Цветя от края на 80-те: Артрокът на Второто БГ поколение (част І-ва)

Емил Братанов Последна промяна на 28 юни 2013 в 16:14 5332 0

adri-ivanov-orion-ermalak (offnews.bg)
adri-ivanov-orion-ermalak (offnews.bg)

И все пак, с колегата Румен Янев сколасахме да напишем над 250 страници, да поберем в тях каквото можем от експлозията на Второто наше рокпоколение и да отсеем повечето от най-емблематичните текстове на химните на рока от онова време. Времето на Цветята от края на 80-те години. Но лятото пък дойде и наистина ще е трудно да рекламираме и представяме както трябва една такава книга. Мислихме, обсъждахме и решихме с нашата постоянно обгрижваща ни издателка Доротея от „Парадокс”, да поднесем „Цветята” на книжния пазар наесен, като искрено се надяваме самите участници в антологията ни да помогнат за едно подобаващо представяне; лайв-промоция с живата помъдряла Втора рокгенерация. В името на следващите поколения, рокхрониката и непреходната рокпоезия – които заслужават внимание.

Но до тогава – да сме живи и здрави! Само че, поне лично аз, като четох няколко пъти завършения проект /и все добавяме, разместваме, нагласяваме; продължаваме да търсим качествени архивни снимки от онези времена, снимани от четирима-петима фотографи/, проумях още нещо. Освен най-важното – колко заедност имаше, колко единомислие, съпричастност, споделени емоции, жажда и хъс… Проумях колко ощетено се оказва това наше рокпоколение. Творило някакви си 4-5 години /че и по-малко/, оставило повече спомени и демозаписи, отколкото истински албуми. Избухнало и изгоряло в прехода, промяната, годините на еуфорична надежда. Както и да е. Повече – в самата книга, на есен. С автентичната хроника от старите вестници, списания и радиопредавания; с пресните интервюта с някои от „цветята”, с тяхната неповторима поезия. Изпята тогава. В края на 80-те.

А днес? Политика, протести, правителство…, от февруари насам страната ни и хората се блъскат в едно до болка познато и втръснало вече обществено състояние: между площадното несъгласие с потъпкването на надеждите за достоен живот и управленската демагогия, въдворила трайно и защитаваща мутрокрацията у нас. Каква ти култура, какво изкуство, какъв български рок?

Затова, започвам да ви „подгрявам”. Отварям Музикалната кутия, подреждам вътре черновите от статии и разговори, свалям от старите касетки парчетата, които още свирят някакси. Има поне няколко по-големи и любопитни теми, които могат да заживеят свой живот – като възкресен спомен, като представяне в „Нюза”, като звуков файл – едно домашно сглобено "предаване". Най-вече заради самата рокхроника и заради тези записи, които в книга не се побират. Знае ли човек, може до промоцията да сглобим в едно „сиди” поне тези редки музикални илюстрации. И Радиото на ОФФмедията да бъде онова магическо бутонче, което събира саунда на хрониката, антологията и мегахитовете на Цветята. Например: Кой познава и е слушал „Д-р Дулитъл”; ще ви разбият, просто го знам. Ще запомните и заобичате „Грийнпийс или смъртта на Слъчевите зайци”, а тяхното „Битие, Глава Първа” повелява „Честен бъди!” /обещал съм ви ги за едно следващо представяне/. За естетите пък идва риторичният въпрос – Що е то артрокът от края на 80-те и какви следи остави. Преди година, през март и април в тогавашните Музикални кутии, заложихме два маниашки songмикса – с парчетата на Малковски и „Ера” и друг с пънк-шаренията от „Блек Топ”-изкушенията /които не помните/. И те стават за начало на следващи озвучени раздели от книгата ни с Румен. Но да започнем отнякъде. С…

Елегантна музика за романтици. Не сте сигурни дали такова „чудо” е имало, или всичко е било „хевиметъл-сюжет”, много трашшш и тук-там малко пъстър пънк и тъмен уейв? Значи, не сте съвременник на „процесите”. Значи, още повече да ме е яд, че един такъв красив и труден стил, който трижди по-трудно стигаше до своите записи, е оставил съвсем малко илюстрации в архивите /и в Нета…/.

И не, няма да ровя в някакви корени. Нито ще търся инструменталните патерици за създаването на двата стила, разказващи приказки не и без помощта на синтезаторите и все по-мощната и умна електроника. Без да са нито „арт”, нито „прогресив” в „английския смисъл” на жанровете; помня като слушател първия лайв на „Щурците” в „Лиляна Димитрова”, когато представиха своя синтезатор /Маричков пускаше грифа на баса си, за да ниже по клавиатурата/. И живата поява на творението на инженер Мууг у нас – май пак в Младежкия дом, този път в концерта на група „Везни”. И няма да отделям изрично място в тези „арт”-спомени за нашето ФСБ. Просто, ще опитам да „пусна” артрока на Групите от края на 80-те. В Антологията за тази цел ни помагат и Венци Дреников от „Субдибула” и – разбира се – Адриан Иванов от „Орион” и „Ер малък” /гостували при мен или при Румен не веднъж в студиото на Оффроуд Радио/. Това са и двете най-значими рокгрупи от Втората генерация, които оставиха /макар различно по обем/ достойно наследство извън масовото метъл-пънк-уейв творчество.

Аналитичното „интро” е на Адри:

Аз вече силно се съмнявам, че феновете днес знаят какво е артрок. Сега се замислям върху съдържанието на „прогресив” и „арт” (по-скоро са в обратна последователност). „Артистичният” рок излезе от клишето и на използвани инструменти, и на звук, и на времетраене, зазвуча по-скоро като... филмова музика, като музика, която описва картини, сцени, разказва истории..., по-късно и медии и групи се усетиха, че това е твърде специфично, трудно смилаемо, нерадиофонично – изказът стана значително по-концентриран, темите – фокусирани, класическите инструменти изпаднаха, навлезе синтезът и семплите – появи се „прогресив” рокът.

Във ранните години на ФСБ имаше арт, после се появиха по-скоро нотки на прогресив, за да се затвърдят едва в последните им албуми – за мен обаче, те не са типично „арт”, или типично „прогресив”.

Историята на група "Субдибула" започва през 1979 г., когато Петър Чухов и Венци Дреников се запознават в казармата. Също оттам е и познанството им с третия член на групата Румен Нанов – Банана. Но още като ученици Венци и Пешо участват в различни групи – първият е барабанист, другият е китарист. Практически, още като войници двамата поставят основите на група "Безкрай". През 1984 г. пак събират група. С приятели и познати музиканти започват първите репетиции. До този момент Венци е удрял само барабаните, но започва да свири на клавири, като решава да намерят нов барабанист. Появява се Божидар Тренков. Познават го бегло, с Венци се виждат на улицата и се разбира, че Божо /а той е още ученик/ свири на барабани в ученически състав. Бива прослушан на една репетиция на „школската банда”, Дреников го кани и му подарява своите барабани.

Раждат се първите композиции, между които и инструменталната пиеса “Субтибула“ , кръстена така от Венци и поправена за благозвучност от Чухов на “Субдибула“ – име, което по-късно приема и групата. Годината е 1985-а. И докато репетират главно в дома на Дреников с една уредба, стар грамофон и радио за усилватели, плюс акустично пиано, се присъединява и петия член на групата - Венци Янков, току-що приключил с казармата (китара), който остава с тях до началото на 1987 г.

Големият проблем за репетиционно място намира своето решение през лятото на 1985-а. Венци Янков урежда среща със Студентския клуб на СУ "Св. Климент Охридски". Дотогава университетът има всякакви състави - театрални, пантомима, джаз формация, но нямат група. Ръководството на студентския клуб решава да предостави салона на университета за репетиции на Субдибула за един месец, след което художествен съвет да вземе решение дали да приеме групата. Само Петър Чухов е студент в там, но това не се оказва пречка.

През 1986 г. Субдибула изнасят първите си концерти в залата на УКЕВ-а. Свирят най-вече авторски песни, но и някои кавъри. Венци Дреников продава двете си пиана за да си купи синтезатор. Тогава някъде председателя на университетския клуб на СУ, Мая Стаменова, се замесва с талантливия младеж Дреников и с групата му и покрай страстното си увлечение по упадъчната рокмузика, урежда ония 20 хил.валутни лева, с които се взима озвучителна и осветителна техника за салона. От лятото на 1986 г. групата отново концертира по студентските бригади из цялата страна, започват и участията им в студентските празници, които тогава са в НДК и Венци с приятелите и съмишлениците си – студенти или не, развива бурна рокоугодна дейност.

В началото на 87-а Венци Янков напуска и групата е принудена да преработи репертоара си. До тогава китаристът е налагал една по-твърда линия на звучене. Чухов поема част от партиите на напусналия китарист, а друга част поема Дреников. Така двамата оформят новия стил - с по мек репертоар, мелодично звучене, повече естествена китара, повече клавири; арт рок.

