Доскоро думата „технократ“ се използваше в публичния живот в негативен смисъл и изразяваше снизхождение, ако не и презрение към определен тип хора. Да бъдеш технократ означаваше да си обладан от дух на екзистенциална и социална безчувственост. Да се ръководиш в мисленето си само от съображения за ефективност и полезност (на предприеманите начинания), се разглеждаше като белег на пренебрежително отношение към човешките последици от тях.

За технократите се смяташе, че са праволинейни хора, следващи изискванията само на обективното научно знание и строгата логическата обоснованост на възприеманите от тях възгледи, хора които оставят настрана всякакви други съображения, вкл. и съображения от ценностен характер. От тях по определение се очакваше да спазват идеологическа и политическа неутралност, а следователно и да нямат властови амбиции.

Конкретният повод за написване на този текст е новината, че група граждани са основали нова политическа партия – „Технократи за България”. Този любопитен факт се вписва в две засилващи се напоследък тенденции: първо, преобръщането смисъла на думата „технократ”, респ. социално-политическата функция, която се отрежда на определяните с нея хора и второ, водещата роля, която мнозина съвременници отреждат на техниката в настоящия и бъдещия живот на хората. По-долу ще ги анализирам накратко.

Очевидно днес мнозина смятат, че да бъдеш технократ е желано качество, будещо гордост. За тях тясната специализация и подчертаният прагматизъм в мисленето са предимство, а не недостатък. Инструменталното отношение към вещите и хората, както и социалното инженерство, се превръщат в норма за този тип хора. Те смятат, че компетентността в дадена област на науката и техниката е достатъчна предпоставка, за да влязат в държавното управление, където да приложат своята тясна експертиза във всички обществени сфери. Хората с технократична нагласа имат склонност към формализъм и количествен анализ на всички явления от действителността. Според тях стандартизирането и алгоритмизирането на човешките дейности е универсален способ за подобряване на тяхното качество и производителност. Технократите биха искали да се внедряват без забавяне всички технологични новости, без да се изчаква с оценката на разнообразните им ефекти върху човешкия живот, вкл. негативните.

Смятам претенциите на съвременните технократи за пряко участие във властта за неоснователни и дори опасни. Държавното управление е специфична дейност, в която не бива да се прилагат пряко модели за действие, подходящи за технологичната сфера. Политиците упражняват професия, която няма инженерен характер. Те следва да бъдат широко скроени хора, а не коне с капаци. Мащабът и времевият хоризонт на мисленето им би трябвало да са максимално големи. Това не означава, че тези визионери не се нуждаят от експертизата на специализираните в конкретните социални области консултанти. Ала на последните трябва да се отреди ролята на хора, даващи съвети, а не вземащи решения. Ако на власт дойдат технократите със сигурност съществено ще се задълбочи и без това будещата тревога тенденция към нарастваща дехуманизация на живота.

През последните десетилетия се наблюдава засилващо се влияние на една нова идеология, която Ювал Ноа Харари нарича „технорелигия”. Тя стъпва върху нарастващото увлечение, да не кажа заслепление, от постиженията на съвременната техника. Тази нова пристрастеност (наркомания) към използване на най-новите технологии поставя ползвателите им в доброволна зависимост (подчинение), които привиждат в тях освобождение от оковите на материалния свят (прикованост към място и време). Преклонението пред божеството на последните модели на дадени технически устройства естествено води до тяхното превъзнасяне и схващане като панацея за решаване на човешките проблеми от всякакъв вид. Поклонниците на новата вяра са убедени, че техническите пособия са вездесъщо средство за постигане на човешкото щастие. Обаче на тях следва да се припомни казаното от Харари, че технологията „никога не е детерминистична и фактът, че нещо може да бъде направено, не значи, че то трябва да бъде направено”. Всъщност хората правят свободен избор дали, кога и как да се предадат в плен на дадена технология.

Засилващата се тенденция към стандартизиране (алгоритмизиране, схематизиране и моделиране) на човешките дейности – свързана с повсеместното внедряване на разнообразни технологии – е колкото полезна, толкова и опасна. Тя е следствие от продължаващото вече няколко века увлечение по математиката, съпътствано от свеждане на качеството до количество при осмислянето на явленията от действителността. Бурното развитие на математизираната експериментална наука, изследваща всички процеси със статистически методи, карат мнозина днес да полагат усилия нормите на тази наука да се узаконят като единствено възможен подход във всяка човешка дейност.

Привържениците на „технорелигията” настояват все по-усъвършенстваните технически приложения да се въвеждат в човешката практика без забавяне, но и без замисляне. Това им усилие се подкрепя от широки обществени кръгове, тъй като е съвместимо с налаганите напоследък в човешкия живот като безалтернативни ценности: „бързина”, „лекота”, „приятност” и „удобство”. Последните обаче не са безспорни, доколкото тласкат хората в рискова за тяхното съществуване и развитие посока. Правят ги по-уязвими за все повече видове катаклизми: природни, медицински, стопански, социални и пр. Създават у тях илюзиите, че от живота могат да се изключат всякакви страдания, а благата да се придобият веднага, без усилия и жертви, стига да се приложат най-новите технически устройства. Ала извънредната ситуация, в която живеем понастоящем, следва да ни отрезви и освободи от подобни илюзии. Тя ни напомня, че важните екзистенциални проблеми на хората не се решават с технически средства, а с човешка солидарност и лична отговорност, наред с постиженията на науката (в случая с коронавируса на ваксината срещу него).

Нужно е да дадем отпор на стремежите хората да престанат да бъдат ценени сами по себе си, да бъдат уважавани заради своето достойнство, а не заради притежаваните от тях технически умения. На третирането им като изпълняващи чужда воля придатъци към технологичните средства, следва да противопоставим искането за ползване от човеците на техните неотменни права и свободи за собствено човешкото им развитие.

Добрин Тодоров, преподавател по философия