Добре че издателката на книгата ни за БГ-рока от края на 80-те бе узнала за прожекцията. Така с колегата Янев се озовахме в столичната библиотека. От програмата, оставена услужливо по столчетата, узнахме че: „Международния филмов фестивал „Кино в библиотеката” /17-23 май/ се превърна в традиция. Дните на наследството – филми и културни събития, намират класическото единство за Място, Време, Действие е… Език, за да съхраним и да представяме текущата ни памет и креативност в съвременната култура чрез документалното, научното и научно-популярното кино, важна част от наследството ни…”

И ето ни в предиобеда на първия ден от новата седмица /заедно с поета Пешо Чухов от „Субдибула”, днес в „Кокарда”/ плюс още няколко неопределими в тъмното субекти от двата пола на различна възраст в залата на Американския център на Столична библиотека на „Славейков”. Изобщо не бяхме подготвени за онова, което видяхме. Е, накрая – не заради някаква национална рокгордост – установихме, че „пистите” на развитието са сходни, само дето поляците са 10 години преди нашите „Цветя от края на 80-те”.

Сухото очакване се побираше в един пасаж от програмата от цикъла „Пътеводител на поляците”, проект, осъществен в сътрудничество с Института „Адам Мицкевич“ във Варшава. Заглавието на филма: „Зов за свобода”; сценарий и режисура - Войчех Слота и Лешек Гноински (2010, 72 мин.). Обещаваха ни „Разказ за полския рок като явление в европейската култура от 80-те години. Как рок музиката може да промени политическия строй? Дали с помощта на рока може да се запази личната свобода в една тоталитарна държава? Как цензурата влияе върху качеството на музиката и текстовете на рок парчетата? Тази история е представена от гледна точка на английския журналист от полски произход Крис Салевич, който връща хрониката, когато алтернативния рок в Полша се изплъзва от контрол и избухва с невиждана в комунистическия блок мощ. Това е независим свят, над който властта и цензурата нямат контрол.”

Румен призна, че тогава е пропуснал техните групи. Общо-взето връстниците ни помнят вероятно „Червените китари”, „Но То Цо” и клавирния вълшебник Чеслав Ниемен – който с няколко плочи в полския център на „Руски” и ъгъла с „6 септември”, бе по-достъпен у нас, отколкото Рик Уейкмън. Но също толкова могъщ и емоционален като изразни средства. Винилови „тави” на тримата споменати герои от полската роксцена, има и при мен, всички издание на „Муза”, но няма толкова архивен грамофон с доза, падаща с над 4 грама тежест, който да ги просвири. Впрочем, в Мрежата днес, архивът от онези години е само привидно пълноценен – повечето качени записи и клипове са от повтарящи се източници. И най-вече от онази прочута тяхна радиокласация /стартирала на 24.04.1982 г., увековечена и във филма/, която по време на бунтовете в самото начало на 80-те се е принуждавала да излъчва колажи от барабанни трактове – вместо парчетата на полски, бичуващи положението, държавата, задръжките и терора. Във времето, когато социалистическият Блок бе започнал разпада си. /За най-любопитните, няма причина да крия ровенето си из Нета, породено от въпроси от филма, и довело ме до сантиментално гледане на преобладаващо черно-бели монозаписи, които са обобщено архивирани в „тубата” при търсене на полски, ТУК./

Е, признавам си, темата е прекалено маниашка, но филмът бе превъзходен. Кадрите от демонстрациите по улиците в полските градове /където водните оръдия и стрелбата преобладават/ са контрастно смесени със спомените на участници от тамошната роксцена и феста Ярочин /30 хил.публика през 86-та/, полският „Уудсток” – фестивалът, който ние ще направим чак 10 години по-късно – примерно като „Рок за оцеляване” в Несебър. До съвременния Open’er в Гдиня има почти едно поколение чакане. И още едно признание /текстовете на включените във филма парчета бяха преведени с титри/, което ме накара да приема поредното доказателство, че рокмузиката в Източния Блок по времето на социализма и СИВ, Дрезденския фестивал, „Шареното котле”, Сопот, Сочи и „Златният Орфей” – не е била нищо по-малко от изкуство. Когато едни англичани правят турне заедно с поляци по онова време, и им превеждат текстовете на „местните” – лидерът, „инглишмен”, шашнат и с уважение им казва: ние тук си пеем за каквото искаме, но виждам, че вашите текстове са истинска поезия.

