Да започнем с “краха на елитите” – и конклудентният крах на разбирането за дясно, ляво, средно, горе, долу и т.н. С други думи, делегитимацията тип “пост-Фукуяма”.
През 2016 в много кратък период станахме свидетели на поредица събития, които предстои да бъдат обяснявани поотделно и заедно – победата на Тръмп на президентските избори в САЩ, победата на анти-ЕС гласоподаватели в Обединеното кралство, липсата на подкрепа за реформаторския проект на Матео Ренци в Италия – и, разбира се, резултатите от президентските избори и референдума у нас; тези два милиона, които гласуваха за радикална промяна на избирателната система. Във всеки от тези случаи говорим за дълбоко разделени общества: компактно про-ЕС гласувалият Лондон v провинцията, “жълтите павета” v “България, която не е София”, двата американски бряга v средните щати. Но по-задълбочените анализи минават отвъд тази първа видимост на географията на успеха и например разбираме, че млада Америка (18-24 г.) гласува за демократите. Тепърва ще се правят изводи за стратегията да изразяваш масите.
Които – чисто семиотично - са на някакви други павета или черни пътища.
Известно е, че демокрацията е диктатура на мнозинството – и хората от черните пътища спокойно могат да чертаят пътната карта. Внушават ни, че това е “народ, вие сте народът, те са ваши слуги”. Само че това не е народът, за който Гео Милев казва “и писа със своите кърви свободен”. Точно свободата съвсем не е между заявените ценности на политиците, които най-много се позовават на народа.
Гео Милев е донякъде “немски” експресионист, силно повлиян от Демел и разни там като Георг Хайм и Верфел, така че не може да му се вярва (смях). Но извън шегата: можем ли днес у нас да говорим за това, че (национал)-популизмът замества консерватизма, и си присвоява класически консервативни ценности?
Опитва се да си ги присвои – защото, за да присвоиш, също трябва да имаш капацитет. През 2016 интригата беше в това - кой ще успее да си присвои доверието в разделените общества. В началото на българския преход се смяташе, че 10-11% критична маса граждани е гаранция за утвърждаване на ценностите на либералната демокрация – е, вече сме разколебани дали е така.
Аз, понеже от ей такъв съм си антистенов киник и въобще кисел “пост-сократик”, мисля, че този процент на “критична маса” просветени е не повече от 4%, и то в щедрото трактуване.
Да ти напомня нещо: недоволството на киниците е предпоставка за т. нар. “култура на участието” - която се надявам все по-отчетливо да се противопоставя на културата на страха.
Т.е. Улрих Бек? Или?
И да, и не. В началото на прехода проевропейската общност у нас свърши много работа за – да използвам известния израз на президента Петър Стоянов - “цивилизационния избор”. Аз продължавам да имам чувство за принадлежност към тази общност. Мнозина работиха за утвърждаването на европейските демократични стандарти у нас с увереността, че по-нататък, след влизането в ЕС, външната ценностна рамка ще се превърне в ценностна рамка на българите – или поне на новите генерации, израстващи в европейска България. Е, не се получи точно така. Общественото мнение като че ли възприе ЕС като своеобразен вид европолиция; прехвърли отговорността върху ЕС за процеси, за които отговорността е на собствената превзета държава. Еврофинансирането често има обратен ефект; т.е. вместо да заминава за общо благо, по нетърпим начин храни корпорациите на това, което Радан Кънев нарича “тримата шишковци”.
“Тримата шишковци” е spot-on за нашата ситуация, макар че Олеша има предвид нещо по-различно. Но аз си настоявам на по-голямата тема - “разомагьосването на Запада” в българското съзнание след 2007. Ако приемем, “антивеберовски”, че е имало априори “омагьосване на Запада” при късния живковски авторитаризъм – защо това разомагьосване?
В нашето разделено общество не мога да потвърдя разомагьосване за всички. За мнозина няма разомагьосване на Запада, напротив – те се възползват изключително активно от това, за което са си мечтали, и от предимствата, които ЕС предоставя. Тези, които могат да се възползват, са “глобални” хора, могат да излязат в европейска и световна орбита, могат да работят, където си пожелаят; техните деца могат да учат в най-добрите училища в ЕС безплатно или на цени за граждани на ЕС - а не на цените за трети държави. Важно е тези хора, на които им е все едно къде са физически - в София, на село (стига да има добър интернет), Берлин или Париж – да стават все повече. А реално разомагьосване има за тези, които гледат на ЕС - а впрочем и на държавата, - като на донор.
