Не плачете за Марика!

Току-що пристигнах в Дийст. Никой не ме посреща, така че тръгвам сама по мрачните средновековни улици. Единственият ми спътник е мълчаливият безкомпромисен студ, но той не ме притеснява. Не съм очаквала слънце и топлина – тук поведението на месец февруари никога не се е отличавало с изобретателност. Идвала съм в това градче и преди, но този път причината е по-особена. Днес отивам на гости на Марика... великата Марика. Няма дори да почукам на вратата – не е нужно – прекалено близки станахме в последните години. Просто ще вляза – знам, че ме очаква. 

Но нека ви върна няколко месеца назад – на лекоатлетическата писта в Рио. Септември е и тропическият въздух е наситен с влага... и напрежение. Аз обаче съм спокойна – свикнала съм да печеля. Очаквам победата, и то не понякога – винаги! Вярвам, че всяко състезание е мое. Упоритост, методичност и последователност – тайната на моя успех е простичка. Рано или късно надделявам над конкуренцията. Но тези две изумителни жени, летящи пред мен, са толкова силни, толкова бързи, толкова издръжливи... трябва веднага да заменя възхищението си с целенасоченост. Съмнението е майка на провала и затова не се съмнявам – знам, че ще ги настигна! Двете легендарни жени... Мишел и Марика. Ще се добера до тях... с цената на всичко.

Пистата е гладка само за тези, които не я познават. В моменти като тези човек усеща всяка една от хилядите ѝ тръпчинки – настръхналата кожа на тартана. С всяко движение вибрациите ѝ минават на вълни през цялото тяло и потъват една по една някъде дълбоко в костите. Не бих казала, че 400 метра ми е любима дисциплина – предпочитам дългите дистанции. Изоставам катастрофално още на старта.

Някъде далеч пред мен е Мишел Стилуел. Проклетата канадка! Не ме дразни. Не! По-скоро ме вбесява начинът, по който лети в четвърта пътека – с дива, свръхестествена скорост. Не ѝ ли стигат четири златни медала? Дразня се, когато я наричат легенда, но дори и аз трябва да се примиря с истината – просто няма друга като нея. Режимът ѝ не граничи с лудост, защото между тях отдавна няма граница.

Треньорският ѝ щаб изчислява най-малките променливи. Всяка калория в храната. Всяка част от екипа. Дори влезе в аеродинамичен тунел, за да намери начин да намали съпротивлението на въздуха по време на състезание. Затова се появи преди четири години в Лондон с коса, прибрана в специална, прилепнала за главата ѝ шапка. През зимата е в Австралия с месеци, за да не спира подготовката си на открито. И това е само част от нейния епос. Мишел е толкова популярна в Канада, че се озова в парламента, а в момента е министър на социалното развитие на Британска Колумбия. Да, съвсем сериозно: министърка шампионка! Има и съпруг, а синът ѝ е вече петнайсетгодишен. И всичко това го е постигнала след инцидента…

Понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Мишел Стилуел започна втория си живот едва седемнайсетгодишна. Тийнейджърска му работа – возила се на конче на гърба на приятелка. В собствения си дом.

Приятелката ѝ се препънала и я изпуснала. Мишел паднала назад по стълбите към мазето. Казват, че е оцеляла по чудо, но счупването в гръбначния стълб било ужасяващо и необратимо. Операциите я спасили, но след тях пристигнали усложненията – Мишел нямало да може да движи краката си и пръстите на ръцете си. Оттогава се опитвам да я настигна. От този ден, в който на самия ръб на зрелостта трябваше да се прости с единия си живот и да започне следващия.

Някои хора се отчайват в такива моменти. Потъват в тресавище от депресия... и остават завинаги на спирката, където ги е свалил автобусът на нещастието. Решават да съществуват в онзи живот отпреди инцидента... животът, който вече не съществува. Но големият, серпентинен въпрос, който самата аз често си задавам, е дали всъщност съществуваш, ако съществуваш само в нещо, което е спряло да съществува? Мишел не искаше да живее по този начин и хвана следващия автобус. И ето че вече двайсет и пет години не можем да я настигнем – нито аз, нито толкова много други жени, които я гонят с десетилетия по писти и стадиони. Аз не наричам спортисти като Мишел Стилуел параолимпийци. Проумяла съм това, което е очевидно за всеки, който е успял да вникне в техните безумно тежки дисциплини. Те са си олимпийски шампиони и няма какво да се слага в скоби, тъй като просто са най-добри в това, което правят. Настанете една здрава спортистка в състезателния стол и Мишел ще я отнесе поне с двайсет метра.

