Отчуждение, отчаяние, самота… Погледът на Малин Кръстев към пандемиите на съвремието

Иво Алексиев Последна промяна на 11 декември 2021 в 20:48 16829 0

С Малин Кръстев разговаря Иво Алексиев

Само ден преди да гледам „Като трохи на прозореца“ с преуспял приятел си говорихме за златните момчета и момичета на 90-те. Тези, които разюздано време - времето на така наречения преход, позлати. Тези които от нищото натрупаха състояния за десетки, а някои и за стотици милиони. Тези, по които обикновеният гражданин въздиша. Които му се струват галеници на съдбата, недостижими щастливци. Какво всъщност направи времето със златните момчета и момичета? Какво се случва в живота им днес? За това говорих с приятеля си. Много от тях той познава лично. В разказите му често присъстваше темата за загуба на житейски смисъл. За объркване и давене в алкохол. Давене до степен, при която дори алкохолът вече е станал блудкав. Вече е спрял да опиянява. В разказите му имаше истории за погубени семейства, за отчуждение, за самозагубване в суети, за самота и … немалко тъга. Гледайки в Младежкия театър постановката „Като трохи на прозореца“, режисирана от Малин Кръстев, си спомних този разговор. Замислих се. След като тези пандемии на модерния свят не прескачат дори финансово най-обезпечените, би ли могъл да се опази от тях редовият гражданин?

Вероятно и Нийл Саймън е имал подобни наблюдения, когато е писал „Като трохи на прозореца/The Gingerbread Lady“. Той е познат предимно с комедиите си, пожънали бляскави успехи на Бродуей. С „Като трохи на прозореца“ навлиза в драматичния жанр. Пиесата дебютира в Plymouth Theatre на Бродуей в края на 1970 г. Саймън безпощадно разкрива отчуждението, отчаянието и самотата, превземащи объркания съвременен човек. Тези болести на модерността, плъзнали като пандемии. Болестите на модерността, върлуващи вече и у нас. А подготвен ли е някой за срещата с тях? Всъщност животът през цялото си продължение ни готви. Въпреки това немалко биват повалени. В постановката има емблематичен момент. Това е моментът, в който една изгубила посока и контрол върху живота си майка засрамено признава, че седемнадесетгодишната ѝ дъщеря я превъзхожда по … зрялост. Отчаяно споделя на детето си: „Когато порасна, искам да стана като теб!“

Саймън се интересува най-вече от светогледа на объркания, когото съвремието е оплело в суети. От светогледа на онзи, на когото съвремието не е разрешило да порасне. Който така и не развива качества и ценности за собствено равновесие. За когото чувството за отговорност си остава неразбираем, плашещ мираж. Който все някога тръгва след алкохола като лек срещу вътрешна какафония. Алкохолът замъглява. Замъглява, но не спасява… Натежава. Повлича в бездъние…

Нийл Саймън използва за търсенията си трима уплашени, безпътни нюйоркчани. Главната героиня Ив е алкохолизирана кабаретна певица, изгубила надежда за професионален успех и лично щастие. Завръща се в дома си от терапия срещу алкохолна зависимост. Очаквана е от приятелят си Джими, който е гей. Точно в този момент Джими е под влиянието на страх от възможността да загуби роля в театрална постановка, от която зависи препитанието му. Да посрещне Ив идва и свръхсуетната ѝ приятелка Тоби. Тоби пък панически се страхува от стареенето. Всячески прикрива белезите му. С духовити диалози Нийл Саймън изследва взаимоотношенията между тримата. Показва колко самотни и отчуждени един от друг си остават - от началото до края. Колкото и да търсят близост в интимни закачки, всеки от тях остава изолиран в собствен свят, в собствено объркване. Когато се появява дъщерята на Ив, се появява и надежда за ново начало. Седемнадесетгодишната свежарка е сламка, за която Ив може да се хване. Сламка, с чиято помощ може да се измъкне. Оказва се неспособна. Нито осъзнава, нито използва шанса. Оставя алкохолът да я завлече на дъното.

