Три-четири дни

Здравка Евтимова Последна промяна на 19 юни 2013 в 19:00 6234 11

Здравка Евтимова

 

Беше много стар пръстен, златото беше мътно, като слънцето преди да събуди града. Беше тежък пръстен, сигурно много скъп. Името Рада беше издълбано от вътрешната страна. В семейството все някоя от жените се казваше Рада. Вярваха, че радостта върви с това име. Все усмихнати били тези Ради в рода преди нея.

„Ако закъсаме, поне знаем какво ще продадем”, казваше майка й, която също се казваше Рада. Въпреки дълговете за къщата, които ги притискаха и бележките за неплатени сметки, тя се усмихваше точно както трябва да прави жена с името Рада. Дъщерята също се казваше Рада, малката Рада - защото иначе как да се усмихва човек и защо?

Този пръстен, тежък като есента с цялото й злато, стоеше в чекмеджето при петдесетте лева за черни дни и чакаше. Дните бяха черни, но не достатъчно, за да го продадат, пък жени, които се казват Рада, знаят, че черното, дори още по-черно да стане, не е достатъчно страшно. Освен това името им стоеше в пръстена.

Като дойдеше някой черен ден, майката го слагаше и изневиделица някой връщаше двайсетте лева, които му бяха дали в заем преди четири месеца, в друг лош ден младата Рада го слагаше, и така животът им донасяше нещо хубаво от своя скъпернически керван. Бащата беше заминал за Испания от пет години и никакъв не се обаждаше. Сигурно беше намерил испанка там и може би вече имаше друга дъщеря, също Рада, защото това име просто вървеше в семейството. Който веднъж е познавал Рада, не може току така да потъне в Испания. Който е виждал Рада, очите му остават в нея. Хайде, за очите има спасение, но сърцето му остава в нея, това е то, Рада.

Хубав пръстен, тежък. Дай ми го Радо, да го нося един ден, много е оплетено при мене положението. И Рада даваше пръстена. Един ден Калина, момичето от хлебарницата до тях, което си нямаше приятел, го взе. Било й ужасно, сиво, самотно. После Соня, която имаше да връща дванайсет заема, го носи цяла седмица. След нея Кремена, която я болеше глава, и тя държа пръстена, после лелята на Рада, защото синът й беше изчезнал някъде с приятели и го докараха пребит и смазан. Трябваха много пари за докторите. Така този пръстен помагаше на доста хора и когато черното се продънеше някъде, та потънеше далече от народа на тяхната улица, пръстенът на Рада отново си отиваше в чекмеджето, и толкова. Още не беше откраднат, жените го връщаха, и си стоеше най-кротко в шкафа, при ножиците и иглите, защото друго бижу в къщата нямаше. В къщата нямаше нищо друго за крадене, освен един стар компютър, който никак не беше ценен и телевизор, толкова вехт и потъмнял, че по екрана му все се търкаляха футболни топки вместо хора. Старомодна, но запазена кафе машина заемаше най-важното място върху шкафа; тя беше центърът на вселената във всичките стаи.

Така си стоеше тая къща, малка и нищожна на кротката улица. Една вечер - много обикновена щеше да си отмине тая вечер - ако в къщата им не бе пристигнал от Испания бащата на Рада. Двете с майка й и с Кремена, която вече не я болеше глава и Калина, която вече си беше намерила приятел, пиеха кафе. Бяха го направили с кафе-машината, центърът на вселената и на къщата, една кафе-машина, която бащата на Рада беше намерил захвърлена на улицата в Испания и я беше докарал още преди да си беше намерил испанка там. Сега баща й почука на вратата и като го видяха, майката Рада, дъщерята Рада щяха да се хванат за главите, но не се хванаха, защото щяха да уплашат и без това съсипания човек. Той беше отслабнал – вейка; широкото му, някога бяло като захарен памук лице изглеждаше жълта изсъхнала глина. До него, още по-жълта от жълтата глина на лицето му, още по-тънка вейка от бащата на Рада, стоеше жена.

- Това е Снежана - каза бащата. - Тая жена не е испанка, ами е от Сливница. Тя си няма никого. Тя е добра жена. И аз нямам пари, и тя няма пари.

` Жената, която нямаше пари, беше потънала в роклята си. Бе обула тежки обувки на бос крак, косата й отдавна не беше мита, лицето й изглеждаше красиво на Рада, по-красиво и по-младо от това на майка й, макар да беше потъмняло.

- Брат ми не ще да ми даде назаем - каза бащата на Рада. – Изгони ме.

- Може ли една чаша вода? –попита непознатата. Никоя от жените около машината за кафе не се помръдна към чешмата.

- Майка ми ме изхвърли – продължи бащата на Рада. – „Я се махай от тука, Круме” - викна ми тя. – „Една стотинка няма да ти дам” - рече. „Живота си за жена ти ще дам, но тебе, ако имах сила, щях да те утрепя ей тука, пред прага.”

Рада, майката на младата Рада, стана, отиде до чешмата и донесе една чаша вода. Тя я подаде на испанката от Сливница. Жената я взе, пи жадно, погледна старата Рада, избърса устата с опакото на ръката си и каза:

- Може ли още малко?

- И при Мишо ходих – обади се бащата на Рада. – Ама той беше зает. „Не мога да ти отделя време, приятел, и пари не ми искай, щото няма да ти дам. Всичко си профукал.” Сигурно не хареса Снежа. Ама тя като се облече, не е като сега. Тя като се облече, става… - той махна с ръка и не каза каква става Снежа като се облече.