Не знам дали споменах – аз не се впечатлявам лесно, но първото ѝ олимпийско злато смая дори мен, госпожица Невъзмутимост. Защо? Защото го спечели в Австралия като състезателка по баскетбол в инвалидни колички. Само да ви напомня, че това е човек, който не може да сгъва пръстите на ръцете си! След Сидни олимпийската шампионка по баскетбол се преквалифицира, превземайки с гръм и трясък спринтовите дисциплини в леката атлетика. В Пекин нямаше кой да я победи – Стилуел смаза конкуренцията на 100 и 200 метра и се върна в Канада с два златни медала. Последваха световни титли и рекорди. Победи... триумфи… хегемония! Лондон беше зад ъгъла и дори стихия не можеше да я спре. Докато… докато не се появи нещо далеч повече от стихия – нещо диво и неукротимо на име Марика!

Виждате ли я? Тя е развилнялото се русокосо тайфунче, което в момента се носи по пистата в Рио в трета пътека и отчаяно се опитва както да настигне летящата канадка, така и да се откъсне от мен. Тя – вечно усмихнатата и приветлива Марика Вервурт – родена и израснала в сърцето на Фламандска Белгия, във ветровития Дийст, по чиито улици бродя в момента. Тя – единствената атлетка, дръзнала да посегне на хегемонията на легендарната канадка. Да я предизвиква в продължение на години. Да мачка рекордите ѝ. Да ѝ отмъкне златото в Лондон. Да я победи на световни първенства и турнири. Всъщност трябва да ви призная, че точно заради нея сме тук, в този разказ. Не заради Мишел и не заради мен. Иска ми се да разберете жертвата, която правя, за да ви разкажа нейната история – толкова мразя да говоря, да се спотайвам неумело сред думите си. Чувствам се като бежанка в собствения си монолог. Предпочитам благородния метал на мълчанието. Предпочитам действието. Но повярвайте ми, Марика Вервурт си заслужава разказа. И нейният живот е разделен на две части. На „преди“ и „след“. Но нейното „след“... О, нейното „след“ е единствено по рода си!

Да вземем днешните проклети 400 метра. Не усещам умора – напротив, нося се с всички сили след двете спринтьорки. Канадската министърка е твърде далече... С надежда да я настигне, русокосата белгийка блъска гумите с неистова ярост и скъсява разстоянието. Изоставам по малко с всеки оборот на техните бясно въртящи се колела... и започвам да се примирявам с горчивата истина – днес няма да спечеля. Няма дори да завърша. Е, и?! Много важно! Нали вече ви казах – предпочитам дългите дистанции. Въпреки нечовешкото усилие Марика не успява да задмине великата канадка. Стилуел печели петия си златен олимпийски медал, а белгийката остава втора. Но на мен ми става малко криво не толкова за мен, колкото за победителката, защото... стадионът е на крака и публиката скандира: „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“.

Това всъщност е напълно обяснимо. Всички някак си искаха тя да победи. Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, което ще ви накара да изтръпнете? Само дни преди да пристигне в Бразилия, ей така, без да иска, Марика шокира целия свят. Някой я попита за плановете ѝ след Олимпиадата, а тя съвсем невинно и спокойно отговори, че Рио е нейната последна мечта и в подходящия момент след Игрите ще сложи край на… живота си. И знаете ли – други може и да са си прехапали устните от изумление, но аз самата не бях изненадана, защото знаех... знаех точно откъде е минала, за да стигне дотук – до своето последно състезание, до тези думи, до това решение.

Познавам я от дете и я помня каква машинка беше още тогава. Колоездене, тенис, атлетика... мачкаше във всичко! Не ѝ се отдаваxa само дисциплините, които още не беше опитала. Биеше дори момчетата на нейна възраст. И всички я обичаха. Съученици, учители, съграждани. Понеже се познаваме, ще ви кажа защо – защото няма такъв характер! Това момиче не е човек – тя си е един свръхсоциален, екстровертен, ухилен до ушите енергокомбинат. Заразява с ентусиазъм всички около себе си. От тези хора, които не могат да стоят на едно място и са в състояние да дарят душа дори на най-мъртвата компания. Пет секунди! Пет секунди ѝ трябват, за да ви очарова. Логично – като ученичка имаше безброй приятели и беше с перманентна покана за всеки купон. Предричаха ѝ бляскаво спортно бъдеще… докато не пристигна онзи злощастен момент, в който усети нещо странно в бедрения си мускул... някаква слабост... някаква непозната, мистериозна болка.

