Кон: разказ от Здравка Евтимова

- Мечтая си да се отърва от тебе – каза Ячо. – Изчезвай. Не разбираш ли, че вече ми омръзна.

- А ти не разбираш ли, че още не си ми омръзнал – извика Сара най-спокойно, като че човек може са крещи спокойно и да не отмества поглед от очите на Ячо. Те бяха опасни и дълбоки като тенджера с вряща вода, но Сара от тенджери не се боеше. Гозбите й бяха вкусни и съдините й светеха като небесно сияние. – Ще се отървеш от мене, когато ти ми омръзнеш.

Ячо имаше офис, град Радомир, улица „Яворов“21, където поправяше компютри, телефони и всичко, които човек можеше да си представи в дигитален формат. Не дереше до кост откъм цена и бе затрупан с поръчки. Единствената радост в края на седмицата за него не бе Сара, а неговият кон Алекс - нагло същество, чието единствено качество беше, че каквото и да се случи, винаги се връщаше по собствена воля при господаря си. „Алекс вируса“ – така Сара беше кръстила звяра и не пропускаше да набута семки от люти чушки в зоба му. В такива моменти белият злодей преставаше да се носи надменно като прима балерина из жегите на Радомир, а го затваряха в обора.

Статутът на чернокосата Сара в живота на Ячо въобще не беше изяснен. В понеделник собственикът на сервиза за компютри й се усмихваше, когато тя идваше в склада зад офиса с чаша кафе и сандвич. Във вторник и сряда също й се усмихваше, но от четвъртък до неделя включително я наричаше Сяра, заключваше се отвътре, не пожелаваше нито кафето, нито сандвича, оттегляше се на втория етаж, като преди това усърдно залостваше с катинар помещението на партера зад магазинчето, където се подслоняваше Сара.

Тя увисваше – без квартира, без пари, без храна, но за нея това не беше никакъв проблем, защото през понеделника, вторника и срядата, докато траеха усмивките на Ячо, успяваше да събере всичко живо от хладилника му – хляб, сирене, кашкавал. Освен това се настаняваше в стаичката до обора, където от старите ризи и пуловери на Яно си бе спретнала удобно легло върху куп картонени кутии от компютри и таблети. Беше се изучила да заделя овес от дажбата на наглия Алекс. Продаваше го на римляните от близкия квартал - тук ставаше въпрос за нейните приятели ромите, които й даваха кураж в малкото черни минути от живота й.

Поначало мракът нямаше шанс при Сара. Характерът й беше изплетен от жега и бодрост. Когато Ячо заминеше на посещение при любимата си майчица в село Извор, Сара даваше на малките римлянчета да яздят отвратителния вирус срещу пръстенче, тенджера, губер или каквото дребосъците успееха да донесат от дома. После светкавично го продаваше на нищожни цени на Пуст пазар. Вече бе успяла да напълни два буркана със стотинки – и жълти, и бели, които периодично разменяше срещу банкноти при Златан, собственик и мениджър на местния Магазин за всичко в Радомир. Човекът беше стиснат, самотен и по всяка вероятност влюбен в Сара.

Когато Сара не успееше да продаде нищо никому, си го изкарваше на наглия Алекс – конят бе развил огромна ненавист към нея и като я зърнеше, се надигаше на задни крака, пръхтеше, цвилеше и показваше огромните си зъби. Но Сара, естествено, не даваше нито пет нито десет пари за зъбите на този вирус. Нищо на света, дори в Радомир, не можеше да я уплаши.

Тя беше родена в Каварна!

Наглият Алекс, където и да го закараше съдбата, все се дотътряше пред къщата на Ячо, улица „Яворов“ 21, и вирнал глава като знамето пред кметството, чакаше компютърният талант да се покаже на вратата и да го погали между ушите.

- Ставаш непоносима. Хвърляш сянка върху името ми – отбеляза веднъж Ячо, макар че беше понеделник и би следвало да й се усмихва. – Заминавай си.

- Разбери ме. Ще си замина, когато реша. Ако не ти харесвам, ти замини – беше му отвърнала Сара. Понеделник отново се върна във въздуха около тях. Специалистът се усмихна, защото в началото на седмицата в сервиза за компютри се отбиваше любовта, а единственото нещо, с което Сара се справеше, беше любовта. След сряда пръхтенето и цвиленето на Алекс ставаше ужасно, защото Сара си то изкарваше на четириногия вирус – яхваше го и хвърчеше из Голо Бърдо. Конят се опитваше да я метне, да я запокити в Сухото дере, дори насън я гледаше на кръв с големите си, опасни като врящо кафе очи. Но Сара не падаше от коне. Накрая Алекс, уморен, съсипан до кост, с пяна на уста спираше ужасния си галоп и увисваше, не звяр, а парче скъсано въже.

