Ма­рия (разказ на Деян Енев)

Деян Енев 18 март 2014 в 09:59 22758 0

Деян Енев
Деян Енев

По тро­то­а­ри­те сто­я­ха куп­чи­ни че­рен сняг, но в не­де­ля на обед се по­ка­за слън­це и не­на­дей­но пад­на дъжд, кап­ки­те вед­на­га зам­ръз­на­ха и гра­дът запри­ли­ча це­ли­ят ка­то напра­вен от стък­ло, с иск­ря­щи ел­ма­зе­ни ръ­бо­ве. Асен из­ле­зе да си ку­пи вест­ни­ци, прис­ви очи и раз­б­ра, че не му се при­би­ра вкъ­щи, при тро­хи­те по ма­са­та, при не­опра­ве­но­то лег­ло и пъл­ни­те пе­пел­ни­ци, при тор­бестия ан­цуг, кой­то му слу­же­ше и за пи­жа­ма, при ръж­дя­са­ли­те ги­ри, при не­до­че­те­ни­те и по­тъ­на­ли в прах крим­ки на по­да, при си­не­о­ка­та де­сет­го­диш­на си­ам­ка, ко­е­то си е напра­во ба­бич­ка за ед­на кот­ка, при за­ле­тия с ка­фе и зах­лу­пен все на пе­та стра­ни­ца учеб­ник по биз­нес ан­г­лийски. Той преско­чи ле­де­на­та пла­ни­на на тро­то­а­ра и хлът­на в от­срещ­но­то ка­фе­не. За­ве­де­ни­е­то бе­ше праз­но. От­го­ре на ба­ра има­ше те­ле­фон. Зад ка­фе­ма­ши­на­та ед­но мом­че и ед­но мо­ми­че се це­лу­ва­ха.

– Мо­же ли да се оба­дя? – из­каш­ля се Асен.

Мо­ми­че­то вдиг­на пог­лед. Има­ше чуд­но кра­си­ви еги­пет­ски очи, из­дъл­же­ни и за­га­дъч­ни.

– Мо­же – ка­за то.

Асен граб­на слу­шал­ка­та и в съ­щия миг из­сти­на. За­що му бе­ше всич­ко то­ва? Той пог­лед­на ча­сов­ни­ка си. Един и по­ло­ви­на. Най-глу­па­во­то вре­ме. Поста­ви слу­шал­ка­та об­рат­но в гнез­до­то на апа­ра­та и пог­лед­на без­по­мощ­но към два­ма­та зад ба­ра.

– Ед­на вод­ка – ка­за. Из­ча­ка да му си­пят, от­пи от ча­ша­та, пог­лед­на дъл­ги­те, бо­я­ди­са­ни в кър­ва­во­чер­ве­но нок­ти на мо­ми­че­то, ко­и­то пак бя­ха за­поч­на­ли да драскат гър­ба на мом­че­то, тръсна гла­ва, вдиг­на слу­шал­ка­та и наб­ра шест­те циф­ри.
Ма­рия вдиг­на на тре­то­то поз­въ­ня­ва­не.

– До­бър ден – ка­за Асен. – Пи­ца­ри­я­та ли е?

– Кой е? Асе­не, ти ли си?

Асен мъл­че­ше. Пре­мести слу­шал­ка­та в ля­ва­та си ръ­ка, из­ва­ди ци­га­ри­те си, за­па­ли ед­на и шум­но из­пусна ди­ма.

– Как­во има? – по­пи­та Ма­рия.

– Ало, пи­ца­ри­я­та ли е? Иска­ме да си по­ръ­ча­ме най-го­ля­мо­то “Кал­цо­не” за вкъ­щи.

– От­къ­де се обаж­даш?

– От гра­да – от­вър­на Асен и до­пи вод­ка­та. Сет­не напра­ви знак с ръ­ка да му на­ле­ят още ед­на. Мом­че­то взе ча­ша­та му. В коса­та му има­ше бял ки­чур. Ма­рия мъл­че­ше.

– Там ли си? – по­пи­та Асен.

– Там съм.

– Ма­рия, хай­де да се ви­дим.

– Се­га ли?

– Се­га – ка­за Асен. И про­у­мя за­що не тряб­ва­ше да се обаж­да. Ако Ма­рия му ка­же­ше “не”, ня­ма­ше да го по­не­се. Просто ще­ше да от­ка­чи. Бе­ше из­дър­жал тол­ко­ва вре­ме, но се­га ще­ше да от­ка­чи. От­пи от вод­ка­та и от­да­ле­чи слу­шал­ка­та, за да не се чуе как прег­лъ­ща. Гла­сът й дой­де до слу­ха му мно­го да­ле­чен, ся­каш Ма­рия се бе­ше сма­ли­ла и мо­же­ше да се по­бе­ре в ше­па­та му. И там, от ше­па­та му, не­що ви­ка­ше.

– Как­во каз­ваш? – по­пи­та той, раз­г­леж­дай­ки вни­ма­тел­но ко­ло­во­зи­те на дясна­та си длан и ка­фя­вия от ци­га­ри­те по­ка­за­лец.

– Асе­не, аз се омъ­жих – ка­за Ма­рия. – Не ми звъ­ни по­ве­че. Ало, чу­ваш ли ме?

– Доб­ре – ка­за Асен. Оне­зи бя­ха спре­ли да се це­лу­ват. Зат­во­ри те­ле­фо­на, пла­ти вод­ки­те, без да ги пог­леж­да в очи­те, и из­ле­зе на­вън. Дъж­дът бе­ше спрял. Стък­ле­ни­ят град бе­ше из­чез­нал. Ули­ца­та бе­ше чер­на и мръсна. Фа­са­ди­те на сгра­ди­те бя­ха мок­ри. Зад стък­ло­то на един про­зо­рец на вто­рия етаж ви­дя ли­це­то на ня­ка­къв ста­рец. Ста­ре­цът го гле­да­ше. Асен се вто­ра­чи в не­го. Ста­ре­цът вед­на­га се скри, ся­каш го обез­г­ла­ви­ха.

До­лу, на кръсто­ви­ще­то, ча­ка­ха так­си­та. Асен си пред­ста­ви как присти­га с ог­ро­мен кор­теж при Ма­рия, шофьо­ри­те на­ду­ват клак­со­ни­те, от­ня­къ­де се по­я­вя­ва и ор­кестър, три­ма ви­о­ле­то­ви ци­га­ни с тъ­пан, акор­де­он и кла­ри­нет, акор­де­о­нът се кач­ва пръв по стъл­би­те и ди­ха­ни­е­то му раз­мят­ва из­т­ри­вал­ки­те, тъ­па­нът по­ди­ре блъска ка­то чук и ця­ло­то стъл­би­ще се тре­се, а сто­ма­не­ни­ят лъч на кла­ри­не­та над­ни­ча дръз­ко и страш­но във вся­ка вра­та и ето, нак­рая всич­ки спи­рат пред вра­та­та на Ма­рия. Асен се об­ля­га на звъ­не­ца и Ма­рия ще не ще тряб­ва да от­во­ри…

Вкъ­щи Асен си напра­ви ка­фе, из­пи два бе­нал­ги­на, заста­на прав до про­зо­ре­ца и се заг­ле­да на­вън. Зд­ра­ча­ва­ше се, пак бе­ше поч­нал да ва­ли сняг. Си­ам­ка­та се отър­ка умо­ре­но в кра­ка­та му.
На вра­та­та се звън­на и Асен оти­де да от­во­ри. На пра­га, об­си­пан със сняг, за­дъ­хан и го­лог­лав, сто­е­ше хла­па­кът с бе­лия ки­чур от ка­фе­не­то от­сре­ща.

– По­ръ­ча­ли сте пи­ца “Кал­цо­не”. Ето. Вни­ма­вай­те, че па­ри.

По­да­де му ку­ти­я­та и хук­на на­до­лу по стъл­би­те.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови