Продължава от стр. 3

3 май 1915 година.

Трагедията си е трагедия – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц заминава на Източния фронт, за да организира нова химическа атака, този път срещу руските войници, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара у дома.

Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско потекло, а немският му патриотизъм започва да поглъща останалата му самоличност. Фриц сякаш иска да надгерманничи германците – готов е да посвети силите и живота си на райха. Изобретява нови пъклени газове и развива далеч по-ефикасни методи за тяхното разпръскване на фронта. Ръководи цели заводи, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ името на злополучния град Ипър). Под неговата егида институтът му изобретява и първите противогази. Химическите оръжия обаче са само част от приноса му към военния епос. По-малката. Амонякът, разбира се, не се използва само за торове. Благодарение на процеса на Хабер, империята получава възможността да произвежда азотна киселина и съответно експлозиви и боеприпаси в неограничени количества. Казват, че без синтеза на амоняк Първата световна война щяла да свърши за броени месеци, тъй като британската флотилия била блокирала водните трасета към южноамериканските залежи от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е отговорен за смъртта на милиони.

Между другото, в светските кръгове отдавна циркулирали слухове за извънбрачните похождения на Хабер и особено за близката му връзка с красива секретарка на име Шарлот Нейтън. Той потвърждава слуховете, като се жени за далеч по-младата Шарлот две години след смъртта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и лъскав пруски шлем.

Берлин, 1919 година.

Войната е вече в миналото, но последствията са навсякъде. Разруха, безизходица и бедност властват из победената Германия. Трябва да се вгледаме много внимателно в самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, за да разпознаем Фриц Хабер. Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е напълно погълнато от лакома гъста брада, а плешивата глава – подслонена от голяма шапка. Но това е обяснимо – когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те смятат за военнопрестъпник, трябва да предприемеш необходимите мерки за дегизиране. Войната бе загубена, но бащата на химическото оръжие отказа да се отрече от сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от куршума, по-... рационален. Как успя да се отърве от военния трибунал, още не е съвсем ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава начело на своя институт. Химическите оръжия са забранени от Версайския договор, разбира се, но той продължава тайно да работи по тяхното усъвършенстване. През следващите няколко години съумява не само да обогати немския арсенал, но и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят своя собствена програма за бойни отровни вещества – най-вече за ужасяващия и изобретен от неговия институт иприт.

Фриц също използва опита си с отровни газове, за да създаде селскостопански пестициди. Един от тях е базиран на цианид и изтребва вредителите с нечувана ефикасност. Наричат го „Циклон“.

1961 година, Йерусалим.

Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо съвсем друго. Очакваше демон от преизподнята, а пред очите си имаше един невзрачен, обикновен, смирен човечец. Писателката е тук, за да отрази делото срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Самата тя бе успяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през 1933 г. Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е неочаквано. По-късно тя ще го нарече „Баналността на злото“. Човекът, изпратил милиони на заколение, гледаше на себе си просто като на бюрократ, следващ безропотно указанията на законно избрания режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога злото е облечено в баналност и мълчаливо послушание, а най-страшните престъпления се извършват в името на логистиката. Айхман бе осъден на смърт. Баналността на злото продължава да живее…

Октомври 1923 година, екватора, Атлантическия океан.

Фриц Хабер спази старинния моряшки ритуал при минаването на екватора. На палубата на кораба „Вюртемберг“ има басейн. Фриц се гмурва в него с елегантен скок, след което предлага три бутилки вино в дар на бог Нептун. Но легендарният химик очаква нещо в замяна от властелина на моретата. Нещо много скъпо. Според официалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но всъщност мисията му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а огромното водно пространство между Германия и нея.

Следвоенните години са истински кошмар. Неописуемата инфлация, съчетана с репарациите, парализира страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и цялата държава са в окаяно финансово състояние. Но Фриц има идея. План, според който би могъл не само да изтръгне любимата си Германия от бедността, но да я направи икономически независима завинаги. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът е колко?! Според Хабер, ако концентрацията е пет милиграма на кубичен метър, от океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц създава изумителен процес и лабораторна инсталация за изолиране на благородния метал от солена вода. За подобен проект не е трудно да се намери спонсор и той е финансиран изцяло от „Металбанк“. Те вярват в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе направил хляб от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо пък не!? Потенциалните последствия от този проект са толкова мащабни в глобален аспект, че строгата секретност е от изключителна важност. Нужен е работен експеримент, както и морски проби от различни точки на планетата. През юли 1923 г. пътническият кораб „Ханза“ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923 пътници. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като екипаж. В търбуха на кораба обаче е построена свръхмодерна тайна лаборатория за анализ, а шестимата съмнителни „моряци“ сноват между нея и палубата в продължение на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за вземане на проби от кораба в движение. Сред пътниците плъзват слухове, че германците работят върху революционен източник на енергия.

Пробите от това пътуване са незадоволителни и екипът на Хабер започва да кръстосва моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на този екстравагантен проект. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света, включително около пермафроста на Гренландия и Антарктика. За огромно разочарование на Хабер, най-богатата му проба е с концентрация 0.05 милиграма на метричен тон, което прави цялата концепция нерентабилна. Фриц е принуден да се откаже, но продължава да вярва, че някъде по света има морски региони с голяма концентрация на благородни метали. Това като че ли е единственият проект на Хабер, който се оказва абсолютен провал.

7 април 1933 година.

Фриц е в окаяно здравословно и финансово състояние. Втората му съпруга го е напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с международния съд, но репутацията му не се отърва от трибунала на световната научна общественост. Милиони хора гледаха на него като на масов убиец, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд отказват да стиснат ръката му.

Фриц е отритнат от света и отлъчен от социалните кръгове извън Германия.

На този ден новото правителство на националсоциалистите, водено от популиста Адолф Хитлер, прие злокобния „Закон за реставрация на обществените служби“. Според него всички граждани без арийско потекло трябва да бъдат незабавно отстранени от обществени позиции. Хабер бе бягал цял живот от еврейската си самоличност и въпреки това бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът, амонякът, Нобеловата награда – нищо нямаше значение. За нацистите той винаги щеше да бъде просто „евреинът Хабер“. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който бе създал, и да уволни брилянтните учени с еврейско потекло, които беше събрал под покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред очите му.

1902 г. Антикварна книжарница Ватенвил

Тук сме за да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от любимите ми книги. Който е чел „Степния вълк“ или „Сидхарта“ знае, че Хесе има усет към поезията. Затова едва ли е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се смятат за шедьоври. Едно от тях се казва „В мъглата“.

Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя несръчен опит да преведа „В мъглата“. Дано да не съсипя напълно неговия мрачен ритъм и елегантна меланхолия:

Колко е странно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и храст,
дървото не вижда дори съседно дърво във гората
и всеки е толкова сам.

Моят живот бе изпълнен с приятели,
когато светът бе облян в светлина,
но никого вече не мога да видя
сега, щом се спуска мъгла.

Така е – не може да бъде наречен мъдрец
тоз, който тъмнина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.

Колко е странно да бродиш в мъглата!
Животът е просто една самота.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкова сам.

Август 1942 година, Освиенцим, Полша

Хилде Глюксман, съпругът ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от ужас души са въведени в голямо бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е любимата племенничка на Фриц Хабер – дъщеря на сестра му Фрида. Децата треперят в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, но в стените на помещението има отвори. След няколко минути през тях започва да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди по-късно всички умират в жестока агония. Газът е пестицидът „Циклон Б“ – създаден в института на Хабер и одобрен за използване от Адолф Айхман. Милиони невинни души са избити като насекоми с него и след това изгорени в крематориумите на Освиенцим. Сред тях са много от най-скъпите приятели и близки на Фриц Хабер.

Продължава на стр. 5

Още по темата

18/02/2017

Нашите автори

Не плачете за Марика!

27/06/2016

Нашите автори

Отговорът е Науру