Вълчице моя - разказ от Здравка Евтимова

„Не ме оставяй сам, Вълчице моя“ - Добри Жотев, „Балада за единака“

- Победените са безценни днес - твърдеше Петрони. – Всеки иска да триумфира. Затова има нужда от прости като тебе, за да те победят - Петрони е баща ми. Освен мен има още две по-умни дъщери и когато съм се родила аз - трето момиче, бил жестоко разочарован. Поради това вместо да ме гледат в Перник, в цивилизацията, ме проводили - бебе на 40 дни - за отглеждане в село Трънак при баба ми Търнава. Баща ми е роден в Трънак, но се изучил, захванал да пише докторат – „И ти си жертвата“ заключи той.

- Жертвата я колят и я бесят – разясни ми баба Търнава, или както й викаха камък Нава. – Ти не ставаш за тая работа, Марице. Няма за какво да те колят, не са те родили в пари, а между докторати. Изритаха те заедно с котарака Момчил. Аз и него прибрах.

- Значи не съм жертва, бабо. Мозъкът на Петрони е започнал да хлопа.

- Той беше зубрач. Доста тъп, макар че ми е син.

- Значи прилича на дядо ми Теньо?

- Още по-тъп беше.

- Но нали ми каза, че дядо е най-глупавият.

- Такъв е, щом се е оженил за мене.

Беше ме заплашила, че ще ме учи да ашладисвам дръвчета, а аз не щях. „Искам да си играя с Анто“ бунтувах се аз. Анто беше единството друго дете в селото. Ревях , но при Нава сълзите са по-долу от подметките. „Няма да ядеш“, отряза тя, но това не ме втрещи. Беше ми показала кое е киселец, кое лапад. Щях да изтичам на къра да паса, имаше и зелени джанки. Накрая можеше да се дотътря у Антови - той ми бе съученик в училището в Трънак. Бяхме общо дванайсет деца. Другите ги караха от околните села.

- Жертво! – викна ми Анто. – Клекни два пъти и ще ти дам да ядеш.

- Жертвата я колят и бесят, но жертва не кляка – възразих на дългуча. Той имаше черна коса, черни очи и син анцуг. Най-безценното му нещо беше един челник– това е фенер, който се запасва на челото, вечер свети и плаши кукумявките. Страх ме е от тях, но никой не знае това, освен мен.

- Тогава няма да ти дам да ядеш и ще умреш – уведоми ме той. Селото се беше покатерило почти до върха на Прехвърляч планина. Навсякъде вреше от камъни, тръни, глог и гъби. Аз познавах масловките и печурките, бях свикнала да ги преглъщам сурови.

- Жертво, лази – не лазих, защото не се подмазвах като котарака Момчил, а бях стабилна жертва. Анто ме ритна. Това го може – рита най-злобно от всичките 12 деца в училището. Но аз го захапах за глезена - така и така ще ме обесят, поне да го заболи този дирек. Какво като има челник. Лъжеше , че баща му проводил по Еконт специален фенер за глава от Испания. Никой в Трънак не беше виждал образа на този баща. Но завиждахме на Анто за челника. Аз най-много.

Ухапах го дълбоко, кръвта му намокри чорапа, но не се тревожете, бяха старите му чорапи.

Анто се разрева. Каза, че умира, но не умря.

- Втори път ако ме накараш да лазя, ще ти прегриза дънната артерия.

Не бях сигурна дали се казва или дънна или сънна, умните ми сестри сигурно знаеха. Но нямаше да ги питам, дори да ме застрелят.

- Куха си откъм ум. Затова са те изхвърлили при Нава, а сестрите ти живеят в цивилизацията. И си жертва, както казва чичо Петрони.

Ей такива са хората в Трънак. Дразнят те. Но не ме познават. Появи се майката на Анто. Висока жена. Дебела и свястна.

- Марице, защо си дошла, моето момиче? Да решиш задачите по математика на Анто?

- Не, лельо Хрисанке. Дойдох да ме нахраниш. Камък Нава ме наказа да не ям. Понеже не ща да ашладисвам.

- Слушай, Марице, по-добре бягай да ашладисваш. Страх ме е да те храня, щом баба Нава не дава – жената се почеса по главата. Измисли го. - Аз ще изляза до прасето, ти знаеш – хлябът е в шкафа, а кашкавалът - в хладилника, моето момиче.

В Трънак освен тръни и коприва, може да срещнеш общо двайсет и трима човека. Майката на Анто е най-младата, Анто може би още има баща. Дългучът е единственото хлапе и с кого да играя, освен с него? По-добре ми е да приказвам с прасето обаче. То се казва Петрони като баща ми. Шопарът на леля Хрисана също е кръстен Петрони. Джафер е кучето ни, стар злобар. Анто се домъква у нас. Як е като гръмотевица, която се търкаля по Прехвърляч планина – някой ден от върха се спуска градушка, друг ден се спуска смъртта. Аз съм я виждала как стъпва полека. Идва да умори някоя бабичка от двайсетте в селото, но моята баба Нава я прогонва като шиле.

Много е лесно. Готви супа от лапад, толкова отвратителна, че само като я помирише, смъртта си закопчава якето и хуква през глава отвъд Прехвърляч. Върхът се нарича Прехвърляч, защото от живота те прехвърля при Бога. Аз знам какво е Бог. Баба Нава ми го е показвала – и на ме и на Анто, който кисне повече у нас, отколкото у тях, вика ми Жертво и лапа манджите от лапад на баба. Аз знам какво е бог – той е небе, което е влязло в нас през очите. Можеш да видиш дали Бог е останал у някого, ако този човек гали пребито куче.

- Ти ме ухапа, значи в тебе няма бог – изтъква Анто. - Бог не хапе. Ти си вълчица.

- Бог не хапе - признах аз. - Но Той те учи да хапеш онзи, който командва „Жертво, лази!“.

Трънак е най хубавото място в България, а това означава в света. Аз гледам света в една топка от пластмаса, глобус се казва. Побъркана топка е нашият глобус в училище - с лупа го наблюдавах, погледа си изгледах, и никъде в глобуса не открих село Трънак. Географията е направила голям пропуск, обадих на госпожа Петрова, която ни учи по български, математика, природа, пеене, изобразително изкуство и физическо. Ние сме дванайсет парчета -ученици от 21 села и госпожа Петрова ни казва всяка сутрин – „Вие сте мои деца.“

- Щом ти си жертва, значи жертва е нещо хубаво – изтърси Анто.

- Ти какво – пресякох глупостта му аз. – Да не ми се обясняваш в любов?

- Тъпа си – увери ме той. - Мърая от село Билка е много по-красива от тебе.

И аз се успокоих. Да ти се обяснят в любов, после да ходиш на срещи и да те зарежат е нещо малоумно.

Победените са по-важни от победителите – твърди Петрони, баща ми. – Победените са смачкани, вярно е, но те утре ще скочат. Победителите ядат много, крадат много, мозъкът им е сало и забравят какво е да си жертва.

- Аз не забравям! – възразих на тате. – Жертвата я бесят само яко я хванат. Аз тичам бързо.

Така си ги мисля тия неща, за да залъгвам глада – защото вярно, майката на Анто отиде при тяхното прасе Петрони, наречено от уважение с името на баща ми, но Анто застана пред хладилника и заяви:

- Няма да ти дам нищо за ядене, понеже ме ухапа. Ти си гадна вълчица, а не жертва. Сега ще чакам да умреш от глад.

- После с кого ще ловиш смокове? С кого ще ходиш да плуваш в Ледун?

- С Мърая от село Билка – отрязва ми главата Анто, но не съвсем я отряза, защото всяка жертва има пет шии.

- Мърая от село Билка не може да плува. Не лови смокове, не кара дъска на лед и не се казва Марица като мене. Тя не е жертва, а лигла.

- Но е хубава, а ти не си.

Е тогава го съжалих това момче.

- Ти имаш очи, да имаш, но нямаш поглед в тях за хубостта ми – изтъкнах и си заминах гладна от къщата на леля Хрисана, майката на Анто.

Гладът е змия в мозъка ти. Опитах да паса лапад, пасох час - зле! Баба заключила килера, където съхне суджука, но миризма на суджук не храни устата. Реших да си издоя мляко от козата Хинче, но тя не ме блъсна в копривата. Затова, макар и да съм стабилна жертва, отидох при баба Нава и измърморих:

- Ще умра от глад, бабо.

- Умри.

- Не искам да умирам. Нали обеща да ми купиш ски от битака. - Тогава ще ашладисваш.

- Добре.

Горката ми майка, която още пише докторат, горките ми сестри от цивилизацията в Перник. Изприщили се от грип. В Трънак грипът не може да припари, защото се нанизва в бодлите на глога. Аз въобще не боледувам, искам и мене да ме тръшне кашлица, че да не ашладисвам - баба Нава може да се съжали. Друг път! Мечтай, жертво. В баба има жалост колкото в гущерите по Прехвърляч. Няма да ме огреят ските, усещам го. Затова през зимата се навирах първо в чувал от изкуствена тор, после в друг чувал от котешка храна – Петрони ми го донесе да събирам жълъди за прасето – значи напъхвам се в два чувала, и се пускам от върх Прехвърляч надолу. Чак до село Билка се лашкам, търкалям и летя.

Бог е с мене. Най-хубавото нещо на света е да хвърчиш в чували, светът свисти в кожата ти, снегът вие. Кръвта ти е снегорин, не се плаши от преспи и лед. Господ е до тебе в чувала. Гледа удивен снега, който сам е направил и да не може да повярва колко се радва момичето. Момичето не знае къде е - на върха, в село Билка или на небето. Това е щастието. Аз съм го измислила за Господ. Нека го дава на други деца, които си нямат Прехвърляч. И Анто се навира в чували, но тоя трик е излязъл от моя ум, нищо, че дирекът ме изпреварва сто пъти надолу по стръмното. По-тежък е. Не мога да отрека - спаси ме, когато се забих в един бор. Тогава Анто ме попита:

- Защо са те нарекли Марица, а не с някое хубаво име като Мариана.

- Дай ми шоколад и ще ти кажа.

Майка му, леля Хрисана, държи в шкафа Milka и Своге. Това е основната причина да решавам задачите на Анто – нарочно се разтакавам, за да изям повече квадратчета, но задачите са лесни. Все някога трябва да ги реша.

- Никакъв шоколад! - забранява баба Нава. - Ще ти се запуши дънната артерия – завеяна жена. Уж гони смъртта от Трънак, пък толкова дълбоко заблудена откъм наука.

Баба Нава е свекърва на мама, а това означа, че има право да лае като Джафер, нашия дърт злобар. Баба обявила твърдо пред Петрони и мама:

- Ако не кръстите бебето Марица, няма да я погледна, докато навърши осем години. И ще напишете докторати през крив макарон. Ако я кръстите Марица, ще я взема щом навърши четирийсет дни – пък вие двамата до ушите се омажете в докторати, все ми е тая.

И ме кръстили Марица.

- Но Марица не е човек, а река - каза Анто. Макар и твърде дълъг, той обичаше географията и знаеше най-много от всичките дванайсет деца. Госпожа Петрова му се радваше. Ще станеш моряк, надаваше се тя. В Антови имаше четири глобуса, горкият знаеше къде е пустинята Калахари, но какво от това, като на никой глобус го нямаше село Трънак?

- Да, Марица е река - съгласих се с Анто аз. Бях я виждала на картата на България - една синя, къдрава лента. – Баба Нава каза, че щом съм с име на река, никога няма да ходя жадна.

- Но ще ходиш хладна и пукни! Няма да ти дам нито сирене, нито кашкавал.

Чак когато му обърнах гръб, изтърси:

- Жертво, вземи шоколад.

- Но сега нямаме за домашно задачи по математика – подсетих го аз, да не би да се е объркал нещо и да обърнем към любовта.

– Давам ти шоколад да не си отиваш и да се карам с тебе.

Ох! Да е жива и здрава Мърая от село Билка. Аз бродя из Прехвърляч, бера къпини, ловя смокове. Плувам в Ледун. Отначало не знаех, че го има и плувах в локвите по пътя за Билка, но те плитки като тенджери. Опитах в единствената канавка на Трънак – зад кметството - и ми се лепнаха две пиявици. Баба Нава ги извади от кожата ми с бръснарско ножче и ми прави дезинфек с ракия. Гадно беше. Пробвах по гръб в Дребосъч, една бара, но в нея дори за жаби нямаше вода.

Тогава Анто ми подхвърли приказка за Ледун, макар че е лют на кавга и налита да рита – ще ме рита на куково лято! Два пъти го хапя по глезена, два пъти му пускам кръв и накрая се нацапа новият му чорап! Тогава баба Нава ме наказа – „Като хапеш, хапи, ако е обул стари чорапи. Хрисана няма пари, а ти знаеш ли колко трудно се отпира кръвта?“ Заради тази подла причина ме остави без вечеря. Бях на умиране от глад, ходих до колибата на злобаря Джафер, но той си бе изял хляба и ме олая. Затуй питам Анто - „Ти в нови чорапи ли си?“ и той знае, че се готвя да хапя.

Анто ми подчерта – „Че си гола вода, гола вода си, но е грозно да наблюдавам как се киснеш в мизерния Дребосъч. Сигурно камък Нава ти е забранила да се шляеш около Ледун.“

- Какво е Ледун?

Отидохме дотам с Анто. То едно езеро - хем синьо като очите му, хем сиво като очите на леля Хрисана, хем дълбоко като характера на баба ми Нава. Госпожа Петрова ни обясни какво значи характер – като те ударят веднъж, ти го удряш три пъти, като паднеш, скачаш веднага, така я схванах направата на характера. Никак не ме беше страх от дълбоко и от високо. Скочих и щях са се налея с вода до дънната артерия, ако Анто не ме бе извлякъл на камъните. Не беше вода, лед беше - реже кожата и я връзва на бесило. Но искам да плувам – от бебе го искам, преди да проходя съм искала!

Вземах злобния Джафер и казвах на Нава – „Отивам за печурки, бабо“, но драсвах напряко шубрака към Ледун. Първо плувах колкото е дълга една точилка, после колкото китеник, после изведнъж се научих от само себе си и преплувах цялото езеро. Вселената само веднъж може да измисли студено нещо като Ледун. Госпожа Петрова по свят и природа ни обясни какво е вселена – тя, горката, се разтяга и се мотае навсякъде. Вселената не влиза в тебе както Бог през очите, а ти излиза през носа заради студа. Устата ти посинява от веждите до шията.

Вселената също като Бог е голяма, но е бездомна. Боже мой се приютява в иконата на Света богородица. Обичам света Богородица и нейното момче Христос. Баба ми каза, че Бог може да се побере хем в хлапе като мен, хем да е навсякъде, но най- важното - Боже мой идва в сърцето ти да се топли, когато му е студено. Най-топлото нещо на света е сърцето на дете. Глупости, бабо. Сърцето е мускул, така ни обучи госпожа Петрова, а тя е по-умна от докторатите на Петрони и на мама, струпани накуп. „Мускул е - съгласи се баба ми Нава. - На сърцето това му е работа – да е мускулесто и добро.“

Анто ме издаде, че се прокрадвам тайно до Ледун и плувам без него между парчетата лед – затова го беше яд. Баба ме върза с въже през кръста, а другия край на въжето омота около ореха. Така щях да вися хем вързана, хем и наказана пет дни!

- Жертво, жертво! – съжали ме Анто и вместо да чете по география за пустинята Калахари, дойде при мене - можеше да се караме, можеше и да не се караме.

- Знаеш ли колко е хубаво с тебе - казах му. – Можеш да си обуваш новите чорапи, няма да те хапя.

Анто започна да идва под ореха с онзи фенер, който се опасва около челото и се казва челник. От баща му бил, купен от Испания бил. Да, бе. Но не дразнех дългуча. Челникът беше най- голямото му богатство. Анто можеше да бие всичките дванайсет деца от 21 села, но аз не се боях – ако ме напада, как ще играе и как ще се кара с мен? Ако командва, ще го хапя по глезена. Макар и дангалак, все някой ден ще му изтече всичката кръв.

Сестрите ми не желаеха да идват в Трънак, дивотия, селяния и простотия било. Жалко, че Анто живеел тук, такова великолепно момче.

- Вие очи имате, но мозък за гледане на момчета нямате. Не виждате ли каква ряпа е.

По едно време мама си довърши доктората, Петрони също, а аз пораснах.

- Амбицирах се за тебе – обяви мама. Тя като се амбицира за нещо, по-добре върви се удави. - След седми клас ще учиш в математическата гимназия. Няма да бъдеш жертва.

- Но Марица е най-яката жертва – намеси се Анто. - Хапе, хваща смокове и плува още преди ледът на Ледун да се стопи.

Мама се усмихна. Тя е като сестрите ми. Вместо да викне: – „Изчезни като муха“, те опържва в усмивка от олио. Веднага се задушаваш.

- Прибирам те в Перник в цивилизацията – заплаши тя.

Няма да описвам как събирахме багажа. Баба Нава се влоши умствено, докато сгъваше двата ми анцуга. Даде ми шоколад, а от него се запушва дънната артерия!

- Искаш ли да си останеш тука? - прошепна баба.

- Най-много искам!

Но това е нищо.

Още нищо не беше.

Петрони и мама пак се дотътриха с техния Опел. Така съжалявам, че довършиха тия гнили докторати. Трябваше да ги дъвчат още трийсет години.

Баба ме прегърна. Аз я прегърнах.

- Речице моя – прошепна баба ми Нава.

- Бабо!

Тогава разбрах какво означава да бъдеш баба Нава – то е да си цялата вселена, барата Дребосъч, всички глогове, Ледун, козата Хинче, небето и Бог. Това е баба Нава – най-топлият мускул в най- топлото сърце.

Анто, в синия анцуг, обут в най-новите си чорапи, заедно с челника на чело, стърчеше наблизо. Най-високият от всички 12 деца в училище „Димчо Дебелянов“ на село Трънак, момче, което знаеше толкова много за пустинята Калахари, колкото никой докторат.

Преди да запали този тъп, лъскав Опел, Анто се втурна към мене. Аз се втурнах към него. Аз го сграбчих. Той ме сграбчи. Никога не се бяхме прегръщали, защото любовта е най-глупавото нещо.

- Вземи - каза той и пъхна челника в джоба на якето ми.

- Вземи - казах аз и спуснах в джоба на синия анцуг шоколада, която ми беше купила баба Нава.

- Вълчице. Моя… – прошепна Анто.

Трънак.

Селце.

Малко.

Това страхотно селце!

Следете новините ни в GoogleNews