Пак ли отиваш при Натали, питаше я майка й. Да, казваше Цвета и излизаше. Така започна нейната измислица, защото наистина нямаше никаква Натали. Тя нарече самотата си Натали: така майка й беше спокойна, че Цвета не остава сама, а Цвета отиваше в библиотеката, където миришеше на красива книжна прах, на стихове, които спяха между страниците, на хора, отдавна забравени между дебели прашни корици, но нейната самота ги помнеше. Библиотекарките я познаваха, знаеха стола, където обикновено седеше, отговаряха с усмивка на тихото й "добър ден". Но самотата й бе не само библиотеката, това беше дългата алея от кафене "Тясното" до гарата. Една съвсем малка гара, където бързите влакове от София за Кулата съвсем не спираха, само пътническите - един сутрин, един вечер, поклащаха вагоните като облаци, уморени от товара човешко електричество.

Цвета вървеше бавно по алеята, от двете страни на която тревата се издигаше - висока, зелена врата към слънцето. Там бяха тополите, окичени с гарвани - черни гвоздеи, заковаващи листата във въздуха. Гнездата им бяха пълни с малки гарвани, които се учеха да летят над Струма. Понякога Цвета виждаше някоя удавена птица в реката - малко черно птиче, което не се бе добрало обратно до гнездото. Тогава тополите грачеха тихо във въздуха.

Цвета крачеше спокойно под зелените листа дори когато валеше дъжд. Отиваше на тесния перон, сядаше на пейката, където сто човека бяха изписали или мръсни думи, или “Таня + Петьо равно на любов”, но тя не четеше мръсните надписи и не пресмяташе кой плюс кой правеше любовта. Тя беше спокойна, че майка й не се тревожи за нея.

Самотата й беше мека, топла, като вятър през юли, в нея имаше думи и гнезда на птици, тополи и празни релси, които стигаха до края на България и продължаваха още по-далеч, към небето, към облаците, които нямаха никакъв страх от зимата. Наричаше самотата си Наталия, както онова слабичко чернооко дете от втори Б клас, на които беше класна - момиче, което още не можеше да чете. Успяваше да разчита само късите думи от три-четири букви, но какви истории съчиняваше това момиче от трите думи по три букви, които успяваше да прочете! 

Цвета казваше: - “Прочети това!” Момичето прочиташе “кон”, “дете”, “небе” и конят веднага ставаше крилат, литваше към небето, където живееше едно малко палаво хлапе в къща, направена от слънце вместо покрив и облаци, вместо стени. Такава беше самотата на Цвета - от слънце и облаци, малка гара, обрасла с тополи, и с гарвани, които изплитаха в облаците страхотни мрежи от смелост с черните си крила.

Защо майка ти не ти помогне да се научиш да четеш, Наталия? Мама е в Италия, отговаряше детето. Гледа една баба. Я моята баба тука гледа едно детенце в София. Дългите думи ги мразя, казваше Наталия. На тях буквите им тежат и те не могат да тичат. Докато ги сричам, забравям накъде са тръгнали. Затова не мога да ги прочета - мразя да ги чакам, докато стоят на едно място, тези гадни предълги думи с букви от камъни.

- Хубаво да помислиш за дом. Трябва да се задомиш - казваше майка й. Тя самата обаче не се бе задомила. Беше лекарка в малката провинциална болница, в детското отделение, където едно хлапе Цвета, на една година, прозрачно и тънко, угасваше бавно от вирусна бронхопневмония. Лекарката, която така и не се бе задомила, не си ходеше у дома, докато детето постепенно престана да изгаря от треска и започна да пие млякото си. Тази докторка, преди да осинови Цвета, бе нарекла своята самота София. След работа ходеше в София на кино, на театър, или просто се мотаеше по булевардите дълго, докато стане време за вечеря.

– Може би е време да помислим за някого - казваше докторката на дъщеря си. - В окръжна болница назначиха млад травматолог, можем да го поканим навечеря.

Разбира се, че го поканиха, но човекът не можеше да понася гарваните, нито гарата, обичаше дългите думи с много букви, които не можеха да тичат. В неговите уста те ставаха огромни диагнози, от които всеки човек можеше да умре. По средата на вечерята Цвета се извини, че има важен телефонен разговор и остави майка си и младия травматолог да дояждат телешкото със сос и пюре. Разбирам, че отиваш при Натали, каза майка й, но не беше учтиво да изоставяш така д-р Томов. Той се обиди. Не можеш ли просто да си родиш дете? Не повтаряй моята грешка, моля те. Просто трябва да помислиш... Знаеш ли, намери някого за няколко седмици. После можеш да се отдръпнеш. Ще отгледаме детето двете.

- Но аз - започваше Света. - Не искам така.

- Нарекла си самотата си Натали - каза лекарката. - Добре. Ще поканя на вечеря доктор Илиев. Разведен е.

- Добре - мънкаше Цвета. Следобед оставаше в учителската стая с Натлия от втори Б клас. Двете четяха разказчета от читанката, пишеха диктовки, решаваха задачи за влакове и параходи.

- Госпожо - каза веднъж Наталия. - По-добре си роди твое дете, защото аз се научих да чета дългите думи. Те вече не са пълни с камъни, а с шоколад, харесват ми и мога да се справя с тях. Нямаш ли си приятел?

- Нямам - отговори Света. - Но това не е важно.

- Вчера майка ти дойде при мене. Каза, че ходиш на онази малката гара всеки ден. Защо? Там влаковете не спират и лавката за вафли никога не работи.

- Харесвам тополите - каза Света.

- Майка ти ми каза да намеря човек, който обича гарвани, и да те заведа при него – добави детето.

- Глупости, това е смешно – измърмори Цвета. - Хайде да решим сега трета задача на страница 67.

- Има такъв човек. Познавам го, но не го харесвам. Много е висок. Ще ти го покажа - майка ти ми каза, че иска ти да имаш деца. Мама има мен, но е в Италия, трябва да спечели много пари там. Ела, трета задача ще си я реша сама. Ако не мога, баба ще ми я реши. Слушай, вярно ли е, че наричаш гарваните и гарата, и тополите с моето име Наталия? Гарван не може да се казва Наталия. И релса не се казва Наталия. Наричай ги просто гара, релси и гарвани. Ела.

Наталия от втори Б клас и нейната учителка полека тръгнаха по алеята, която водеше към кафе „Тясното”.

- Ето го - рече Наталия и посочи щанда за вестници. - Зад купищата разноцветни заглавия стоеше много висок мъж.

Наталия от втори Б клас изтича до продавача на вестници и каза: - Ето я. Тя обича гарвани като тебе - мъжът бръкна в джоба си и подаде на хлапето бонбони. – Не, не ги искам – заяви детето. - Аз я обичам. Не я доведох заради бонбоните ти. Не искам да стои сама с релсите. По-добре да стои с тебе.

Цвета се обърна бързо тръгна назад по алеята.

- Стой! -мъжът бе оставил щанда с вестниците си. Той настигна Цвета, хвана я за ръката, което в никакъв случай не биваше да прави, и й каза: – Онова дете от два месеца ми разправя, че обичаш гарвани.

- Бързам - измърмори учителката.

- Обичам гарата, където ходиш всеки ден. Виждал съм те там.

- Аз не съм ви виждала - каза Цвета.

- Детето искаше да ми даде кутията с цветните си моливи, ако те поканя на среща. Ти си много висок, но тя ще те хареса – каза ми детето. – То ми обади, че ти знаеш думи, които могат да летят като облаци. Пък на мене точно сега ми трябва една кутия с цветни моливи.

Цвета усети, че прихва, знаеше, че трябва да забърза, опита да прогони мисълта за усмивка някъде далече от тая улица. Къде ти. Високият човек срещу нея я гледаше с ей такива светло кафяви очи.

Издателство All Things That Matter Press, САЩ, публикувало през 2012 г. сборника „Време за косене и други разкази” от Здравка Евтимова, от 25 юни 2013 г. започна публикация на специализирана литературна серия „Self-contained Fiction” от произведения до 20 000 думи с новелата на Здравка Евтимова „Отново дъщеря” (“Daughter Again”). Информация за публикацията можете да намерите на сайта: http://www.amazon.com/dp/B00DNFDEZC

Разказът на Здравка Евтимова „Моята среща с 2012 година”, публикуван миналата година в неделната литературна притурка на ежедневника „Уен Хюи”, вестник, разпространяван в цял Китай, беше публикуван в антологията „Най-доброто от страниците на „Уен Хюи”. Преводът на разказа от английски на китайски език е дело на Ху Пейхуа.

Още по темата

26/06/2013

Нашите автори

Като захар в чай

19/06/2013

Нашите автори

Три-четири дни

12/06/2013

Нашите автори

Себастиан

06/06/2013

Нашите автори

Птицата