Сара тихо и кротко седеше на гърба му, но не пееше. Съвсем не. Виеше колкото й глас държи на английски език, от който само „Ай лъв ю“ беше с английско потекло. Всичко останало бяха думи от езици, които вероятно съществуваха на други места по земята. Хората от квартал „Арката“, Радомир, които вече бяха изкарали работната си смяна и дремеха у дома, изведнъж изскачаха на балконите. Страхотен глас се изсипваше от къра. Не песен, не хит - облак и жега, звяр и природа, змия и човек фучаха и се прегръщаха в тоя глас. Когато народът в края на краищата видеше Сара на грамадния бял кон, си казваше – „Ей, момиче! Голяма си!“

Отначало не вярваха, че пее тя. Само Златан, стиснатият, самотен собственик на магазина за всичко, вярваше. Как се е родил такъв глас тук, върху тая постна земя? Не се е родил, обясняваше Златан. Дошъл е от Селце. Тя е расла там, в едно дребно място до Каварна, толкова малко, че дори и село не може да се нарече. Какво да ти говоря повече – Селце. Но Сара не се интересуваше от песни. Римляните, които разбираха от гласове, я викаха да пее на сватбите им. Веднъж една баба й целуна ръка Не плащаха кой знае колко - омалелите дрешки на децата й даваха. Тя продаваше спечеленото на Златан. Търговецът праха от прахосмукачката, дето бе чистил магазина си, щеше да купи от Сара, макар да бе циция човек.

Сара учеше нещо в Благоевград, не кой знае какво – даскалица в детска градина искала да изкласи. И добре – поне ще сме сигурни, че хубаво сърце ще пее на дребните. Ще те направя звезда, кълнеше се Златан, но Сара не искаше да става звезда.

Добре, че в седмицата имаше дни (четвъртък, петък, събота, неделя), когато Ячо, компютърният капак, не се усмихваше. От четвъртък нататък Сара яхваше Алекс вируса. Вееше се из полето. Виеше на английски и на всякакви други езици под небето. Някои хора от вой правят песен. Такива ги омесил Господ. Само трябва да са пораснали в Селце.

По някое време, уморила се от английския, Сара се смъкваше от гърбя на коня, плясваше го здраво по гърба, отиваше при бай Златан да измете магазина за всичко и за 22- ри път му отказваше да стане негова жена.

- Не ме плаши, че си дърт - казваше тя. - Не ме плаши, че си стиснат. Плаши ме, че си глупав. Как може да искаш да се ожениш за мене? Аз не струвам нищо.

А Алекс, уж кон, уж вирус мазен, а плуваше като лебед към улица „Яворов“ 21.

- Ще те науча аз тебе – заканваше се Сара. - Утре никакъв овес, лигльо такъв.

Но то се оказа, че не може да има утре. На другия ден, след като Сара бе отишла да нагледа какво може и не може да продаде на братята римляни, се приближи към улица „Яворов“ . Що да види – катинар на сервиза за поправка на компютри, катинар на конюшнята на ненормалника Алекс. От Ячо ни вест, ни усмивка, ни кост. Нито бележка някаква. Да.

Той беше решил.

Край.

Добре. Добре. Спокойно.

Не е никак добре.

Не е спокойно.

Зле е.

Много даже.

Много е зле.

Но никой не може да те изхвърли. Под слънцето има Благоевград и Селце. Да не говорим за Каварна!

Август разви такива жеги, че изсуши листата на черешите. Асфалтът по улиците се разтопи и потече като ликьор, хората се изпокриха. Накъдето поглед хване, все август - без капка влага, без вятър. По полето пещ и огън. Естествено - Алекс, конският зъбобол, хвана света нанякъде и само римляните в квартал „Арката“ – особено малките римлянчета, тъжаха със сълзи на очи. В късните следобеди, когато жегата се смиряваше, дребните викаха: – „Алексчо, душо наша, къде те погреба оня боклук. Оная компютърна ръжда. Ячо! Да го бяхме обрали като хората, а то…

Компютърната ръжда изчезна, Сара потъна незнайно къде. Търсиха я в стаичката до конюшнята. Там още гниеха стари грънци, одеяла, дрехи, които тя търгуваше на подозрително ниски цени. Някои от младежите крякаха песните й на английски, какъвто нямаше никъде по света, дори в Радомир. Тя беше страхотно момиче. Някои, особено Златан, бе решил да пусне кепенците на магазина за всичко и да търчи до Каварна. Да намери Селце. Там да разпита за Сара.

Не го направи, разбира се. Беше стиснат и благоразумен. Защо да си докарва икономически крах! Защо да фалира? За някаква кокошка. Глупачката бе изчезнала по собствена воля както водата в местната мизерна река - тя беше река само през зимата и есента, а в останалите месеци потъваше вдън земя и само солта по камъните напомняше, че там е имало бряг.

Някои от квартал „Арката“ тъжаха. Колко жалко, че момичето няма да завърши за учителка в детска градина. Кой ще да пее на дребосъците с такъв глас – по-широк от космоса, хубав почти колкото Радомир! Казват, че Селце било две крачки от Каварна! Който ходи там на море, да я потърси.

…Това, което се случи вчера, съвсем не се осъществи в Радомир в ателието на компютърната керемида Ячо. Получи се в Църква, най-желаният и хладен квартал на Перник, където имаше само четири осеметажни блока, а останалото бяха къщи, дворчета и гаражи. На самия край в Църква, близо до велоалеята, към един неокосен двор вечер препускаше кон – „препускаше“ е твърде мощен глагол. Конят, очевидно префърцунен и с високо самочувствие, се носеше спокойно като бизнесмен.

Деца се трупаха да го наблюдават - беше бял, не жребец, а сладолед с ванилия. От двора излизаше един господин - въпросният се бе прославил, че поправя компютри, лаптопи, телефони за нищо пари, но очевидно му бяха достатъчно да отглежда този лъскав звяр. Компютърният мозък почесваше коня между ушите и гордо, царствено, като че ремонтираше не лаптопи, а космически совалки, го прибираше в една по-малка къща, превърната в конюшня. Подслоняването под покрив на космическия кораб с опашка се бе превърнало в щастлива гледка за хлапетата от тази част на квартала.

Един ден обаче върху гърба на коня се появи необичаен вързоп – кой бе метнал - одеяло ли, навито на руло, персийски килим ли върху белия красавец? Конят, с присъщата му надменност, се понесе с валсова стъпка към двора, очакван от компютърния му стопанин. Мъжът измърмори: – „Какво, по дяволите!“, но дяволите не отвърнаха нищо. Затова стопанинът се опита за прибере коня по-експедитивно, отколкото го правеше в понеделник. Изведнъж вързопът се разгъна от само себе си. От него изскочи жена с толкова черна коса, като че бе намазала главата си с асфалт.

- Ти! – възкликна човекът, който поправяше компютри на прилични цени. – Пак ме намери.

Жената изпъна рамене, потупа коня, нареди: – „Не мърдай, вирусе!“ - и престъпи към стопанина.

Мъжът преглътна два пъти, изкашля се, изтърси:

- Станала си много хубава.

Жената беше в джинси и омачкана тениска.

- Беше ми домъчняло – изстърга гърлото си той. Тя продължи да мълчи. Десет столетия време се оплетоха в примката на черната й коса. На практика изтекоха три секунди. - Не ми стига въздух – каза човекът. – Започнаха да пишат за гласа ти. Аз… криво е без тебе.

Тя отдръпна назад асфалта на косата си. Заприказва:

– Без този малоумен кон нямаше да те намеря. Знаеш - той се връща при тебе. Откачен е. Всъщност, аз дойдох да ти кажа, че не си никакъв мъж и повече няма да са радваш на моята хубост.

Точно в този миг, след най-смазващата жега от сто години насам – заваля.

- Глупости! – отсече компютърната керемида. – Писаха, че имаш глас. Добре. Но аз въобще не съм ти омръзнал.

В Църква, единствения квартал в Перник с чешмичка на площада, плющеше такъв дъжд, че кафенето до кметството предпочиташе никога да не са го отваряли под това съдрано небе.

- Ще ти омръзна след деветдесет години – извика убедено компютърният човек.

Сара го погледна в очите, които бяха дъжд и вряло кафе едновременно. Конят, бял като пълен подлец, се подготви да я ритне, но номерът му не мина.

- Да му се не види. Прав си – измърмори тя. – Да знаеш колко си прав.

Дали тази дивачка щеше да стане госпожа в детска градина „Миньорче“? Ще е хубаво да има кой да пее на дребосъците там.

Много хубаво дори.

Следете новините ни в GoogleNews