Класни актьори оправдават очакванията. Светослав Добрев в ролята на хомосексуалиста Джими е впечатляващ. Не по-малко Силвия Лулчева и Станка Калчева в техните образи… За себе си открих актьора Малин Кръстев преди петнайсетина години в „Другият човек“ от Пьотр Гладилин. Дуетът му с Койна Русева е незабравим. Самият Гладилин е плакал на представлението им. Заявил е, че е най-добрата постановка по текста му от играните в цяла Европа. Сега имах удоволствието да разговарям с Малин в ролята на режисьор.

Когато си се захванал с режисурата на „Като трохи на прозореца“ идеята е била да се възроди пиеса, която в миналото вече е играна на сцената на Младежкия театър. В предишната версия си участвал в ролята на Лу Танър – младия любовник на Ив. Установяваш обаче, че в нея соццензорите безогледно са рязали действието и диалозите.

Срещата ми с този текст беше още като млад актьор в Младежкия театър, когато Николай Бинев направи неговата режисьорска версия върху него. Тогава постановката се казваше „Джин и медени питки“. Преди нас в Младежкия театър Банко Банков е поставял този текст. Ролята на Ивлин Мейра е играла Домна Ганева. В постановката на Николай Бинев той играеше ролята на Джими, Ивлин Мейра играеше Илка Зафирова, а самата Станка Калчева, която сега играе ролята на Ивлин Мейра тогава играеше Тоби. Самият аз играех младият любовник Лу Танер, а в ролята на дъщерята беше Ангелина Славова. В последствие, когато се наложи аз да посегна към този текст, се оказа, че заглавието е почти непреводимо и неадаптивно за българския афиш, защото „The Gingerbread Lady“ като идиом в английския означава дори нимфоманка. Когато Влади Люцканов стартира така наречената програма „RE:“, която с нови режисьори и актьори дава нов живот на култови постановки на Младежкия театър, той самият ми предложи да посегна към този текст. Тогава - всъщност това, бе причината да открием целостта на текста.

Намерихме пиесата на английски – Силвия Лулчева успя да я поръча от Америка. Тогава с ужас установихме, че от 72 страници текст ние сме играли едва 36… В политическата ситуация на оня див комунизъм цензурата е наложила доста съкращения и корекции и в характера на персонажите, и в сцените - като изказ на героите, като биография на героите и т. н. Това за мен бе огромно удоволствие: да мога да възкреся тази пиеса на сцената на Младежкия театър в нейната цялост. Поклон към предните две постановки – най-вече към тази в която аз участвах под режисурата на Николай Бинев. Той там играеше блестящо и за ролята си получи Аскер. След толкова години в Младежкия театър актьорите, които избрах за моята постановка, мисля, че са абсолютно на мястото си. Всеки със своя изминат житейски път и натрупан опит.

При такова перфектно разпределение ми беше много лесно да поставя тази пиеса.

Пиесата е пропита с тъга – да не кажа безнадеждност. Не ти ли се искаше да се възползваш от режисьорска свобода и да спасиш Ив? Тя все пак е прототип на отчаян, самотен човек, а такива виждаме напоследък все повече около нас.

Има стройна драматургична конструкция, от която режисьорът трудно може да избяга – особено в такъв тип пиеса. Тя до някъде е биографична. Самият Нийл Саймън е бил много близък със семейството на Лайза Минели и най-вече с нейната майка Джуди Гарланд. Тази лична история е повлияла много написването на този текст. Не считам, че Ивлин Мейра е загубена. По-скоро с поведението си тя протестира срещу всичко – дори срещу това да остарее. Своето избавление, своя шанс за живот, вижда в последната сцена с дъщеря си. Мисля, че в пиесата по Чехово са разпределени и хуморът, и тъгата, и трагедията на едни хора. Шансът да задържиш живи персонажите е именно в това – да ги задържиш в тяхната цялост и плътност. Да, те са раними, парадоксални, смешни, но паралелно с това носят и своята трагика и чувство за хумор. Това, което сме всички ние в живота. За мен бе важно да видя как едни на пръв поглед аутсайдери се крепят, намират смисъл за живеенето си през острия език, през чувството си за хумор и това, че са вкопчени един в друг в желанието да оцелеят.