Диагнозата бе смазваща – дегенеративно заболяване на гръбначния стълб. Лечение няма. Болестта просто пристига с бавни, но неумолими стъпки и едно по едно те отнема от всяко нещо, което обичаш. Едва петнайсетгодишна, Марика Вервурт трябваше да се вгледа в най-страшната бездна... и някак си да устои, без да полудее, когато бездната отвърна на погледа ѝ. На двайсет и една годишна възраст Марика излезе от поредното си безкрайно посещение в болница в инвалиден стол. Болестта бе отнела краката ѝ завинаги. Така започна вторият ѝ живот. Този, заради който и аз се сближих с нея. Нейното голямо, мъчително и триумфално „след“.

Честно да ви кажа, между нея и Мишел не съществуват особено топли чувства. Те не са от съперничките, които се обичат, но ако ме питате мен, имат много общо помежду си. С една разлика – болестта на Марика е ненаситна... и омаломощаващо болезнена. Истината е, че медалите ѝ имат две страни. Хората – те виждат само едната – бляскавата. Тази, която отразява летящата по пистата, силна, усмихната, печелеща титли Марика. Но медалът има и друга страна – страна на страдание, нечовешки болки и сълзи. Всеки ден, всеки час, всяка минута са битка с настоящото изтезание и с разбирането за... неизбежното бъдеще. Вижте, поне според мен съдбата не е приятел на Марика. По-скоро е пъклен, изобретателен злодей, който винаги намира начин да ѝ поднесе вълна след огнена вълна от нови препятствия и мъки. Знаете ли, че Марика понякога губи съзнание от болка? Че не може да спи? Че страда от такива конвулсии, че родителите ѝ трябва буквално да се борят с гърчещото ѝ се тяло, за да я задържат на леглото?

Аз самата се чудя понякога как издържа. Може би тайната е в нейните любими думи. Тя ги повтаря непрекъснато: „Когато една врата се затвори, винаги ще се отвори друга. Трябва обаче да повярваш, че я има, и най-вече... да искаш да я откриеш!“.
Не че искам да класирам човешкото страдание, но има нещо особено смазващо в това да си бил елитен атлет, човек, създаден за спортни подвизи, и след това да бъдеш хвърлен на инвалиден стол завинаги. Не ѝ беше лесно на Марика, но тя вярваше в своята собствена приказка – приказката за вратата. Когато една се затвори, се отваря друга. И тя реши да я намери и да натисне бравата. И се хвърли като побесняла да тренира тялото, което ѝ беше останало, и да участва в триатлони... През 2007 година дори се добра до легендарния „Айрън мен“ в Хаваите. Два километра и половина плуване – само на ръце, разбира се, после 112 километра в специално колело и накрая за десерт – пълен маратон в количка. Няма да повярвате, но и това не можеше да ѝ изтощи енергията. Марика Вервурт беше станала стоманена – започнаха да я наричат Звяра от Дийст. Беше в такава форма, че имаше мускули на места, на които другите хора нямат места!

Беше щастлива! Имаше усещането, че надделява над собствената си съдба. И в този момент болестта направи следващата си крачка и ѝ отне физически възможността да се състезава в триатлони. Вратата бе затръшната безцеремонно, категорично и завинаги. И Марика отвори следващата – в търсене на независимост от оковите на парализата тя откри водолазното гмуркане. Даваше ѝ усещане за свобода и безтегловност. Но и тази врата не остана отворена задълго. Сатанинската болест ѝ изпрати нови жестоки спазми в мускулите и лекарите решиха да имплантират в тялото ѝ специална помпа, която да инжектира лекарство директно в гръбначния стълб. Това направи гмуркането невъзможно. Марика се огледа и за пръв път в живота си получи усещането, че всички проклети врати са затворени. Че отникъде не идва светлина. И потъна в жестока депресия. Бе решила да сложи край на живота си още тогава, през 2008 година.

Следва на стр. 2

Още по темата

06/12/2016 Нашите автори

Ако трябва да питаш

30/04/2016 Нашите автори

Защото искам да сънувам

05/07/2014 Нашите автори

За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове

Следете новините ни в GoogleNews