- Аз съм Снежа – каза жената.

- Няма при кого да отида, Радо – обърна се бащата към старата Рада. – Дъщерята…Какво… какво хубаво момиче си я отгледала. Добре. Няма къде да отида, идвам при тебе.

Най-обикновена есен беше навън, един топъл ден без дъжд, после дойде студена вечер с дъжд. Дърветата на улицата, липи и ясени, вече нямаха листа. Луната, любопитна както винаги, обхождаше облаците и търсеше нещо под тях.

- Още пазите старата машина за кафе – възкликна бащата. – Тя правеше хубаво кафе, чудя се защо ли я бяха изхвърлили. Дали ще е удобно да дадете една чашка на Снежа?

Никоя от жените не даде една чашка кафе на Снежа.

- Идвам при тебе, Радо – повтори бащата на младата Рада. – Другите ме изхвърлиха. За себе си няма да те моля за нищо. Само „благодаря” искам да ти кажа, че сама отгледа моето момиче. Виж го какво е хубаво. Какво хубаво момиче е станало.

Никой нищо не каза. Зад прозорците есента се разшета и започна да подрежда небето – облаците се изпокриха, звездите лъснаха отгоре, време само за слани. Навън бяха останали недообрани чушки. В Испания по това време положително нямаше слани. В Испания имаше само испанки, но Снежа не беше испанка. Беше от Сливница.

- Гледам, нищо ново не си купила, Радо. Хладилникът си е старият, печката ти още по-стара и пералнята ти стара. Няма да ти искам пари, пази ги за детето. То е много хубаво момиче. Като картинка. И ти си хубава, малко си поостаряла, но пак те бива. Не ти искам пари.

- Я питай дали баща ти е гладен – каза голямата Рада на малката, но момичето не попита това.

- Носиш ли ми нещо от Испания? – попита то.

- Не можах да спечеля пари – каза мъжът. Помълча, потупа жената със жълтото като глина лице по рамото, обърна се към голямата Рада и каза:

- Радо, знам, че имаше един пръстен. Слагаше си го като дойдеше черен ден и ми казваше, че ти помага. Казваше ми, че си го давала на братовчедката ти и на сестра ти, като дойде някой черен ден при тях. Казваше ми, че си го давала на комшийки. Може ли…

Кремена, който вече не я болеше главата, съвсем никак, изтърва чашата си с кафе и тя изтрополи върху масата. Кафето се разля и образува кафяво езеро върху мушамата.

- Казваше ми, че тоя пръстен помага – продължи бащата на малката Рада. – Дай тоя пръстен да го поноси Снежа. Да го задържи четири- пет дни. Ще ти го върна, Радо. Обещавам ти.

Есента навън пощуря. Започна да мете улиците, опита се да изхвърли нощта някъде далече, но нощта не помръдна от мястото си и стана още по-тъмно.

- Ти обеща че ще пращаш пари, но не прати нито един път – каза Кремена, но бащата на младата Рада не й обърна внимание.

- Ти си добра жена, Радо – каза той. – Сега е черен ден за Снежа. Цяла година е черен ден. Само три-четири дни да го поноси и…

Рада, уж голяма, не каза нищо. Малката Рада не знаеше какво да прави.Кремена също не помръдваше. Чудеха се накъде да погледнат. Голямата Рада се изправи. Стиснала уста, за да не изтърве някоя дума, тя се обърна настрана, да не се виждат очите й. Пое към чекмеджето, където кротко стоеше пръстенът, тежък като есента.

Протегна ръка – измъчена ръка, видяла много работа и малко пари – и отвори чекмеджето.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

14.08 2013 в 19:59

♥!

23.06 2013 в 13:04

Бихте ли споделили с нас нещо за себе си, което малцина знаят за Вас?
Имала съм щастливо детство, щастлива младост и сега карам щастлива средна възраст. Само аз зная как понасям това.

20.06 2013 в 23:28

http://www.public-republic.com/zdravka-evtimova
ПРОФ сега ще ти се отвори

20.06 2013 в 23:19

http://www.public-republic.com/zdravka-evtimova-СПЕЦИАЛНО ЗА Професор Балкански казва:

20.06 2013 в 23:17

http://www.public-republic.com/zdravka-evtimova-СПЕЦИАЛНО ЗА Професор Балкански казва:

20.06 2013 в 18:16

Благодаря !Познавам разказа,но с удоволствие го прочетох отново!Бъди здрава и все така успешен
душеприказвач!Радосвета

20.06 2013 в 12:34

До ПРОСТАКА Балкански:Говедо...поне в тази рубрика не се намесвай.Ти не можеш да разбереш величието на чувствата.....Пиши само под политическите статии.....макар, че и там нещата не са ти ясни.

20.06 2013 в 11:09

Чета редовно разказите Ви!
Да казвам, че ми харесват и да Ви хваля, е излишно. Вие сама си знаете какво сте като писател и като човек.
Просто е добре и е радост за мен, че има такива люде все още по нашия балкански край, по нашия български "рай"!
Хубав ден!

20.06 2013 в 10:48

Offnews, непрофесионално е да публикувате такива любителски и замазани снимки с лошо качество, правени вероятно с телефон от нисък клас, особено когато става дума за ваши редовни автори...

20.06 2013 в 08:10

Разказът е прекрасен не само затова, че разказва история, до болка позната, а защото я разказва по един блестящ начин.
Бъди жива и здрава и продължавай да пишеш омагьосващите си разкази, Здравче!