“Трагическото мнозинство”, ако си послужим с израза на Ницше?
То това е едно от обясненията за въпроса, който зададе – кои са гневните, нещастните; не са ли тези, които не могат да се реализират, не могат да си намерят място? Тези, които не са конкурентни? И фактически, като говорим условно за “жълти павета” или за т. нар. “източен и западен бряг” в Щатите – това са зони, които по едни или други причини са концентрирали в по-висока степен конкурентни и иновативни хора. Ако става дума строго за България, това са хора, които не са засегнати драматично от икономическите трусове, хора, които могат да работят, където пожелаят; но са останали тук, защото харесват България, макар че често работят за външен работодател. Дано да се разширява този кръг, макар да е трудно. Струва ми се, че това са и хората с висока степен на свобода. Те реагират на принципни, а не (само) на съсловни или лични проблеми, протестират заради ценности като справедливост и върховенство на правото. Такива са хората от протестите срещу подслушването, срещу големите правомощия за използване на СРС, за свобода на информацията, срещу цензурата, за съдебна реформа – и протестират, не на последно място, защото могат да си позволят да участват в протести. Те са икономически свободни. Разбира се, спектърът на участниците е много по-пъстър - просто правя връзка между силата на демокрацията и гражданското участие, от една страна, и гневните неконкурентни общности, впрочем предвидени от Тофлър още в „Шок от бъдещето“.
В този контекст, има нарастващ гняв към политическото представителство вдясно (след колаборационистката “смърт” на РБ-2) – и усещане за губене на време. Гняв към Радан Кънев, към Гражданския съвет на РБ, дори към ембрионалната, но свръхнатоварена с надежди “Да, България” на Христо Иванов.
Има граница за допустимите компромиси, отвъд която една политическа сила губи своята идентификация. С Реформаторския блок се случи точно това: блокът не постигна съгласие относно тази граница и загуби уникалната си идентификация - въпреки съпротивата на Радан Кънев и Гражданския съвет, по начало създаден като гаранция за следване на реформаторски политики, а впоследствие маргинализиран. Виж, не е време за бездействие, предстоят избори. Заявените ценности в проекта на Христо Иванов - справедливост, почтеност, знание – както и имената на учредителите, мнозина от които познавам лично, ми дават основание за подкрепа. Макар че “Да, България” надхвърля по заявка политическото дясно, за пореден път има очакване, че този проект, заедно с политически сили като ДСБ и “Зелените”, както и граждански организации и сдружения като “Правосъдие за всеки”, неформални общности и личности, ще съумеят да се консолидират на основата на принципи. Такава според мен е надеждата – за обединение, общ път и за разширяване на политическото представителство за реформаторски политики.
Аз пък, като философски “bastard kid” на Парменид, не съм оптимист, но както и да е. Възможно ли е въобще да се хвърли мост между двете “Българии”, за които често говоря – едната, “голямата”, на южняшката мачистко-чесънова култура със скритото психологическо насилие и “я покротувай една-две годинки, па виж дали няма да те приемат” (по Алеко), и другата, не-азиатската, меритократичната, проевропейската, която продължава мечтите на Раковски и Левски?
Боя се, че нямам нито твоята възрожденска “луда глава”, нито добър поглед върху “голямата” България, защото моят живот протича по-скоро в малката – от край време работя в университет. Тема за отделен наш разговор е как българският университет се справя с мисията си; но ако обърнем поглед към голямата България, какво се случва с 40-те процента функционално неграмотни ученици? С 30-те процента, незавършващи средно образование? Е, добре, често говорим за общество, основано на знанието – но как тези хора участват във вземането на решения?
Възможен ли е мост между двете Българии?
Не и преди да се осъзнае абсурда нечетящи да ни управляват.
Все пак трябва да имаме някаква идея за изход, и то без излишни инвикти (по Хенли или не). Защото, преведен на езика на политиката, твоят вид постулат означава, че “конкурентните” никога няма да могат да вземат властта. То е някак си като в късното наше Възраждане - образованите имат свръхзадача спрямо “голямата България”, която всекидневно преутвърждава “султаната” на шишковците.
Не става въпрос за “всичко или нищо” веднага. Въпросът е да се стъпи на правилния път - с пълно фокусиране върху задачата да си върнем превзетата държава.
(следва)
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
