Помните какво се пееше в онази, изпълнена с носталгия и много чувство, песен на „Тангра” за малкия град, където – просто няма какво да се случи… Световните динозаври идват вече честичко у нас, но най-вече в столицата. Няколко пъти годишно ще вземат я ФСБ, я Лили Иванова /хайде да сложим родната попприма до титаните на рока/ да напълнят зала или да стигнат до Пловдив, Варна и Бургас. В София 3-4 клуба предлагат рок ежеседмично, но скромно и програмата е позната. И толкоз. Рефренът явно си остава актуален. Изключенията са „инцидент” в културното ни, още повече в музикалното рок-пространство.

Има един град, недалеч от София, където и в момента репетират и се мъчат по своя си път към публика и слава, не една, а няколко рокгрупи. Градът е Ихтиман. А най-старата им и прочута банда се нарича „Айсберг” и рождената й година е 1987-ма. В Ихтиман те са повече от рокикони, те са видни съграждани, те са радостта от миналото и трудната популярност на един роксъстав извън сцените на столицата и няколкото областни града. През Великденските празници, като важна и престижна част от майската Седмица на културата и изкуствата там, над 500 души в залата на читалището празнуваха 25-годишнината на своя любим „Айсберг”. /Не е лесно да се съберат дузина рокбандити, живеещи сега къде ли не.../

И не им е за пръв път, преди 5 години за 20-я юбилеен рожден ден, групарите пак се бяха събрали – кой от чужбина, кой от където го е пратил живота към момента. Филмът от онова събитие го има даже в някои торент-тракери. Както подобава на наистина рядък и маниашки бенефис! Филм от тази година ще има също. Очакваме го.

Няма как да не вмъкна, че и пишещият тези редове има принос в популяризирането на групата, когато тя бе в началото на пътя си – преди четвърт век. Още никой не предполагаше, че ги чакат 8 години непрекъсната кариера: с няколко албума, рядка лимитирана винилова плоча, две турнета в чужбина и многобройни излъчвания и покани в национални и частни електронни медии. Горе-долу по това време на годината, но преди 25 лета, с подкрепата на тогавашния вестник „Народна младеж” /който бе и партньор на Черната класация „Блек топ”, на старта й през юни 1990 г./, в Ихтиман организирахме паметна – както се оказа – „Рок Среща”. Домакините от „Айсберг” предложиха чудесното си гостоприемство в онова тяхно Читалище с традиции /основано през 1879 г./, залата прие над 700 човека публика, както виждам от старата публикация във вестника. От София дойдоха група „Елит”, китариста и електронен виртуоз Илия Фортунов – Чори /екс-„Везни”/ и от далечен Разград – ученическата изцяло дамска рокгрупа „Спектър” – пътувала почти цяла нощ с родителски коли и инструментите. Беше направо фантастично!

Ники Балабанов и Владо Вандов са от основателите на ихтиманския „Айсберг”, които и днес могат да бъдат намерени в Читалище „Слънце”, защото са свързани с културата на града, със самодейността и поредните млади таланти, които в различни области търсят изявата си. През групата минаха различни хора – нормално е, годините не са малко. Повечето от тях бяха на сцената, часове преди Великден, за да радват една публика, която пък им засвидетелства любовта си. Отново, явно, спонтанно, приятелски, празнично и с умилението на три поколения – а куфеещите пък бяха най-младите и дори ученици в под-гимназиална възраст. Какво по-емоционално изключение на онзи рефрен от хита на „Тангра” – в малкия град на Великден с твърд рок и чувствени балади.

Всичко започна с „Кармина Бурана” в тъмнина, с изсечени тунели от сини, червени и зелени лазери. Залата притихна и потъваше в светлинните форми, а от видеостената в ледено синьо-бяло застинало море величествени айсберги се възправяха над кулисите. Сетне излязоха музикантите, потопени в аплодисментите на фенското море долу. Преобладаваха черните тениски с щампата на „Айсберг”, с тях бяха облечени дори кметът и други от градската управа – които накрая благодариха на групата за този знаменателен четвърт век рок и популяризиране на музикалната визитка на Ихтиман.

Ники Балабанов обяви преди първото парче, че повечето от групата пак са тук, за юбилея, че вечерта ще е спомен назад в 80-те, че си спомнят журналисти и приятели, които са помагали на групата, когато до големите медии на столицата не е било така лесно да се „стигне” от „провинцията”.

Изсвириха всичко /”Еретик”-а, „Врати”-те, „Вик”, „Не се ли уморихте”, „Старите музиканти”, „Балада за скитника”/, което публиката също помнеше, аплодираше и четирима вокалисти се сменяха зад микрофона. Без да пропускам колоритния hard-evil дамски глас /Вероника/, също елемент от музикалната емблема на бандата. Накрая, именно като в една вечер от далечните Осемдесет, бяха отделени минути и парчета за поклон и признание към роКоначалниците: няколко кавъра в „ледени” аранжименти с цялата мощ на групата. За да усетят и децата на връстниците им какво е този звук да те удари в плътта. Разбира се, „Пърпъл”, „Сабат”, „Цепелина”, „Ъксепт”, „Крийдънс” и Love Hurts по-близо до оригинала, отколкото до „Назарет” /дует с мъжки и дамски вокал/.

В Ихтиман Великият ден бе започнал с празник на рока няколко часа преди да забият камбаните. Купонът и отприщената емоция ме накараха за пореден път да реша /поне за себе си/, че рокбандите от Второто българско поколение са истински и стойностен продължител на родната роктрадиция. Че енергията, хъса и парчетата им оцветиха тогавашното „тяхно” време като експлозия. Но че имат място и днес – заслужено и отвоювано, а присъствието им прави сцената по-богата и подхранва нашенските си рок-легенди.