Има една много хубава сцена между Ивлин Мейра и Джими, където той казва: „И утре миличка ще оцелеем. Още един ден. И утре е ден. Спокойно!“. В това има – да, и болка, и отчаяние, но има и „дръж се!“, „с теб съм!“, „можем!“, „все още можем да продължим!“ Това беше важно за мен. Важно режисьорът така да води персонажите си, че всеки зрител в салона да може да припознае себе си, свои болки, свои случки, свои познати, проблеми, с които се е сблъсквал – със собственото си его. Тогава една пиеса вълнува – когато зададеш на зрителя правилните въпроси чрез персонажите. Когато успееш да го провокираш да преживее или да си припомни някоя болка, свои недостатъци. Или пък в този объркан свят, търсейки много отговори на нещата, да му дадеш и отговор, ако трябва. С тези хора, с тези персонажи, с тяхната история човек понякога намира ключ за собствения си живот.

За авторския си спектакъл „Семеен албум” получи голямо признание като драматург - Аскеер през 2015 г. и Икар през 2016 г. Знам, че имаш още готови драматургични текстове. Кога ще ги видим на сцена?

Много сложно е да отговоря в момента на този въпрос. Оказа се голям проблем това, че пиша. Може би е голям проблем за всички онези, които се прехранват с това. С времето, от 2015-16 г. насам се чудя защо въобще са ми дали тези награди, при положение че „Семеен албум е написана“ 1996 г. и 16 г. тя чакаше своята премиера. Навсякъде беше отхвърляна като словесна миниатюра. Ескиз и какво ли не беше наричан този текст. Много хора едва ли не не вярваха, че от това нещо може да стане театър. Да, имам няколко други текста. Единия представихме дори на Аполониа, пиесата ми „Кевън“. Не виждам в момента някакво любопитство, например някой да ми се обади – за каквото и да било. Така де. Георги Господинов навремето ми каза, след като получих наградите:

– Внимавай! От тук натам те те унищожиха. Те повече няма да те пуснат.

И аз му казах:

– Добре бе, Георги, защо?

– Ами защото бъркаш в чужда каца – каца, от която се хранят други хора…

И може би така става в тази държавичка. 16 години чаках за „Семеен албум“. Ще се опитам в идващите години все пак да реализирам „Кевън“, да реализирам „Защото е студено“, което е в памет на Коко Азарян – моя адаптация върху пиеси на Чехов. Дай Боже и пиесата „Зимна нощ“, както и това, което в момента се опитвам да довърша, пиесата ми „Кататония“, която е с двама души – мъж и жена. Също ми е много любопитно и искам да я довърша. Не знам, последните две години не съм написал и едно изречение. Някаква всеобща апатия, истерия и болка покрай цялата тази пандемия някак си настана. Като че ли не мога да успокоя мислите си от онова друго, което ми се случва и в работата и в живота – целия този стрес, на който сме подложени, за да мога да довърша „Кататония“. Надявам се това да стане някак си. Телецът в мен обикновено знае да чака - и чака мъдро. Та гледам да дочакам онзи миг, в който ще видя реализирани тези текстове на сцена.

Да пишеш или да режисираш театър ти е по-любимо занимание? За актьорската част не питам, защото е видно, че тя ти е най-любима.

Аз не приемам себе си като режисьор. По-скоро се опитвам да поставя с театрален език някакви текстове. Имаме достатъчно големи режисьори, които могат да се титулуват с тази професия. Аз не съм един от тях. Да, случвало ми се е и в работата със студенти, и в студията, и като асистент на Ивайло Христов в НАТФИЗ да посягам към драматургични текстове и да ги реализирам. Единствено съм имал по-голямо самочувствие и най-добре съм се чувствал, когато поставях „Семеен албум“, защото познавах всяка секунда – какво трябва да стане на сцената. Знаех във всяка една секунда, какво трябва да се случи.

