Анастасия си мислеше, че такова нещо никога няма да се случи – но се случи. Димчо й донесе усещане, че я очаква нещо хубаво. Не вярваше, че е възможно - светът преливаше от хора, които я плашеха. Казваш „добър ден“ и се отдръпваш, я беше научила баба й Ласка. Те отминават. Ти запазваш мястото си. Това работеше. Анастасия често изричаше точно такъв „добър ден“ и имаше чувството, че след нея не остава нищо, дори сянката й. Продаваше домати под оранжевия навес на Главен път № 2. Сутрин получаваше стока от пазара в Каварна.
В началото не забеляза Димчо. Смая я гласът му. Беше дълбок като кладенеца в двора на баба й Ласка – страшно бе да погледнеш надолу, но направиш ли го, разбираш - водата светеше, защото в нея живееше луната. Така блещукаше гласът на Димчо – кротко и щедро. Щедра беше водата за фиданките, които насадиха миналата есен с баба й. Лятото беше звяр. Такава жега не помнеха в този край.
Анастасия се бе спънала на пазара в Каварна.
Падна.
Чу: – „И аз съм се спъвал тука. Не се страхувайте.“
Човекът й подаде ръка, буквално я изправи на крака.
- Искате ли да Ви купя кафе?
Точно в края на въпроса хареса гласа му.
Кафето не беше хубаво.
- Аз съм от Плевен - в думите му бе дошла есента. Анастасия обичаше меката й светлина от сребро, която небето понякога подаряваше на града. - Купих тук, в Селце, малко бунгало с двор. За майка ми. Цял живот е искала да е близо до морето.
- С какво се занимавате? – попита Анастасия. Глупав въпрос, но така беше свикнала. По-добре да се отдалечи от някого веднага, да каже наум „край“ и да си отиде.
- Счетоводител съм – отговори непознатият. - Казвам се Димчо.
Анастасия по навик измърмори „Добър ден“, което означаваше, че ще си тръгне. Майка й беше счетоводител, баща й също, но счетоводството не успяваше да ги събере под един покрив. Двамата не живееха заедно и това бе щастливо обстоятелство, защото Анастасия порасна при баба си. Стана смело момиче. Догодина щеше да бъде абитуриентка.
- Защо си тръгвате? - попита я счетоводителят и среброто се върна в гласа му.
- Родителите ми са счетоводители.
Тя си припомни сутринта, когато трепереше от страх – първия учебен ден. Дори слънцето избяга от небето и остави облаците сами. Анастасия обичаше слънцето, баба й Ласка беше казала – „Ако се страхуваш, погледни нагоре. Винаги има небе, значи винаги има нещо по-голямо от страха ти. То е очакването да се върне слънцето.“ Домът им беше близо до училището. Майка й работеше във Варна. Там беше хубаво, Анастасия й бе ходила на гости, но в този град нямаха училище „Димчо Дебелянов“.
- Аз съм добър човек – каза счетоводителят. – Честно.
Беше глупаво, но тя се обърна назад. Гласът му беше кротък. Може би защото Анастасия виждаше майка си и баща си на Коледа за няколко часа, се бе научила да усеща зъбите в гласовете на хората. Нямаше приятелки – страхуваше се от смеха на момичетата, от думите, които хвърчаха между тях. Баба й я беше научила, че това са срамни думи, не бива да ги крещиш в автобус, на улицата. Животът около нея се изливаше в два потока - единият с момичетата и момчетата, които блъскаха, виеха, плюеха на тротоара, и вторият поток – хора, които не прогонваха меката светлина от гласовете си.
Вторият поток беше немощен и Анастасия вярваше, че ще пресъхне. Тя учеше, получаваше отлични оценки, за което й се подиграваха и я наричаха зубър. Ни в клин, ни в ръкав счетоводителят се обади:
- Цифрите не лъжат. Някои хора също, но са малко. Вие от тях ли сте? – тези думи бяха безсмислени. Разкопаната улица беше събрала двама глупци на едно място. От това едва ли щеше да се получи нещо впечатляващо. Анастасия, решила да каже „Време е да вървя“ не каза нищо и не си тръгна.
Напротив, счетоводителят я изпрати до автогарата, после предложи да повървят до следващата спирка на маршрутката, времето е толкова топло, направо да не вярва човек. Беше слаб с разсеяни кафяви очи, съвсем различни от гвоздеите между клепачите на клиентите, на които Анастасия продаваше зеленчуци.
Избягваше съучениците си. Те се смееха високо, не я плашеха. Не я забелязваха. Не я търсеха. Не ги търсеше. С този характер няма да имаш нито приятел, нито приятелка, бе отбелязала майка й. В ума на Анастасия щракваше спусъка на онова „Добър ден“, което отвеждаше стъпките й към най-пустата улица. Ако това беше самота, Анастасия я предпочиташе пред грозните думи, пред блъскането кой да се изпъчи начело, да се добере най-напред. Не умееше да плува в потока редом със самоуверените самураи. Може би защото баба й Ласка я беше отгледала, може би защото наоколо нямаше деца, с които да играе, другарчета, които да я ритат по кокалчетата, за да я научат как се живее нормално. Тя живееше ненормално сред страниците на книгите в библиотеката, с малко пари от пенсията на баба Ласка, които двете напразно се опитваха да спестят. Анастасия не се страхуваше, че ще остане сама.
Не обичаше Коледите, когато майка й баща й се отбиваха в гарсониерата на баба й. И двамата й оставяха пари, питаха „Имаш ли си приятел? Още не? Хайде, раздвижи се, де.“
- Мога да Ви взема от вас утре следобед в шест – предложи счетоводителят. Анастасия не се вглеждаше в хората. И сега не го направи – освен гласа на човека, хареса, че е подстриган късо. Носеше яке без никакви надписи. Беше с тъмна коса както повечето хора. Слаб, дълги пръсти – с баба й Ласка присаждаха дръвчета, а човек с дълги пръсти обикновено се справя добре с вишните, които си е наумил да превърне в череши. Защо ли му го каза?
- Аз не мога да ашладисвам – призна счетоводителят
- Аз мога – започна Анастасия, но това й прозвуча като хвалба и побърза да млъкне.
Припомни си първия ден на училище. Щяха да я карат да пише, а тя можеше само да рисува. Не успя да прогони страха. Щеше да има непознати деца и непозната госпожа. „Искам да си остана в детската градина - изплака тя на баба си. - Не искам на училище“ – Баба й обаче напомни, че ще избие училищният звънец. Всеки момент изгревът може да доведе слънцето.
- Не може! – възрази Анастасия. – Нека завали дъжд! Аз не познавам децата. Не познавам госпожата…
- Няма страшно - успокои я баба й Ласка. Нарисува й слънце върху празния лист от фактурата за плащане на парното и заръча: - Да знаеш. Сега ти си по-голяма от страха.
- Ще ме заведеш ли до училището на първия учебен ден? - беше попитала баща си Анастасия.
- На работа съм. Баба ти Ласка ще те заведе – отвърна баща й. Остави пари на масата. – Ето, нека ти купи, каквото поискаш.
Майка й беше на работа. И тя остави пари на масата.
- Мене мама и татко заедно ме водеха на училище – разказа й счетоводителят. – Децата от класа ме подиграваха, че съм тесто. Един Иван ме убоде с карфица. Сега живея с мама. Баща ми почина, когато бях на десет.
Анастасия не беше забравила и нямаше да как да забрави. На петнайсети септември беше казала на облаците – „Не се бойте, аз ще ви дам слънце да се стоплите. Баба Ласка ми го нарисува.“ Анастасия беше голямо момиче, почти на седем. Можеше да пресече градинката и сама да отиде до училище „Димчо Дебелянов“. Можеше въобще да не държи баба си за ръка. Но баба й беше особена:
– Не мога да сама ходя из тези улици - бе казала тя на Анастасия. - Дай ми ръка.
Двете бяха много красиви – Анастасия в тъмно синя рокличка с яка, изплетена с бял копринен конец и бели маратонки, баба й - в тъмносиня рокля и бели обувки - тръгнаха към училище „Димчо Дебелянов“. Освен това баба й купи една роза за непознатата госпожа.
Глупаво се получи. Защо се раздрънка пред този счетоводител за училище „Дебелянов“? За облаците?
- Дай ръка – каза счетоводителят.
Анастасия каза: „Бързам“, но:
- Още е много рано за бързане - възрази счетоводителят. - Добре, не ми давай ръка. Дай ми телефона си.
Анастасия му го даде. Той се наведе над екрана. Мълча, мълча, мълча и й го върна – беше нарисувал слънце с очи и с трапчинки на бузите.
- Ето – да ти свети, когато те е страх да ми дадеш ръка.
Анастасия се засмя. Това й се случваше рядко.
- Кажи на госпожата да те прегърне в първия учебен ден - поръча баба Ласка, но как да наредиш на непозната госпожа да те прегърне? Така госпожата не я прегърна и Анастасия много се натъжи. Добре, че се сети да погледне слънцето, което баба й Ласка беше нарисувала. Набра сили.
Разказа на счетоводителя за първи си учебен ден. Спомените са реки. Текат отдолу - под тревогите, че трябва да платиш сметките за ток, интернет и телефон. Спомените не се отказват. Пробиват пролука в сърцето на тежките проблеми и грижи. Както реката търси повърхността, за да си направи брегове (бреговете са децата на реката), така и спомените намират някого и го правят твой приятел.