През 1987 г. Субдибула основават първия рок клуб "113+" в СУ. Там започват да свирят повечето групи от онова време, а домакините периодично изнасят самостоятелни концерти. Идва и първият рок фестивал в Летния театър в София /а към маниашкия ентусиазъм и ината за български рок се добавят и тези на появилия се на помощ Людмил Дуков/… Кариерата на групата е цветна, много жива, изпълнена с приятелство и перипетии. Малко по-дълга от тази на Орион и прекъсната в апогея си. В интервю по повод на Антологията ни, Венци Дреников ще ми каже с доза горчивина днес:

Невъзможността за сериозни концертни прояви и нежелания за участие на една сцена с хеви-метъл банди и в митинги, слагат край на концертната дейност на Субдибула. Състава се затваря в своето студио. Междувременно рок клуб “113 +“ процъфтява. Субдибула се отказват и от репетиции и напускат салона. Не ходят по фестивали и концерти. Разкъсани между студийната прецизност и концертното шоу, членовете на групата обявяват своето временно разпадане.

Не е за вярване. Какви вестници имаше преди 25 години и колко рок се стелеше в тях. Почти ежедневно. Имаме една формация от поколението на Цветята от края на 80-те, които според скромното ми мнение, ала споделяно и от други, са най-реалните импресионисти на прогресив рока. Заради тях бръквам съвсем далеч и навътре в папките с пожълтели страници от изрезки. Нали се стараем да бъдем автентични, когато има как. Влизаме в приказния им свят с едно представяне във в.”Технически авангард” – „орган на ВК на БКП, Ректората, ВК на ДКМС и ВК на СБУ при ВМЕИ „В.И.Ленин”, София”. Каквото и да значеха тия съкращения, статията е от м.май 1988 г.; някой от ВК на не-знам-какво-си ми е поръчал да напиша за рокгордостта на МЕИ-то. Само не проумявам защо този ВУЗ – кой беше/или не беше свързан с него…

"Сигурно малцина си ги спомнят още от 1979-та като ученическа самодейна група към Младежкия дом „Л.Карастоянова”. А вече бяха сътворили песенния цикъл „Признание”. Първи собствени композиции, коктейл от „хард”, „метъл” и „артрок”. И първи сериозни участия в зала Универсиада на абитуриентските балове, на традиционните фестивали в Банкя. Тъкмо там правят впечатление с аранжиментите на собствените си композиции, за които им отреждат и награда. Дори Йордан Георгиев ги представя в „Музикална стълбица”. Това вече е 1981 година! На рокмаратоните на стадион Дружба те са първата непрофесионална група, поканена да свири заедно с Импулс.

После казарма, криза, възраждане. Намират нов покрив над главите си – читалище „Червена звезда” в столицата, където са и до днес. Ръководството им поема Явор Димитров /кой ще се сети за групата „Такт” и Яворовите инспирации в джазрока?/, а днес той е член на Кабинета на младия композитор; завършил е пиано и композиция в Консерваторията. Но те още не са успели да го придумат да излиза на сцената с тях.

Това са Адриан Иванов, 24 г., клавишни и вокали; Валери Кьосовски – 25 г., китара и водещ вокал; Ивайло Петров – 25 г., бас и вокали и Огнян Кьосовски – 19 г., ударни и вокали. Заедно с Явор, шестият неизменен член на формацията е техника им, Стефан Грънчаров. Това е група Орион."

„Стремим се в краткия миг на концерта да приобщим нашия слушател, брат и човек… да присъства в една приказка. И ние сме там, и неговите приятели, и враговете му. Слушателят ни трябва да се почувства и герой и победител – и победен; той трябва да се научи да понася това: животът и реалността. Да се научи да бъде мъдър. Тогава той ще излезе от приказката и ще ни повярва” – така Адриан обяснява посланието на групата. Защо точно артрок? Защото „е единственият стил в рока, който се опира на структури от класическата музика и бяга от масовата култура, гравитирайки на по-високо естетическо ниво."

При самото създаване на Орион пианист беше Силви, но в един момент напусна и тогава те ме потърсиха мен – този път „машината на времето” е в Офф-радиостудиото на „Хляб и мармалад” /18.06.2012 г./, където Румен Янев интервюира Адриан Иванов, спомените може да са малко по-накъсани, но абсолютно „от първа ръка”:

Валери Кьосовски беше китарист и фронтмен на групата, а по едно време на барабаните беше и Оги, братът на Валери, още ученик. Когато влязох за първи път в репетиционната им, онемях. Намерих се в едно мазе с боксове до тавана и един момчета, които свиреха „Джудас”. Всички пушеха, а си личеше, че още са ученици. Импровизирахме едно парче на „Джудас”. Тогава барабанист беше Борислав Йочев, а Оги беше като момче за всичко. Той още бе в основното училище.

Също по повод книгата ни с Янев, но и по-специално за темата ми артрока на 80-те, Адри допълва реминисценциите от тогава:

В „Орион” експериментирахме определено..., имаше парчета над 15 мин., имаше преливане от парче в парче, на места ала-Флойд, държахме публиката да е седнала и спокойно да се наслаждава на Музиката, просто искахме да отведем хората далеч от ежедневието им; не целяхме да вадим на показ агресия. Ние свирехме първо за себе си, създавахме ребуси, лабиринти, в които беше забавно да се движиш хармонично и поли-ритмично. Естествено това силно влияеше на популярността – нито медиите се навиваха да ни излъчват, нито пък можехме да бъдем headliner на концерти – просто нямахме хитове. Времето обаче ставаше все по-динамично, затова и ние се повлияхме от тази прогресив-вълна, постепенно преминахме към по-хитовото, по-концентрирано звучене... И така се появи плочата със „Субдибула”, може би единствения официален артефакт от онези времена. Свирехме много, залите бяха пълни, будни и жадни хора винаги е имало и ще има. Артрокът е красива музика, тя е извън рок-стандартите, в нея има класика, предкласика и като инструментариум и като структурно развитие; съчетанието с класическия рок-квинтет напомня за рок... „Артът” е нещо като беглец, който „полицаят” „Прогресив” върна в лоното.

Обобщението за емблематичната група от Втората генерация, която искаше и знаеше как да разказва приказки /преди да потърсим и други примери, отново Адри/: Това, което се случи обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас. Все пак, хубавото е, че тогава се събрахме интелигентни хора – музиканти, поети, журналисти и всеки по своя си начин успя да каже това, което хората искаха да чуят. Ние успявахме по един шеговит, ироничен и на пръв поглед несериозен начин да кажем истини, които властта си мислеше, че е скрила. Това беше силата ни. Тя ни направи тогава звезди. Сега сме легенди. Защото песните, които ние написахме и изпяхме тогава, се слушат и днес от децата и внуците на тогавашните ни почитатели. Предадоха се от поколение на поколение. А ги пишехме заедно. Обединявахме идеите си.

И краят на „Орион”-ската история: Първата ми група беше Орион и бях с тях десет години. Точно, когато станаха промените, ние отидохме в Германия, в Хамбург и нашата адвокатка ни извади американски визи. Спомням си вечерта, преди да се разделим, Валери каза, че заминава, Милена също реши това, а аз исках да се върна и да видя с очите си промяната. Поседях сам в София и ми се обадиха Амебата и Любо Малковски и започнах с Ера. Междувременно Милена се върна със сълзи на очите и я взехме и записахме албума „Ха-ха”. През 1991 г. с Любо и Иваца създадохме Ер Малък и свирихме активно до 1995 г.

В парчето „Автобиография” Любо много точно е описал процеса на раждане и развитие на една рок банда. Той беше стандартен – група съмишленици, сричане с музикалните инструменти, мазе, таван или гараж, събиране на пари за апаратура, търсене на стил и на възможности за изява.

В сглобения в „домашното студио” звуков файл (на разположение във външен "склад") – освен интервюто с Адри, можете да чуете музикални реликви от посочения период и стил. Една Музикална кутия, посветена на групи и музиканти, от които се възхищавам. И, които, надявам се, ще ви харесат. Или поне ще възбудят любопитството на БГ-рок фенове, които не ги познават. /А продължението следва./

В предаването са използвани следните парчета и музикални композиции /по реда на пускането им – като фон или самостоятелно; без сигналите и джинглите/:

Testament – Изповед (YRA Music, stud., V.88), инстр.фон

Орион – Вечерта (вар.от CD „Рок колекция”, 94, РТМ)

Субдибула – Aquafilia („Вярно с оригинала-Best of 20 years”, 1985-2005), инстр.фон

Субдибула – Via Mala („Вярно с оригинала-Best of 20 years”, 1985-2005), инстр.фон

Субдибула – Дупка в пръстта (LP винил „БГ Рок 5”, 1989); Аз или Ти („Жълто”, 93)

Testament - Изповед (YRA Music, stud., V.88), инстр.фон

Орион – Приказка (Live&Bootlegs; архив на Адри Иванов)

Орион – Язовец; Новини (LP винил „БГ Рок 5”, 1989)

Юри Стойков – Vivache Bethoovenizing; City Lights (инструментали)

Testament - Изповед (YRA Music, stud., V.88), финал

Иркала – Застой (инстр.); Жрецът е мъртъв, pt.7 („Жрецът е мъртъв”, 89-демо)

Анди Первазов – ES.3 (студ.демо, 88), инстр.фон

Соларис – Розовите очила (инстр.пасаж); Няма да спрем (студ.демо, 90)

Фаворит, Русе – Дилмано-дилберо; Вяра (студ.демо, 90)

Алегро – Стъкло, част (Графити ст., 97); Сега (студ.демо, 92)

Интерфракт, Панагюрище – Замъкът, интро; Луната плаче (FTR студ., 92)

Натюрморт – Паяк (използв.като фон); Идиот (Блек Топ демо, 93 и Panta Morto, 96)

 

 

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови