Журналистът Катрин Димитрова: Не се отъждествявам с нарушеното си зрение

В рубриката “Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Катрин Димитрова е родена на 6 март 1992 г. в Троян. Годините на основно и средно образование прекарва в Специалното училище за ученици с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София. Завършва музикална специалност с профил "Поп и джаз пеене" в Нов български университет. През 2016 година придобива стаж като музикален редактор в Радио „Z-ROCK“. Днес работи като редактор и журналист в Програма „Христо Ботев“ на БНР. Затова и припознава себе си във фразата „Слушай какво ти пее радиото“. Катрин е част от вокално-инструменталната формация „Studio Miracle“ – група, създадена от музиканти с нарушено зрение. Други нейни хобита са литературата, изучаването на чужди езици и екстремните изживявания. За себе си е приела максимата, че животът е 10% от онова, което ни се случва, и 90% от това как ние реагираме на случващото се.

Катрин, къде е пресечната точка между музиката и журналистиката?

Когато завърших училището за ученици с нарушено зрение, знаех, че ще се занимавам с музика. Но нямах представа дали това ще бъде в посока към голямата сцена или към педагогиката. Това се избистри впоследствие, когато ме приеха в Нов български университет със специалност „Поп и джаз пеене“. Когато си в ранните двайсет, мислиш, че всичко, което лети се яде, вярваш, че светът е твой. И аз си представях, че моята реализация в музиката ще се случи много лесно. С течение на времето започнах да се замислям, че нещата не са такива, каквито изглеждат през моите очи. Не си представях голямата сцена и вече имах визията, че бих се вписала по-добре като педагог. Но не тръпнех в очакване на това и не го виждах като своя професия.

Педагогиката иска много отдаденост и търпение – качества, които не бях сигурна, че притежавам. Размишлявах къде бих могла да се впиша добре, а да ми доставя и удоволствие. И като се върнах назад към детството, си казах: „Боже, аз съм меломан преди всичко, а след това музикант!“ Когато бях малка, ми пускаха музика от различни жанрове. Дори до днес пазя една огромна етажерка с около триста аудиокасети. Замислих се, че бих могла да съм музикален редактор в медии. Хрумна ми ненадейно. Така започнах да търся стажове в медия.

Стигнах до радио за рок музика, където тогавашният програмен директор там Спас Шурулинков подходи с разбиране, толерантност и приемане. Той е изключителен професионалист, отнесе се много човечно и до днес съм му благодарна, че ме обучи на софтуера, който използваха и с чиято помощ си правеха плейлистите. Но сътрудничеството ни беше дотам. Тогава още се опитвах да стъпя на земята и си казвах, че по-добре да не подхождам с големи очаквания, да взема това, което мога, и да продължа напред. Докато се обучавах, използвах вградената лупа към Windows. Имам малък процент остатъчно зрение и виждам от много близко разстояние. Гледаха ме с почуда – как бързо успявам да се справя с резолюцията на екрана и да реагирам адекватно. Това ми помогна и не бе необходимо да инсталираме екранни четци.

Успяхме за не повече от половин месец. Пуснаха ме и в сутрешен блок, за да видя как се правят нещата в ефир. При частните медии не е така, както в държавните, каквото е БНР. Там един човек изпълнява функциите на няколко души – той е водещ и тонрежисьор… След обучението Спас Шурулинков откровено ми каза, че не може да ми предложи назначаване, но не бива да се отказвам. Взех си официален документ, че съм преминала обучение, за да го добавя към своето портфолио, и бях много щастлива, защото това си беше опит. Оттам разбрах какви са политиката и начинът на работа в някои частни медии.

Месец или два по-късно се замислих, че мога да потърся информация и другаде. Стигнах до директора на Програма „Христо Ботев“ на БНР и проведохме стандартно интервю. Казаха ми, че не знаят как могат да се случат нещата, нямат представа дали софтуерът им би бил достъпен за мен. Нямаха и време да ме пуснат да тествам всичко това. Но най-неочаквано директорът ме попита защо да не сътруднича като журналист. Каза, че имат колежка, която прави предаване на социални теми. Веднага се сетих кое е предаването, но казах, че нямам опит в тази посока. Те извикаха водещата, която по това време беше Цвета Николова. Тя каза, че е отворена към сътрудничество, стига и аз да се съглася, и ще ми дава насоки за материали.

Как протекоха първите работни дни?

Започнахме от това какво бих могла да правя за общността, от която съм част – контингентът на незрящите. Казах, че ще помисля. Мина около седмица и аз се обадих с отговор, че съм готова да опитам. Нищо не губех. Завършвах музикалната си магистърска степен в университета. Така започнах да правя репортажи, свързани с незрящите. Отразявах събития, концерти и други проекти. Това сътрудничество даде плод и Цвета бе доволна как подхождам и че приемам градивната критика. Обратната връзка бе, че имам потенциал.

Продължихме така близо година. Два-три пъти в месеца предоставях материали, като разширих спектъра. Цвета започна да ми изпраща инициативи, свързани с други социални групи. И година след първата среща, която се оказа съдбовна, се появи възможност да бъда назначена щатно. Вече по-голям кръг от хора казаха, че са доволни, аз приех да работя вече като щатен репортер и редактор и до ден днешен е така. И ако се върнем на предишния въпрос, не ми пречеше да изследвам музикални жанрове и течения, без да съм музикален редактор по професия. А журналистиката ми дава много, защото разширява кръгозора ми, развивам и умения за импровизация, особено когато съм на ефир. Затова продължих да го правя съвсем естествено.

Когато ви асоциират като част от общността на хората с увреждания, това по-скоро позитиви ли ви носи, или негативи?

Много е тънка границата. Съществува т.нар. сегрегация. С Цвета Николова много говорехме по темата и тя държеше да изляза от кръговете на незрящите и да разширявам кръгозора си при отразяване на други теми. Същевременно, в предаването имаше поетичен конкурс за незрящи, което също е вид сегрегация. Малко е противоречиво чрез конкурс да се вкарва някаква група в рамка. Но не бих казала, че негативите преобладават. Стремя се да излизам от този кръг, когато това е възможно, и да внуша на хората, че дори и да съм част от такава група, съм човек като всички останали. В едни случаи съм чувствала съжалението на хората. В други, когато направя нещо добре, ме приемат така, сякаш съм свръх човек. Трябва да има някаква златна среда.

Разкажете за музикалната страна от живота си. По ваша инициатива ли се занимавахте с музика или бе под влиянието на други?

В семейството ми няма нито един музикант, а не ми е известно да е имало и назад в поколенията. До днес смятам, че единственият ми природен талант не е нито гласът, нито техниката ми на пианото, а абсолютният слух. Това е способността да чувам тонове и да ги разпознавам без да чета ноти. Това ми е вродено и не съм го развивала впоследствие. Открих го сравнително късно, когато постъпих в училището за незрящи. Там имаше кой да ми обърне внимание като специалист и преподавател по музика.

А усетът си към музика и интонация съм развивала от малка най-вече чрез слушане и на подражателен принцип. Чувах музиката и не си давах сметка, че възприемам всяка тоналност чрез визуална представа – за природна гледка, на фона на облаци или на слънце с определено изложение и гледано от определен ъгъл и т.н. Преподавателят по музика Георги Холянов откри, че имам някакви гласови данни. Той откри и моя абсолютен слух и ми каза какво представлява. Много ясно си спомням урока по музика, в който стана това.

Преподавателят изсвирваше кратка музикална пиеса и трябваше всеки да познае дали е мажорна или минорна. Аз знаех това, понеже вече бях ходила на начални уроци по пиано. Когато вдигна ръце от пианото, аз назовах реалната тоналност и той разбра, че имам абсолютен слух. До онзи момент си мислех, че всеки умее да чува по този начин. Не знам дали това бе разковничето, но оттогава той започна да работи с мен много по-усилено. Това бе не само във вокалната група, където вече пеех, но и с индивидуални уроци и разпяване.

Ходих и на уроци по пиано при Ани Апрахамян. Тя вече не е сред живите, но беше прекрасен педагог и професионалист. Тя положи много усилия да ме въведе в основите на пианото. Така че всичко дойде от учителите ми по музика, които имаха уменията да откриват таланта. Но не беше и нужно много насърчаване. Аз обичам музиката във всяко нейно проявление и още тогава ми доставяше удоволствие да пея в групата, да свиря на пиано. Това помогна и да стигна до решението, че ще се занимавам и по-сериозно с музика след средното си образование. Георги Холянов бе моят откривател. Не знам дали пътят ми щеше да бъде точно този, ако не беше той. Вероятно щях да открия заложби в себе си, но едва ли някой щеше да се занимава с мен толкова усилено.

Кои свои вдъхновители срещнахте чрез журналистиката?

Много колеги от програмата са ми примери за вдъхновение и истински професионализъм и мога само да се уча от тях. Цвета Николова ми беше ментор. Тя ми подаде ръка и ме насочваше. А от интервюираните от мен хора не са малко онези, които са ме впечатлили – с изказа си или със своята история. Ценни са тези срещи, защото те обогатяват и ти дават друга гледна точка, разширяваш си мирогледа и се замисляш, че можеш да живееш с много по-широк спектър от преживявания, идеи и представи как може да се развие живота ти.

Имам скорошен пример. Изключително впечатлена съм от един водолаз и инструктор Пламен Вукадинов. Бях записала интервю с него, защото много обичам адреналиновите преживявания и бях попаднала на негови автобиографични книги, в които разказва за своите истории. Той е имал много рискови ситуации. Аз много исках да вникна в това и ако мога да извадя сърцевината – защо се връща към това, защо адреналинът го дърпа толкова много… Това ми даде идея да направя и документална поредица, посветена на страха и адреналина.

След време се срещнахме в Черно море, където той ме гмурна. Аз имам фобия от водата и тя ми е много силна. Той пречупи това и ме научи да плувам. Точно затова бих казала, че е професионалист, защото успя да ме предразположи да му се доверя истински и да се гмурна с кислородна бутилка и водолазно оборудване.

Много се интересувам и от музикален фолклор и бях направила поредица, разказваща за отличителните белези на фолклорните области в България. Радвам се, че успях да се срещна с видни фолклористи и етномузиколози, включително с Радка Братанова, която е била и далечен роднина на голямата Радка Кушлева. Няколко месеца след срещата ни разбрах, че тя е починала. Радвам се, че в нея успях да открия такъв извор на информация, включително и за рядко срещани песни. Ще спомена и Веселка Тончева от Института по фолклористика и етнология с етнографски музей при БАН. Тези хора са ме обогатили наистина много.

Понеже споменахте за адреналинови преживявания, как гледате на хората с увреждания, които публично тестват границите си?

Ако правя нещо такова, не бих тръбила навсякъде. Не съм от хората, които ще го направят, за да кажат на всички: „Ето, вижте, ние сме не по-различни от вас.“ В същото време си давам сметка, че като журналист разказвам за такива хора, като ги издирвам и интервюирам. Но ако аз се впусна в такова изживяване, би било по-скоро за да обогатя себе си, отколкото да докажа на другите, че го правя.

Не е лошо, когато инфлуенсърите с увреждания показват и негативите в инфраструктурата и ги представят по интерактивен начин. Това не го осъждам, но трябва да има ясна граница и увреждането да не се навира толкова в очите на другите. В противен случай рискуваме да бъдем приемани повече като хора с увреждания, отколкото като хора с някакъв потенциал. Когато увреждането е първото, което изниква като асоциация с теб в ума на хората, това е проблем.

Пречило ли е увреждането ви в професионалните ангажименти?

Със сигурност има ограничения, които не можем да подминем, но не бих казала, че преобладават. Понастоящем съм репортер и редактор, и ограниченията ми са свързани с това, че ми отнема повече време да стигна до конкретна локация, когато правя репортаж на терен. Често ми се налага да ходя на терен. Повече време ми отнема и да направя връзката с организаторите на събития или инициативи.

Уговарям се предварително с тях, но в девет от десет случая не споменавам за зрителното си нарушение. Не се отъждествявам с него и не мисля, че то трябва да бъде изведено на преден план, освен когато то вече не е пречка. Чак когато стигна до мястото и се обадя да кажа, че съм там, споменавам, че съм с нарушено зрение и че вероятно човекът ще ме види пръв, защото на мен ми е по-трудно да стигна до него. Те ме намират и при необходимост ми съдействат да стигна до други хора, които да запиша. В повечето случаи е такава практиката и се получава със сътрудничество. Това е начинът. Когато има съдействие от отсрещната страна, не виждам проблем процесът да протече гладко. Те имат интерес да ги отразя, а аз – да си свърша работата.

Коя част от журналистиката е най-приятна за вас?

До момента съм отразявала различни теми, свързани със социалната журналистика. Случи се съвсем спонтанно, тъй като започнах нещатно да сътруднича в БНР с предаване на  социални теми. Преди много години гостувах в това предаване като част от вокалната група към училището, в което учех, или при инициативи за представянето на училището. Впоследствие започнах да сътруднича на предаването и така "влязох в тези обувки", макар в началото да не си представях, че това сътрудничество ще даде плод. Работя и към предаване, което разказва истории на различни пътешественици. Това също ми е много приятна посока за разговори. Да говоря с пътешественици и да ми разказват за свои преживявания в различни дестинации през техните очи...

Вие имахте опит в ресторант на тъмно, където зрящи хора преживяваха няколко часа в пълна тъмнина. Харесваше ли ви тази концепция и как се вписвахте в нея?

Да, харесваше ми. Понастоящем не го правя. Моето участие там беше в рамките на три-четири минути. За час и половина се появявах по три-четири пъти. Появявам се и изсвирвам две кратки произведения или песни, в зависимост от това как усещам обстановката и публиката. Имах свободата дали да изсвиря инструментална композиция или да изпея песен. След това отново оставях хората да вечерят и да си говорят на фонова музика. Тези мои излизания бяха като допълнение на тяхното цялостно преживяване, което хем да не им ангажира вниманието, хем да им достави приятна емоция, без да им се натрапва.

Как приемате музиката сега?

Като хоби. Не си вадя хляба като музикант. В момента съм част от група незрящи музиканти „Студио Мирикъл“, чиято мисия е достоен творчески живот за хората с увреждания. Правим авторска музика и кавъри. Предпочитам да изпълняваме кавъри на утвърдени хитове, но харесвам и някои авторски проекти, които са писани от двигателя и създателя на нашата група Нели Стойчева.

Изпълняваме многогласна музика. Не мога да определя жанра, разпростираме се в много посоки. Правим поп музика, а наскоро правихме и експеримент в посоката към фолклор. Всеки допринася със своите предпочитания и вкусове. Може би силата и уникалността на групата е в това, че всеки дава по нещо от себе си и колкото и да сме различни, допринасяме за това да има един приличен общ резултат.

Като меломан мога да кажа, че слушам всякаква музика, в зависимост от настроението си – от "Реквием" на Моцарт, през рок и хеви метъл, с които съм закърмена, до фолклор и уърлд музика. Винаги съм изпълнявала по-скоро поп. Напоследък се улавям, че слушам индианска музика, а много харесвам и мистичното звучене в творчеството на българската рок група „Исихия“. Мога да обобщя, че не залитам по комерсиалните течения в музиката.

Какво пречи на много музикални таланти с увреждания да излязат от полето на самодейността и да станат професионалисти?

За съжаление, светът е преди всичко визуален. Пречките са основно в сценичното поведение, което липсва и това е обяснимо, особено ако си сляпороден. Много е трудно това да се усвои и да достигнеш до такова ниво, че да си наравно с другите на сцената – като харизма и излъчване. Публиката те оценява като съвкупност от харизма, визия, език на тялото и чак след това като гласов потенциал, който би могъл да имаш и да им дадеш.

Ще бъде много полезно, ако хората разширят спектъра си на мислене. Да могат да допуснат, че и другите сетива могат да им дадат много. Красотата може да се усети през всички сетива. Това е така, колкото и да звучи клиширано. Знам, че е трудно някой, който никога не е имал проблем със зрението, да си представи, че това е възможно. Но ако хората наблегнат на сетивата, които при незрящите са развити компенсаторно, ще открият, че светът е богат на много изживявания. Това може да даде толкова много на всеки от нас! Хората трябва да опитват нови неща, да излизат от своята комфортна зона и да "влизат в нови обувки".

Следете новините ни в GoogleNews