- Какво стана с твоята госпожа? - попита счетоводителят, чието счетоводство нямаше как да бъде еднакво с това на майка й и баща й. Анастасия си спомняше един от подчинените на баща й, висок и хилав като Димчо пред нея – сигурно мършавите счетоводители са замесени от друго математическо тесто. Подчиненият на баща й понякога прибираше Анастасия от училище заедно с неговата дъщеря. Беше хубаво в такива дни. Този човекът бе починал. Неговата дъщеря беше единствената приятелка на Анастасия. Тъжно е, когато си отиде човек, направил ти добро, стоплил мислите ти, а ти не можеш да му нарисуваш слънце върху празния лист от фактурата за парното.
- Не го забравяй - беше я посъветвала баба Ласка. – Като не забравяш добрия човек, засяваш семена на щедростта в ума си. Те може да не поникнат веднага, но ще са там. Ще чакат, ще ти държат гръбнака прав. Когато най-черно се отчаеш, ще поникнат. Защото доброто не умира, колкото и да крещят, колкото и срамни думи да хвърлят по тебе.
- Така е – съгласи се счетоводителят. Отново, съвсем в никакъв клин, да не говорим за ръкав, допълни: – Ето, добре, че тук, на пазара в Каварна, има разкопана улица. Ти се спъна. Стана хубаво.
Да, помисли си Анастасия. Стана направо прекрасно.
Този хилав и висок счетоводител беше от Плевен. Тя не бе ходила в този град, но вярваше, че там улиците са хубави. Цифрите са почтени. Никой не краде. Глупости. Всичко е еднакво навсякъде. Срамните думи и в Плевен са грозни. Обаче човекът от Плевен й беше купил кафе. Не бързай да вземеш нещо, което ти подаряват, беше я предупредила баба Ласка. Често подаръкът те притиска като камък. Но в кафето няма камъни, бабо. Освен това най-стабилната къща се прави от камък. Но могат да издигнат каменна ограда и да те изхвърлят навън, би изтъкнала баба й Ласка.
- Как пиеш кафе… – измърмори счетоводителят. - Бавно. Бавно. Не искаш да свършва. И аз не искам.
Анастасия се усмихна. Беше топло. Беше тихо. Денят дойде с този счетоводител и обезателно ще се случи нещо. Ще е добро. Може да е малко, може да не се вижда дори. И пари да няма, и да те преследва лош късмет, важното е, че си го посяла. Доброто не мре. Свети заедно с луната. Спокойно и сребърно.
- Може ли да ме изпратиш до бензиностанцията? – попита Анастасия. – Ще ти разкажа нещо.
Беше отишла до високата жена, която щеше да й бъде учителка от първи до четвърти клас. Цяла вечност. Каза на високата жена: – „Гушни ме, госпожо.“ Госпожата беше млада, по- млада от майка й дори, усмихната. И я прегърна. Колко жалко, че Анастасия, без да иска, изтърва розата на земята и листчетата от цвета й се орониха. Не можеше да подари такова грозно нещо на учителката. Толкова хареса усмивката й, че каза:
– Като те е страх, погледни небето, госпожо. То не се страхува. Понякога му е студено, защото си има само облаци, но това не е страшно. Аз ще ти подаря моето слънце. Ето го.
Момичето даде листа, на който беше нарисуван един жълт кръг, по-ярък, по-горещ от последните дни на септември.
Анастасия допи кафето си, искаше й се чашата да бе бездънна. Счетоводителят каза нещо много банално и глупаво:
- Не съм вярвал, че има момиче като тебе.
Тя не му каза, че според нея, дори според баба й Ласка, няма счетоводител, който ще те вдигне, ако си паднал на улицата. Никой счетоводител няма да ти купи кафе и да каже: -„Аз съм добър човек.“
Но ето, че имаше.
- Добре, че са разкопали точно тази улица - каза той. - Браво на момчетата!
Септември беше все още топъл. Имаше си сиви облаци и слънце. Всъщност септември е най-щедрото от дванайсетте деца на годината.
Здравка Евтимова
Здравка Евтимова е родена през 1959 г. Писател и преводач. Нейни разкази са публикувани в 32 страни - САЩ, Великобритания, Канада, Индия, Израел, Иран, Китай, Гърция, Франция, Италия, Сърбия, Словения, Северна Македония и др. Носител е на литературни награди, сред които „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност, награда за проза „Михай Еминеску – 23“ Румъния, наградата за фантастика „Д-р Т. О’Конър Слоун -23“, САЩ. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания.