Свилена продължаваше да се среща с него, след като се бе сгодила за Мартин. "Да се среща" е твърде неточен израз, усмихваше се Иво. "Тя продължава да дели живота си с мен, както прави вече година и половина". Сякаш изливаше в общуването си с него отчаянието от своето "неудачно ежедневие", както обичаше да отбелязва Свилена. Неудачното й ежедневие се състоеше в това, че не успяваше да намери работа с адекватно на интелекта й заплащане в някоя чуждестранна фирма. Беше учителка по английски език в частно училище и парите никога не й стигаха. Още в самото начало на връзката им Иво я беше предупредил, че не би могъл да изгради траен контакт с нея – дразнеше го лекотата, с която тя общуваше с непознати индивиди от мъжки пол.

Свилена бе възприела неговото нежелание за обвързване с неочаквана сговорчивост. Вторник, четвъртък, понякога и събота Иво се отбиваше в жилището й; след час си тръгваше. Обикновено донасяше полуфабрикати, които младата жена притопляше върху газова печка. Тя никога не мърмореше, когато той пропуснеше някое от обичайните си посещения в тясната й гарсониера.

Иво отлетя до Мюнхен заради сделката с копирни машини - имаше малък, но проспериращ бизнес с офис оборудване - не се мерна повече от два месеца пред очите й, дори не я потърси по телефона. Междувременно бе срещнал една стара своя позната - Рени, невероятно красиво момиче с естествено руса коса. Реши без колебание, че точно такава жена би направил своя съпруга. Баща й беше известен юрист, можеше веднага да се включи с ценни съвети в бизнеса.

Все пак, когато се върна в София, Иво не можа да не се отбие до Свилена. Отиде в жилището й без да се обади предварително. Завари я сама - бе започнала да превежда поредния блудкав любовен роман. Свилена дори не го попита къде е ходил и защо не се е обаждал толкова време. Сякаш беше отскочил до бакалницата отсреща да донесе колбаси за вечеря. Усмихна му се сънливо и толкова. Трябваше да си тръгне веднага, бе убеден в това, ала в ленивата й прозявка имаше нещо влудяващо; затова остана при нея.

- Познаваш Рени, нали? - беше подхвърлил Иво. Щеше му се да я подразни. - Били сте състудентки.

- Познавам я - беше вялият отговор на Свилена.

- Живях с нея месеците, докато ме нямаше тук.

- Да? - никакво трепване на пръстите, никаква реакция върху матовото, мургаво лице.

- Баснословна фигура. Силно развит нюх за бизнес, обича ме - Иво се мразеше заради това, че не успя да пресече лавината на неуместното си бръщолевене.

Свилена остави мазнината да съска върху огъня, извади от шкафчето тава, която изми и внимателно избърса с кърпа. Ръцете й се движеха плавно, като възбуждащи откъси от мръсен роман в слабата светлина на лампата.

- Измивам повторно всичко заради хлебарките - обясни тя. И отново със загадъчната си усмивка, която вероятно бе просто рефлекс на учителка на много богати хора, допълни: - Приятелката ти ми се обажда няколко пъти. Беше щастлива заради връзката си с теб. 

- Ще се женя за нея - съобщи й Иво.

- Ще бъдете прекрасна двойка - заключи Свилена. В този миг му се прииска да я удари, но само каза:

- Да, разбираме се отлично - след като премести стола си по-близо до масата, остро запита: - Да не си й казала, че се виждаме?

- Разбира се, не - успокои го Свилена; Иво не можеше да си обясни защо думите й го ядосаха толкова.

Преди известно време Свилена му бе съобщила, че най-сетне възнамерява да се сгоди. Избраникът се наричал Мартин, собственик на частното училище по английски, където преподаваше тя. Що за птица е този Мартин - пожела да узнае Иво. Беше се подразнил от факта, че тя бе намерила някакъв - следователно бе търсила, докато той си пилееше вечерите с нея, в гарсониерата й, където хлебарките бяха повече от въздуха.

- С две години е по млад от мене, носи очила, завършил е социология, но се занимава с бизнес. Трудно се движи.

- Описваш го сякаш е инвалид - бе подчертал Иво.

- Едър, често яде шоколадови торти. Подари ми тази вазичка. Купил я за мен от Коринт. Каза, че била скъпа.

- Обичаш ли го? -Тя измъкна по-плитка тавичка и се зае да я търка с кърпа.

- Обичаш ли го?

- Доста е дебеличък – усмихна се Свилена и му подаде лютеница.

И така, тя се сгоди за Мартин, ала не му намекна да прекрати посещенията си при нея. Напротив. След всяка изминала среща чакаше по-пламенна, хапеше, ала с нея това изживяване бе интересно. Запозна го с годеника си Мартин - червенокос гигант с воднисти сини очи, които зад дебелите стъкла на очилата изглеждаха безцветни. Но стъклата на очилата винаги бяха обърнати по посока Свилена.

Рано сутринта преди да тръгне за бракосъчетанието си в храма " Света Екатерина", Свилена бе по-невероятна от всякога. Силна и здрава, великолепна, истински изобретател. Никой не може да се сравнява с нея, когато вечерта смирено гасне, помисли си Иво. Последното беше част от някакво стихотворение, върху което го бяха изпитвали в гимназията – изкара петица, а сега въобще не можеше да си спомни кой го е написал. Дявол да я вземе Свилена. Дявол да го вземе тлъстия Мартин.

Беше й спрял такси, пресмятайки наум - жалко, че цял ден ще бъде заета със скучните гости на сватбата си.Днес е събота. В събота вечер се виждаха. Днес едва ли. Колко неприятно!

Погледът му попадна върху кристалната вазичка от Коринт. Представи си как месестата ръка на Мартин бе стискала кристала, а след това се бе прилепила - мазна като тезгях в евтин магазин - към матовото рамо на Свилена.

Обзет от безсмислена ярост, Иво хвърли вазичката от Коринт на пода и я разби на парчета, забравяйки,че Свилена можеше да си позволи далеч по-скъпи съдове за цветя след сватбата си.

Още по темата

10/07/2013

Нашите автори

Кори от хляб

01/07/2013

Нашите автори

Кутия цветни моливи

26/06/2013

Нашите автори

Като захар в чай

19/06/2013

Нашите автори

Три-четири дни