Цвете за тебе - разказ от Здравка Евтимова

Симеон я гледаше.

Не можеше да повярва. Беше недоверчив - че какъв да бъде в семейство с още двама братя. За миг да затвори очи и му измъкнали залъка не от устата, от стомаха биха изтръгнали залъка му – за удобство, смлян и обработен. Винаги проверяваше сметката по единайсет пъти. Единайсет– числото на триумфа и самотата на върха - любимата му цифра. Беше свел загубите до нула процента и се гордееше с твърдостта си. Проверката е танц върху черепа на наглия, направил опит да те пързулне

Наталия.

Наталия Иванова Петрова. Гледаше нея и не вярваше.

Освен това въпросната държеше цвете в ръка. Роза. Бяла. Както тогава.

За всеки случай Симеон прибягна до портфейла си.

Портфейлът решаваше безотказно всички въпроси. В него носеше флаш памет, на която се доверяваше повече, отколкото на личната памет в невроните на мозъка си. Този път не използва флаш паметта. Не беше нужно. Извади изрезка от нещо напечатано на хартия – всъщност от уважаван всекидневник, на който се доверяваше бизнес светът. Зачете: Днес, 29 октомври 2025 г. почина нашата скъпа Наталия Иванова Петрова, прекрасен преводач, поетеса, литературен критик. Скърбим за този млад живот, угаснал в разцвета на бляскав творчески подем. Обичаме те, Наталия! Скърбим! Да бъде светло небето ти! От приятелите, твоите любими поети.

Симеон прочете тъжния текст още веднъж. Приятелите, твоите любими поети? Втренчи поглед в жената, изпречила се пред него. Тя държеше цвете.

Както тогава.

Беше свикнал да се владее. Нервите - най-неуязвимото място на човек, решил да живее както желае, бяха силната му страна. Волята му работеше безупречно. Ако някой му подшушнеше, че жената – къртичината пред него – защото той я наричаше къртичина – не е Наталия Иванова Петрова, Симеон едва ли щеше да го удостои с поглед.

Наталия Иванова Петрова беше живяла единайсет месеца и единайсет дни в апартамента на Симеон. В неин акомпанимент той успя за завладее проветривото пространство на върха, а мъж на върха следва да намери дама на връх, еднакъв по височина с неговия. Къртичините изчезваха от живота му, след като изчерпеха предназначението си.

Изрезката от вестника. Цветето в ръцете й. Не го беше забравил. Паметта има и неприятни измерения.

Подножието, както и низините, не интересуваха Симеон, нито го заслужаваха. От личен опит бе установил, че когато личност с качества достигне пост асоцииран мениджър, сменя колата си. В такива случаи годината на производство, компанията производител на автомобила, както и дължината на последния наистина бяха от решаващо значение. Когато личността постигнеше съвършенството на върха или казано по разбираем начин за лишената от въображение част от населението – ако индивидът се издигнеше до позиция главен мениджър, връх Еверест в кариерата, то главният мениджър заменяше дамата на сърцето си (обяснено за по-чувствителните натури – освобождаваше се от съпругата в полза на друга, по-интелигентна такава). Това беше неписаното правило в корпоративния свят, към което Симеон се отнасяше с уважение. Сам бе променил името си – казваше се Станчо, но желаеше име с царствен ореол, защото такова име предизвикваше след себе си царствени последици.

Прочее, Наталия Ивановна Петрова стърчеше пред него, на метри от Safe Insurance билдинг, сградата на корпорацията, наскоро изградена в София. Точно тук Симеон бе завоювал с кръв и неврони позицията главен мениджър. Разбира се, много дължеше на собственика, Филип Провенънс, надменен тип, глупак par excellence, според дълбокото убеждение на Симеон, но той не би го споделил с никого. За нищо на света. След време щеше да сготви невроните на господина както на всички останали дотук. Човек просто трябва да има търпение и гъвкав гръб.

Жената, описана в некролога, не се отместваше от пътя на Симеон. Гледаше го. Лицето й - обло, безинтересно. Очите кафяви. Лунички по бузите. Симеон размаха изрезката с некролога, но не я прочете. Щеше му се да попита – „Дали не се познаваме?“, но главният мениджър не извършва онова, което му се ще. Взря се в безинтересно кафявите очи. Така постъпва психологът – гледа в очите, вдигал брадичката си високо във въздуха, изопнал рамене, за да изглежда масивен. Симеон го направи точно както следва. Жената не постъпи както следва. Не отклони поглед, не се отдръпна, не освободи трасето. Напротив. Очите й потънаха в погледа му. Брадичката й се вдига във въздуха, раменете си се изстреляха нагоре, макар и да не изглеждаше масивна.

- Здравей, Станчо - каза тя.

Когато се запознаха на един от досадните семинари за разширяване мрежата за продажби, Симеон съзря потенциала й – не би се задоволил с добра преводачка. Тя беше категория лукс в каторжния труд на симултанния превод. Отиде при нея – каза й нещо от сорта на – „Името ми е Симеон Симеонов. Впечатлен съм от уменията ви на преводач.“ Наистина беше. Възнамеряваше да се развива и в академична посока. Нямаше нищо против, всъщност надяваше се пред името му да кацне титлата Доктор. Брадичката му, литнала във въздуха, би имала далеч по-бляскаво излъчване. Тази преводачка щеше да прекопае труда му, да го скрои и избродира на английски език. Да, лицето беше обло. Очите отчайващо кафяви, но такъв лингвист – не човек, флаш памет, умееща да се изразява прецизно, точно, своевременно. И ако е възможно - безплатно.

Оказа се възможно.

- Бъркате ме с някого – реагира с равна, уверена интонация Симеон. За да излезеш сух от неприятно влажна ситуация, приказвай бавно. Оставяй широко пространство между думите. И той оставяше.

Не я запозна с приятелите си, разбира се. Запознанство с родителите и братята – в никакъв случай. Оскъдна доза информация по темата. Толкоз. Още в края на първата им съвместна седмица започна да прилага върху преводачката принципите на dark psychology - правилата на успеха. Който приказва малко, чува повече. Научи всичко за нея, тя му го разказа – момиче от малко градче, обезлюдени села наоколо. Копане и плевене в бостана. Самотна, както повечето глупачки. Мълчанието е оръжие. Другият дрънка за себе си. В гимназията я наричали странната Гана, описвали я с изречението „мама има крава на село“. Поплаквала си. Усмихвай се, когато те обиждат. Само тогава усмивката има тежест.

- Не си си променил, Станчо – каза с равна интонация жената, описана в некролога. – С изключение на факта, че си натежал с 10 -15 килограма.

Тя оставяше разстояние между думите. Приказваше бавно. По дяволите.

Симеон се усмихна, макар и да го заболя. Борбата в корпоративния свят е черна. Беше се налял, да. Но ще се оправи.

Ако се усмихваш често, значи си слаб. Държиш ли се прекалено приятелски, ще сметнат за тъп. Симеон не се бе държал приятелски с преводачката. Не се бе усмихвал често. Деляха разходите, следвайки парадигмата (Симеон беше влюбен в съществителното „парадигма“, което го предпазваше като ров пред крепост от неграмотната сган) – всъщност според парадигмата Наталия Иванова Петрова покриваше 60% от сметките, но постепенно Симеон непреодолимо й внуши да поеме 75 %, защото тя живееше в неговия апартамент, ползваше условията на уютен затворен комплекс, пиеше чиста вода, дишаше чист възсух – а всяко чисто нещо си има цена.

Жената вдигна бялата роза и я размаха пред лицето му.

- Помниш ли, Станчо? – усмихна се тя.- Царственото име постига царствени резултати. - Усмивката й беше от пясък. - Единадесет месеца и единадесет дни – думите се търкаляха едва- едва. - Единадесет месеца и единадесет дни спестявах. Да, мама има крава на село. Изпращаше ми пари, след като продадеше млякото. А аз спестявах.

Симеон не желаеше да слуша нелепици. Все пак искаше да разрови мистерията относно изрезката с некролога. Духът му не понасяше мъгляви формулировки.

- Спестих достатъчно, Станчо – равна интонация, спокоен тон, вирната брадичка, изопнати рамене – не и придаваха масивност, въобще не. – Поканих те на екскурзия до замъците на река Лоара. Поех разходите. Ти прие. Мислех, че си по-умен.

Симеон я гледаше, без да трепне. Запази увереността си. Не избухвай. Кряскането ти ще нахрани егото на противника. Мълчи. Усмихни се. Усмивката да остава в кожата, не в погледа.

- Усмивката ти е кожена – констатираха безинтересно кафявите очи. – Стана ли главен мениджър? Време ли е за смяна, имам предвид дамата на сърцето.

Усмивката й е от пясък, помисли си Симеон. В семейство с двама братя очите му непрекъснато го боляха. Беше най-голям, малките хвърляха пясък в очите му, понеже не можеха да го бият. А жената приказваше тихо, равно.

- Веднъж ти прошепна – „Красива си!“. Може би защото бях купила скъпо вино и изпихме няколко чаши. Тогава ме изненада, Станчо. Буквално ме остави без дъх, както се изразяват в корпоративния свят. „Дай ми петдесет евро“ обърна се към мен. Дадох ти. Ти повика старицата, която продаваше рози, предложи й банкнотата, взе цветето и й позволи да задържи рестото. Розата подари на мен. Единадесет месеца и единадесет дни – време достатъчно за превод на английски и внимателна редакция на една докторска теза. Твоята. Пред името ти се появи тиха и мила титла - Доктор.

Той я слушаше. Увереността, която излъчваш, е твоята сила, гласи Dark Psychology. Не избухвай. Не се оправдавай. Не крещи. Ако го сториш, твоята мощ ще стане сила на врага ти. Симеон се владееше. Невроните му бяха от диамант.

- Когато отпразнувахме влюбено Коледа и похарчих последните сто евро от спестяванията си, дори тези от млякото на мамината крава на село, ти ми каза – „Наталия, възнамерявам да скъсаме. Решението ми е окончателно.“

Ноември, слънчев ден, топъл като през май, дори като някой сбъркан понеделник на юни.

- Грешите – заяви Симеон

- Станчо … – грейна пясъчната усмивка. Брадичката вирната към небето, раменете изпънати. – Вече прочете моя некролог, нали?

Ноември е благ в началото. И жесток в края.

- Наталия Иванова Петрова умря - паузите между думите, изречени от облото лице, зееха като ями в стар асфалтов път. – Няма ги вече безинтересните й очи. Няма я кравата на село. Почина странната Гана, която си поплаква. Която спестява пари за екскурзия с принц до замъците на Лоара. Загина преводачката категория лукс. Написано е черно на бяло: Скърбим за този млад живот, угаснал в разцвета на бляскав творчески подем.

Хора, предимно свежи дами, хвърчаха забързани, потънали в уюта на красиви якета - уверени стъпки, удобни маратонки. Това беше един от безопасните, добри квартали на столицата. Бдяха камери, инсталирани на всеки двайсет метра. Сградата на Safe Insurance вдъхваше доверие в гледката.

- Мили Станчо, дойде време да заплатиш твоята част от парадигмата. Аз съм скромен човек. Имам предвид и искам 50% от разходите около замъците по Лоара.

Симеон Станчев за пръв път изневери на хладнокръвието и увереността си. О, скъпото вино, бялата роза! Изненадата на продавачката от размера на бакшиша. Сякаш беше глътнала два букета теменужки. Разходи? Замъци? На него? Разсмя се. Не неудържимо, защото главният мениджър е сдържан във всяко отношение. Беше му весело. Радостното настроение удължава живота. Беше се запознал с една актриса, която не успяваше да го развеселява.

- Смешно ли ти е? – зададе въпрос облото лице на Наталия Иванова Петрова.

Симеон не застана нащрек. Невроните от диамант не подадоха сигнал за тревога в черепа му. Тази тук... Явно е отлепила умствено. Отдавна не се бе забавлявал така. 50%. Моля?

Преводачката бе зареяла поглед в облаците, макар че не беше облачно.

- В семейство с двама по-малки братя баткото се е научил да понася удари. Как ми е жал за него… Ще му трябва сила. Затова му подарявам тази розичка.

Духна лек ветрец. Жълти листа изоставиха клоните на дърветата и решиха да се преместят върху плочките на тротоара. Кварталът беше чист, десетки анкети и проучвания го посочваха като една от най-престижните локации в София. Съвсем близо се виждаше спирка на метрото.

- Ти си луда – каза Симеон.

Още преди да достигне върха, мениджърът беше овладял умението да насища думите с тежест и авторитет.

- Има нещо важно, Станчо….

Вместо многоточие погледът й го засипа с пясък. Денят беше слънчев, сигурно в три следобед якетата щяха да станат излишни.

- Идеята за некролога беше изцяло моя – изрече дразнещо бавно Наталия Иванова Петрова. Не е за вярване как преводач категория лукс може да се превърне в тъпа лелка.

- Изчезвай.

Симеон хвърли бялата роза в близкия кош за отпадъци. Жената направи крачка встрани. Безинтересните кафяви очи го наблюдаваха.

- Станчо - продължи да налива от пустото в празното безинтересното й лице. – Помисли за петдесетте процента.  Искам ги.

- Изчезвай!

Наталия Иванова Петрова пое бавно към спирката на метрото. Симеон я наблюдаваше. Питаше се дали щеше да я издържи единадесет месеца и единадесет дни, ако не му беше нужен отличен превод на докторската теза. За всичко е необходимо търпение и гъвкав гръб, за кой ли път заключи той. Наталия Иванова Петрова не беше изминала повече от метър, когато се обърна назад. Безинтересните й очи не се опитаха да попаднат в погледа на мениджъра. Може би слънцето я заслепяваше.

- Преди седмица се омъжих за Филип Провенънс - изрече високо тя. Пространството, което бе оставила между думите, имаше особено въздействие.

Дясната ръка на Симеон се вдигна рязко нагоре и притисна гръдния кош в областта над сърцето.

А денят беше топъл. Направо прекрасен.

Следете новините ни в GoogleNews