Иначе нямам това самочувствие и не мисля, че правя някакъв добър режисьорски театър. Да, по-любопитно ми е да пиша. Някак си повече се забавлявам, защото го раждам в момента. Режисьорската професия някак си ми е доста самотна – долу сам в салона. Действащ човек съм, трудно мога да седя на едно място. Затова предпочитам да си остана актьор. Да, случва ми се, поставям някакви текстове с моя вкус за театър, с моето усещане за театър. За мен това е важно: честно и достойно да разкажа една история, без претенции, без желанието да блесна с някаква режисура. Така че не се възприемам толкова като режисьор - както и като драматург. По същия начин - с познанията ми за театър и усещането ми за ритъм и диалог - се опитвам да отпуша съзнанието си и да го оставя то само да се излее. Това е особен вид халюцинация – писането. По-уютно ми е, по-спокойно ми е, когато си пиша и виждам, как се ражда всичко в съзнанието ми и след това се прехвърля върху белия лист.

Като актьор си работил с много режисьори. От кой си научил най-много за своята работа като режисьор?

Естествено, че съм успял да се срещна с голяма част от водещите режисьори – и в момента, и в близкото минало. Хора, от които най-много съм взел, е отношението на Леон Даниел към действения анализ и начина, по който може да разчете всяка една отделна сцена и всеки един биографичен момент от образа. Наистина гениално го правеше. От великия Коко Азарян съм натрупал не само опит като актьор. Срещата ми с него ме научи винаги да търся парадокса, неочакваното – дори като решения за персонаж, като решения за сцена, като отправна точка към дадена акция на сцената, към дадено действие.

Мисля, че те двамата по някакъв начин са ми формирали вкуса за театър. В представленията, които правя се опитвам да си спомня - и тялото ми, и сетивата ми – как биха го направили те двамата, как биха постъпили с този текст, каква отправна точка биха могли да имат. Също така, в годините много съм се провокирал от театъра на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Също много съм работил с тях. От тях много неща съм си взел, много неща нося в себе си. Срещата ми с тях е огромна провокация за актьора. Да не говорим, че работата ми с Теди Москов – един друг гений и приятел, също ме е провокирала. Много харесвам това, което прави Теди, нещо много сложно като изказ, като ритмика, като въображение. Аз съм щастлив човек, че съм успял да видя тези хора. От тях съм взел много. Не мога да кажа моята режисура каква е и какво бих могъл да бъда. По-скоро даден текст отключва кодове, през които аз съм минал чрез тези големи режисьори. Това ми помага по-лесно да разграфя текста, да поема напред, да търся ключове и ходове за реализацията на текста.

Смяташ ли че работата в шоубизнеса може да промени стила и чувствеността на театрален режисьор? Можеш ли да си представиш да режисираш шоупрограма? И накрая, какви са плановете на режисьора Малин Кръстев за бъдещето?

Не мога да си представя аз да режисирам шоупрограма, така че не знам, какво бих могъл да отговоря на това. За финал мога да кажа, че в момента съм в поредните репетиции на една пиеса на Ясмина Реза под режисурата на Бина Харалампиева в Малък градски театър „Зад Канала“ с великолепните партньори Светлана Янчева, Василена Атанасова, Мария Каварджикова, Владо Пенев. Премиерата трябва да е в средата на февруари. Много сложен, бих казал и елитарен текст, който трябва добре да разчетем и направим. В позиция съм на актьор, за което се радвам. Все още разчитаме пиесата на маса и се опитваме да се нагодим към персонажите. Това е за изтичащата година, което ми предстои.

Иначе извадихме премиера на „Лято и дим“ на Тенеси Уилямс и другото, в което зрителите могат да ме видят – отново са постановки на Малък градски театър „Зад Канала“ – е постановката на Теди Москов „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“. Също в постановката на Бина Харалампиева „Зимата на нашето недоволство“, постановката на Стоян Радев „Кой се бои от Виржиния Улф“. Заповядайте на театър! Ще се радвам да се видим. Пък ако направя или напиша нещо добро и то излезе, ще се похваля.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови