Автор: Марта Воева

Миналата седмица беше предпримиерата на филма на Петър Даскалов-Петре "Млада кръв" - един разказ за 80-те. За времена, които и досега служат за вдъхновение. Историите във филма носят духа на онова време и показват несъмнено, че хората от тогава (или поне в по-голямата си част) са запазили своята "млада кръв". Ето какво разказва самият Петре за филма.

„ Идеята за филма е много интересна история, тъй като аз много се чудех какво да направя в сферата в която работя от почти 30 години – киното. Имах дилема, винаги съм си мислел, че филмите, които трябва да правя, трябва да бъдат анимационни филми, защото съм професионален аниматор и съм работил 25 години професионално в различни международни студия. Мои учители бяха Доньо Донев и Пройко Пройков - стари български аниматори, които са основали  анимацията у нас един вид. Е, не само те, има и други.

Винаги съм си мислел, че ако направя филм някой ден, ще е анимационен, с музика, тъй като аз съм и музикант. Обаче какво се случи? Оказа се, че анимационен филм щеше да е много по-сложно. И мислейки си в тази насока, един ден след разговор с приятели музиканти за това какви проблеми имат музикантите в България в последните години и въобще как самата държава не желае да субсидира изкуство, най-малко пък музика (напротив, обратното - нашата държава по-скоро има някакъв план да се чалгализира поколението и да бъде неграмотно, да бъде просто, да затъпява поколението, ценностната система да бъде променена. Все едно отрова за душата на хората, но за съжаление такива неща се случват.). Та мислейки в тази посока, реших да разкажа за моята младост - време, което аз познавам много добре. Времето, когато аз бях млад и силен и исках да правя много неща.

От малък сформирам групи. Доста групи съм правил през живота си. Една от най- известните, в които съм свирил, е група "Атлас". Аз не съм я създал, те ме поканиха. След 85-та до края на 90-та съм бил свързан с тази група по някакъв начин, като първите години бяха много продуктивни, защото ние тогава измисляхме песни. В тази връзка аз бях свързан с целия ъндърграунд в София, с момчетата, които излязоха от гаражите и мазетата. Смятам, че 80-те години са много важни за българската музика - поп, рок, ню уейв и по някакъв начин комунистическия режим за малко отпусна юздите и музикантите почнаха да се чувстват свободни и те излязоха от гаражите и мазетата и започнаха да правят банди.

Тези банди започнаха да се събират на Синьото кафе (така наречено тогава) в близост до националното радио и то стана място, на което се събират музиканти и много ъндърграунд музиканти. И както каза Бойко от "Клас": "Там се събираха и фигури, които не бяха вече толкова известни в естрадата в началото, след това почнаха да идват дори и най-известните."

В един момент Синьото кафе стана едно сборище за онова време. И тъй като аз познавам това време, познавах хората и така ми дойде идеята: „Кинаджия съм, защо да не направя един филм за времето, което аз познавам?”. За да разкажа на децата ми и на поколенията, какво се е случило в онова време, което пък се оказа едно уникално време. Време, което не може да бъде повторено, един "ренесанс". Може би ще има други "ренесанси" след време, но това нещо, този период няма да се повтори точно така по същия, по този начин. Този "ренесанс" роди песни, които до ден-днешен се пеят и хората се радват и дори някои от песните са по-известни от тогавашните наложени звезди за този период. В този период си имаше звезди, които ги налагаха, правеха ги звезди, без да ги иска народът и ти като чуеш 1000 пъти една песен в продължение на една седмица, почваш да си мислиш, че е хубава. Веднъж, когато слушах радио, си броях и една българска естрадна песен от 70-те години я пуснаха 20 пъти по радиото. Беше абсолютно нарочно направено да се пускат едни и същи песни на едни и същи изпълнители. Не е било лошо, просто искам да кажа, че според мен тези звезди са били направени, от тях е имало и много добри музиканти, но в същото време имаше ъндърграунд, имаше хора, които искат да свирят и не са ги пускали, никога по радио и телевизия и те така са си останали в задния двор цял живот.

Този филм никой не го е поръчвал, никой не го е искал, държавата не го иска. Когато го реших, не бях в България, взех самолета, върнах се в България и направих интервюта с моите най-близки приятели и музиканти, които са били от това време, те бяха любезни да откликнат. Разбира се, това на мен като финанси ми е коствало много, но това няма никакво значение, защото се прави една мечта. Когато правим нещо, трябва да го направим и трябва да го направим докрай. Мен ме учуди това, че всички бяха много ентусиазирани и радостни, че започвам тази инициатива, да върна спомените им от онова време.

 Идеята за името "Млада кръв" се роди малко по-късно, защото не бях много сигурен как да се казва филмът, обаче се сетих за една наша песен на "Атлас", която през 87-ма година написахме, казва се "Млада кръв" и другата "Джунгла", която писахме по поръчка на режисьора Станимир Трифонов за филма "До утре" (1988). "Млада кръв " всъщност е филмова песен, но абсолютно се лепна за заглавие и като музика. Използвах стари материали, заснети през 88-ма година, използвах мои лични архиви, както и лични архиви на музикантите и на Нели Воева, и спомените на моите приятели, които бяха супер любезни, разказаха неща, които много хора не са чували, не са знаели до този момент.

Така се роди филмът "Млада кръв".

Сега ще ти разкажа една история. Преди години бях издал един английски албум – Rest in Time, по моя музика всичко. Пепи Попов чу една песен, заглавната песен, и много му хареса. Предложи да направим български текст, опитахме се, но просто не се върза нищо и един ден Нели Воева ни носи едни стари стихотворения на Митко Воев  и направо като че ли през времето Митко ни даде текст, без да сме го карали. Кръстихме песента "Очите на нощта", защото така се връзваше и с текста на Митко, който е уникален текст. Тогава решихме да запишем тази песен със сборна група. Извикахме Тони Чембъра, Милена Славова, Михаил Шишков също участваше в проекта, Пифа (басистът на ФСБ) и всъщност така се получи една песен, с коятo тогава се чудихме какво да правим. Тя много епично звучи, много странно, нещо, което пък никога няма да пуснат по нашите радиа и когато завършвах филма, това абсолютно беше финалната песен. Като че ли години наред сме работили за този филм без да знаем, че ще го има. Началната музика на филма е един мой интрументал, който съм записвал преди години, без да знам защо, той се казва "1985".

От Синьото кафе най-хубавите спомени бяха, че ние всъщност се събирахме там да обменяме опит за музика, къде има фестивал, къде кой ще свири. Там съм си избирал барабани да си купувам, струни ми беше много трудно да си намирам."

Така завършва разказът на Петре. Ако трябва да напиша всяка история от онова време няма да ми стигнат и хиляда статии. Велико е.  А още по-страхотно е това, че можем да се докоснем до извора, до хората, които са били там и това е тяхното време. Когато Петре говори, се усеща меланхолията, която е неизбежна в този случай, но освен това и страшно многото любов по неговото време. Този филм е едно начало, защото ще има още две части и в тази са само част от героите на онова време. Излизането на филма съвпада с написването на една антология от двама автори (Румен Янев и Емил Братанов), която се нарича "Цветя от края на 80-е" и включва цялата стойностна и неповторима рок поезия на пред-прехода. Книгите и филмите на тази тема носят заглавия на песни. "Млада кръв" е песен на "Атлас". "Цветя от края на 80-те" е песен на "Ревю". Песните и ъндърграунд поезията са оръжия. Усещането от този филм така хармонира с духа на днешните площади, че едно става ясно: крайно време е да довършим работата, тоест нашето поколение да довърши работата, която тяхното започна.