Продължава от стр. 4

Януари 1934 година.

Самотата – мълчаливият убиец на отлъчените, вече бе единственият спътник на Хабер. Фриц бе абсолютна развалина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше повече от човешкото в себе си, той се скиташе бездомен, забравен, болен и изоставен от държава в държава и от град в град в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се залови. Най-после прави опит да погледне назад, да открие това, което е можел да бъде, да се свърже отново с еврейските си корени. Дори обмисля пътуване до Израел. Алберт Айнщайн е един от малкото хора, които може би от съжаление не прекъсват кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия учен, в което споделя следното:

„…Това е голямата ми болка, големият ми страх – ще успея ли да продължа това, което съм започнал, когато есенните бури на живота ме настигнат и около стъпките ми се спусне студена, печална... мъгла.”

Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока депресия. Колко ли опустошителна е била травмата от онзи ден, в който невръстното момче държеше умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да сложи край на собствения си живот по същия начин – с куршум в сърцето.

Юни 2017, Базел.

Накуцвам върху нелепо изкълчения си ляв глезен по старите улици. Всичко е толкова зелено. Толкова подредено. Базел... тук Херман Хесе е работил в прашнатa антикварна книжарница “Ватенвил” преди повече от сто години. Тук е написал и своето стихотворение „В мъглата“. И той е бил германец, и той – гений, отлъчен от страната си... и той е спечелил Нобеловата награда. Така ми се иска да открия старата книжарница или поне мястото, където някога се е намирала. Но нямам време. Остават ми четиресет минути до влака, Стоя с два карамфила в ръка пред невзрачна каменна плоча. Някъде под нея лежат останките на великия Фриц Хабер.

Смъртта го е заварила тук, в Базел, на 29 януари 1934 година в местен хотел на път за Йерусалим. Влакът вече няма значение – усещам, че ако съм достатъчно търпелив, самият гроб ще бъде благосклонен и ще отговори на моя голям въпрос. Малко преди смъртта си Фриц е направил нещо шокиращо и нелогично. Нещо... нерационално. Написал е завещание и в него е посочил, че иска да бъде погребан заедно със своята първа съпруга – Клара Имервар. Останките ѝ са пренесени тук, в гробището Хьонли, и сега почиват под тази малка каменна плоча редом до мъжа, който отне душата им. Ех, Клара... Понякога човек се отклонява от пътя си, но понякога, по дяволите, пътят решава да се отклони от теб. Съдбата не бе справедлива към Клара Имервар. Захвърли я на перон без влакове, остави я в безпътица и без посока. Но тя не измени на себе си и на своята чистота до последния си миг. На немски Имервар означава “винаги правдива” – колко е хубаво да носиш името, което заслужаваш. Мисля, че започвам да разбирам защо съм тук. Може би човек открива покаяние в погледа на неизбежното и греховете стават по-релефни в блясъка на залеза. Фриц сякаш бе осъзнал нещо много важно в края на дните си. Може би, макар и от гроба, бе пожелал да се пречисти в присъствието на Клара. Може би най-после бе разбрал, че мозъкът и сърцето трябва винаги да бъдат заедно. Може би е искал да изпрати послание до мен и теб. Може би е искал да ни помогне да се изтръгнем от мъглата, в която самият той се лута цял живот. Защото дълбоко в нея дори докоснатият от слънцето може да бъде заслепен от собствената си светлина.

Мъглата... мъглата в нас – тази, за която говори Херман Хесе. Усещаш ли я, далечни приятелю? Тя пристига – банална, рационална и тройно ковалентна. Мъглата, която ни пречи да видим контурите на истината и ни разделя от всичко останало. Тя се стеле, спуска, лепне и пълзи – настойчива, безформена, бездушна маса. Уж прекрачихме в новата епоха, но забравихме да затворим вратата зад себе си. И ето, мъглата пристига от мрачните подземия на най-жестокото столетие в човешката история. Просмуква се през процепите, през мълчаливата апатия, през отвора, оставен от куршума в сърцето на Клара Имервар... като змия, като отровен газ... и ни поглъща. Мъглата е навсякъде, приятелю – на всеки континент, във всяка точка на света. Появява се сякаш от нищото, когато душата започне да изстива по-бързо от тялото. Точно днес – във второто десетилетие на XXI век. Навярно затова съм тук. За да получа предупреждение. За да го споделя с теб. За да сложа ръка на плочата. Да усетя и разрухата, и надеждата, вплетени в трагедията, наречена човечество. Тръгвам си от гробището с карамфил в ръката. Оставих едното цвете на гроба. За другото не намерих сили. Дано зарадва човека, който го намери на седалката във влака за Цюрих...

Точно сега в кафенето „Хенри'с“ на Осма улица.

На масата има четири големи празни чаши. Усещам кoфеина да пулсира чак в слепоочията ми. Дъждът отдавна е спрял. Витрината е потна. Няма мъгла. Писах осем часа – цяла една събота. И знаеш ли кое е най-тъжното? Нито аз, нито ти ще стигнем до края. Не – за съжаление, тази история ще продължава дълго след като аз и ти сме се превърнали в азот. Историята на мъглата. Ние не можем да ѝ избягаме, да напишем края ѝ, да спрем да гласуваме за нея, да я премълчаваме от генерация през генерация. Защо? Защо колкото повече нещата се променят, толкова повече нашите грешки остават същите? Защо след всички тези хилядолетия човекът продължава да бъде най-устойчивото агрегатно състояниe на злото? И защо ли във всичко около нас – дори във въздуха, дебне прозрението, че всяка секунда, всеки миг от нашето съществуване като раса на тази земя е един безкраен и студен сезон – сезонът на мъглите?

Всяка история е машина на времето. Понякога може да ни пренесе дори в бъдещето. Къде искаш да отидем? Сто? Двеста? Триста години напред? Някъде, където сигурно ще сме се променили. Където ще сме сложили край на зверствата, ксенофобията и самоунищожението. Където ще спрем да коленичим безропотно пред олтара на рационалността? Където Фриц Хабер вече няма да се спотайва дълбоко в протеините ни и надеждата веднъж завинаги ще спре да се прострелва в сърцето. Има ли такова място?

18 ноември 2317 година.

Пристигаме. Пътувахме точно десет букви, но тази история вече е много уморена. Протягаме се и се оглеждаме с любопитство. 2017-а е толкова далече зад нас – три столетия в миналото! Какво ли ни очаква? Време е да открием светлото бъдеще. Време е да излезем от този разказ и от машината на времето. Изправяме се и правим своята първа крачка напред... в мъглата.

Още по темата

18/02/2017

Нашите автори

Не плачете за Марика!

27/06/2016

Нашите автори

Отговорът е Науру