За онези от нас, които в ученическите си години се домогваха покрай връстници и батковци и разменяха плочи и списания на „Монтето” /”Кравай” го нямаше даже…/, полските банди не се изчерпваха само с „Трубадурите”, „Червените китари”, Ниемен и „Какво от това” /на английски върху обложките им пишеше So What, на полски се проиизнасяха „Но то цо”/. Именно през 80-те и най-вече заради избухването на полския пънк, заедно с революцията, „Солидарност”, Валенса и Генералът с черните очила /Ярузелски/, на Запад – където се издаваха тези списания, които стигаха потайно и рисковано до нас – виждахме снимки и четяхме репортажи за редки гигове на полските рок-революционери: Brygada Kryzys /вероятно най-прочутите/, Dżem /блус-бандата на Ришард Риедел, основана още през 1971 г., в един късен Reunion свирила с Клептън в Гдиня през 2008-ма/, Exodus /най-силната им прогресив-група, полските ЕЛП/, Kult /варшавска пънк-джаз група с включени цели 2 медни „духалки” – нещо като „Контрол”, преди нашите да се сформират/, Lady Pank /по-меки, повече поп-рок, но стигнали още тогава до MTV/, Maanam /основана през 76-та от Марек и Олга Яковски - вокалистката им Кора, която наложи метафората с тъмните очила и черно-бялата визия, описваща дилемата народ-партия, народ-армия, народ-терор; имат записани над 15 албума/, Republika /полската „нова генерация”, създадена още през 78-ма, цензурирана от властите дори в името си - "Rzecz Pospolita" (Res Publica), също с флейта в инструментариума си и с едно „безкрайно танго” в името на 2-я си албум/. Голяма част от тях, музиката им и гневните години на фона на полската революция, видяхме във филма на Слота и Гноински.

Участниците в онези събития – вече не с толкова много коса и понаедрели, си спомняха детайлите. А те – някак – много приличат на онова, което щеше да се случи у нас в края на 80-те с „Кале”, „Генерацията”, „ахатите” и „Ера”, „Контрол” и Милена. Е, според мен, без революцията. Властта искаше да цензурира и контролира рока, но ни изпусна, не успя – казваха полските рокаджии. Те предпочитаха младите да се събират на рокконцерти, защото това значи, че не са на улицата и площадите на протеста, а и лесно можеха да бъдат следени и прибирани за щяло и нещяло. Давахме текстовете си на държавната цензура /”Комисията” у нас – години по-късно – беше по-скоро псевдоинтелектуален кръжок на старци-попграндомани/, те ги режеха яко, но дори да дойдеха на концертите, не чуваха какво всъщност, ние пеем. У нас, обаче, слушаха по-внимателно. Прилики и разлики – във филма имаше достатъчно, за да усетим, че в главното нещата са протичали по един и същ път – само със закъснение във времето. Но безусловно, в страните от соцлагера тогава, рокът е бил именно онзи яростен, крещящ и нетърпящ фризури език на надеждите, младите хора и жаждата за промяна. Съвсем друг въпрос е, доколко тези неща се случиха сетне – къде и как. /А, да не забравя, в Полша поне пънкът е надживял хевиметълът; развил се е преди него и е свършил повече работа в обществената комуникация, когато му е било времето./

Каквото посееш, това и ще жънеш – гласи поговорката. Сигурно важи, както за политиката и управлението на една държава, така и за изкуството, обществените гласове и чуваемост и всичко останало. Знаете вица, дето един поляк искал китайците да нападнат и превземат Полша и да се приберат после на Изток – но като минат два пъти през СССР. Докато танковете на местните и съюзническите войски ревяха по улиците на Унгария, Чехия и Полша /между 1945 и 85-та година/, българското радио ни радваше с много песни на Муслим Магомаев, Йосиф Кобзон, а Лили Иванова и Емил Димитров правеха най-големите си турнета в Съветския съюз. По-късно гледахме Eine Kessel Bunte с Балета на Телевизията на ГДР, а нашите „Щурци” „биха” на тяхна територия в някакъв конкурс „Щерн Комбо Майсен”. Но то цо? So Far from Rock’n’Roll? Неее. Никак даже, ако се опитате да ме разберете. Или, ако бяхте гледали филма.

През юли 1995 г. в бивша „братска” Полша провеждат „най-големия рокфестивал на открито в Европа”, това е европейския Уудсток, Przystanek Woodstock – някъде там в градчето Kostrzyn nad Odrą, за което вероятно не сте и чували. Техният наследник на Ярочин. Мотото е „Любов, приятелство и музика”. Участват 30 банди, между които „Клоуфингър”, Найджъл Кенеди, „Корпиклаани”, „Гуано Ейпс”, „Продиджи”. След 2009-та, на три поредни издания, публиката е по над половин милион хора! Както и да е: каквото посееш… Един филм за рока няма кой да гледа, какво да искаме повече.