхновим хората да търсят повече смисъл в подаръците, които дават.

Доколко има дискриминация към хората с увреждания в медиите и в социалните мрежи?

Дискриминация към хората с увреждания никога не съм виждал нито в медиите, нито в социалните мрежи. Дори обратното. Темата за хората с увреждания винаги е била секси за медиите. Те се избиват да покажат някой човек в неравностойно положение, защото той предизвиква съпричастност и емпатия в консуматорите на съдържание – а всичко това е рейтинг за медиите – повече гледане, обсъждане и споделяне.

Неслучайно бивши шоумени, сега политици, използваха тези похвати за привличане и задържане на вниманието. От друга страна, това е наше предимство да се покажем, че сме живи и ни има. Че и ние желаем пълноценен живот както всички други. Защото мое мнение е, че политиците изобщо не ни възприемат за гласоподаватели, а камо ли да искаме да ни обещават нещо, независимо че сме немалка част от населението на България – нещо, което е неразбираемо за мен.

Що се отнася до социалните мрежи, преди около година създадох така наречения „фалшив инфлуенсър“ на момиче в инвалидна количка, което има дарба да рисува. Само за кратък период профилите ѝ в социалните мрежи генерираха забележителна популярност, привличайки стотици до хиляди реакции, десетки споделяния и множество положителни коментари дори при минимално промотиране.

Дори продаде 3 физически картини, което изобщо не очаквах да се случи. Та изобщо не мога да говоря за дискриминация към хората с увреждания в социалните мрежи. Друг пример е инфлуенсърът в инвалидна количка Стефан Виет, който проби със своето съдържание дори в бизнес социалната мрежа Linkedin.

Срещате ли трудности в общуването и как подхождате, когато се сблъскате с неразбиране или липса на информираност?

Подхождам с усмивка или в повечето случаи изобщо не го мисля, а просто го приемам. Преди години ходих на концерт на български изпълнител в НДК. На концертите обичам да стоя най-отпред и този път пак беше така. Там имаше и други известни изпълнители, с които исках да се снимам и за моя огромна радост всички те нямаха нищо против.

Там беше и най-известната продуцентка на млади изпълнители и, разбира се, с нея също исках снимка. Получих си снимката и се почна… Тя имаше голямо желание да разбере как се казвам. „Как се казваш?“, „Как се казваш?“, „Как се казваш?“… и така около 5 минути тя ме питаше „Как се казваш?“, аз ѝ казвах нещо на „моя си език“ и тя отново „Как се казваш?“. Така и не разбра как се казвам де, но така и до ден днешен не схванах смисъла да научи името ми, предвид че след няколко минути щеше неосъзнато да го забрави и без това.

Какво ви дава най-голям заряд и ви вдъхновява най-силно?

Усмивките по лицата на хората. Че това, което правя, е полезно за някого и му помага да бъде по-удовлетворен в живота си.

Занимавате се и с обучения, кое е най-полезното, което бихте искали да предадете от своя опит на младите хора?

Да се борят. Че нищо няма да им се даде просто така. Щастлив съм, че последните 9 месеца поех повече отговорност в мисията на JAMBA за овластяване на хора с увреждания, като през декември встъпих в ролята на кариерен консултант. В тази си роля наблюдавам как участниците в курса растат, изграждат увереност и развиват ясни професионални цели.

Да видя как работодателите отварят врати, провеждат интервюта и предлагат обучение в приобщаваща, адаптивна работна среда. Да, работата с тях е трудна. Да, необходимо им е повече време. Да, трябва да влезеш в техните обувки. Да, трябва да им говориш на техния език и да им повтаряш, повтаряш и повтаряш. Да, в някои случаи виждам, че родителите им са тези, които ги дърпат назад с постоянното си обгрижване и отказват да им делегират отговорности. Но и те са хора и на тях е необходим пълноценен живот, както на всички. И след като ударим чертата, и минем всички мъки заедно, виждаме резултата, а той е удовлетворяващ за всички по веригата.

Как може да се насърчи активността сред хората с увреждания?

На първо време държавата и институциите трябва да правят нещата със смисъл, а не просто формално. Необходима е модерна и достъпна инфраструктура, а не връщането ѝ в Средновековието. Необходимо е асансьорите да се поддържат и да работят, а не да се ползват само за градски тоалетни. Да, и повече достъпни градски тоалетни са необходими.

Необходимо е шофьорите в градския транспорт да преминават обучение за това какво се прави с този автобус или трамвай, защото те дори не знаят, че имат рампа за хора с инвалидни колички, която трябва да вдигнат и смъкнат след всеки такъв човек. Необходимо е инвалидните места в кината да не са най-отпред, защото освен че човекът с увреждане ще бъде влязъл телом и духом във филма, той ще излезе от него с болки във врата, гръбначни изкривявания и не дай, Боже, със сърдечен удар.

Не е необходимо да има просто рампи на обществените сгради, а те трябва да бъдат удобни за хората с увреждания, а не както сега – едните неработещи, а другите по-подходящи за ски слалом, отколкото за хора в инвалидни колички. Да не говорим за достъпността в басейните и морето.

Защо все още е трудно хората с увреждания у нас да си намират постоянна и добре платена работа и какви са вашите препоръки към тях?

Една от най-дълбоките причини се корени в първите 7 години от живота – във възпитанието и нагласите, които се изграждат у човека още в детството. Звучи просто, дори банално, но това е горчивата истина. Начинът, по който родителите възприемат и отглеждат детето си, често предопределя неговата увереност, самочувствие и способност да се справя с предизвикателствата в живота.

Ако още от малко бъде обгрижвано с прекалена жал и свръхзакрила, ако бъде възприемано като „по-различно“ или „по-слабо“, това послание се запечатва дълбоко в съзнанието му. Така много хора с увреждания израстват с усещането, че не са достатъчно добри, че не могат да се конкурират с „нормалните“ и че трябва винаги да благодарят, ако някой им даде шанс. Това не е вярно, но е резултат от едно формирано мислене още в ранна възраст. Ето защо родителите имат ключова роля.

Моите съвети към тях

• Не съжалявайте детето и не го третирайте като непълноценно. То е личност със своя мисия и сила. Състраданието, ако е водещо, не помага – напротив, ограничава развитието. Всички сме пълноценни хора.

• Четете му книги, разказвайте му истории, играйте с него. Това развива креативността, логиката и критичното мислене – умения, които са нужни във всяка професия.

• Не му давайте всичко в ръцете веднага, щом го поиска. Това е мечешка услуга. Нека се научи да търси решения, да се бори, да изчаква. Трудностите изграждат характера.

• Не правете неща вместо него, само защото ви е жал или мислите, че не може. Дайте му шанс да опита само – дори и да падне, да се удари или да сбърка, но ще знае, че само ще си го е направило, при което ще се чувства удовлетворено от себе си. Вие само му помагайте към целта. По този начин се развиваме, трупаме опит и се изграждаме като личности със своите победи и провали.

• Оставяйте го да общува с други хора без ваше присъствие. Роднини, приятели, други деца – социалният контакт го учи да се оправя само, да се защитава, да договаря, да бъде част от общност. Това по-късно му помага да се впише в колектив – в училище, на работа, в обществото.

• Не го изолирайте от външната среда. Колкото и да ви се иска да го защитите от „жестокия свят“, изолацията прави точно обратното – тя създава страх, несигурност и социална тревожност. Оставете го да преживее света без вас. Защото вие не сте вечни и то трябва да се оправя само.

• Осигурете му необходимите специалисти. Рехабилитатор, логопед, психолог, треньор – нужните хора ще развият физическите, комуникационните и когнитивните му умения. Няма „не може“. Всичко се постига с необходимото количество работа, колкото и да е трудно за него. Всичко е въпрос на постоянство и подход. Уменията не идват магически – изграждат се с време и работа.

• Насърчавайте го да спортува. Спортът не само развива физиката, но изгражда дисциплина, постоянство и математическо мислене. Той възпитава справяне с провал и успех.

• Не го записвайте на самостоятелна форма на обучение. Детето трябва да ходи на училище с всички останали – за да се състезава, развива, общува и учи чрез съвместен опит. Да, може да има нужда от повече време или помощни средства, но важното е да е заедно с другите. Това изгражда усещане за равнопоставеност и увереност, че може да се справи наравно.

Всички тези стъпки водят до едно – детето с увреждане да порасне като личност с капацитет, увереност и воля. И когато дойде моментът за намиране на работа, той или тя няма да се срамува от себе си и да чака съжаление, а ще заяви своята стойност и ще търси възможности – като равен сред равни.

Следете новините ни в GoogleNews