Ето колко е просто: Еднокнижния (или “Бай Хуй”, ако препратим към този симпатичен нов колоквиализъм) първо казва, че ще подкрепи кабинет на ПФ в този парламент, но – за беда – без да е питал където и когото трябва. ПФ екстатично почват да “разпределят” помежду си министерски и зам.-министерски постове, но на другия ден “горският” – Брюксел – съобщава на гербаджиите, че ще им купи колело, ама друг път, и решително заявява, че ако направят нещо подобно, спират еврофондовете. Hence, априори насраният след Цецка Цветанов внезапно отказва подкрепа и се донасира по bTV, обяснявайки за особените отношения между максимално простите по “висините” на ГЕРБ.
***
А мога да го разкажа и така, за повече настроение: Левкип си мисли, че притежава теория, която е в хармония със сетивното възприятие и не би отменила нито пораждането, нито отмирането на многообразието на истинността. Но сякаш изведнъж се сепва и се сеща, че няма валиден начин за съвместяване на доказателствата на Парменид с очевидните факти на изменението на реалността.
***
Да правим разлика между истинския политик, който предлага решения, и политика -“анализатор”, който просто предлага ситуационен коментар. В първия случай имаме Радан, а във втория “имате избор” – от Валери до Цветанов, селяндур до селяндура, мила моя майно льо.
***
Интелигибилният подход ми диктува, че всички от Борисов през Карачаканов до Кунева са disposable heroes (ако използваме израза на Хетфийлд); докато Радан, love him or loathe him, е asset, единственият засега “дълготраен актив” на дясното. И, забележете, не само като лидер на ДСБ, а като “персонален десен бранд”.
***
За да направите разликата: Зеленогорски, розовият кардинал на РБ-2 (“éminence rose”?!) явно е научил чисто нов лаф – за “златното сечение”, и го повтори 7 пъти по БНТ в рамките на 5 минути (бедни, бедни Евклид – няма как да заподозреш, че става дума за обикновен опортюнизъм). Не знам за златното сечение, но едно е сигурно: колаборационистите от РБ-2 (Кунева, Вълчев, Зеленогорски, Лукарски etc.) намериха “сребърното сечение”, така да се каже. И сега са в пристъп на пароксизъм, щот “сребърното” си отива завинаги; ще връщат мандата с горещи сълзи на очи.
***
Но да ги успокоим в краткосрочен план: Борисов ще мумифицира и ще ползва до последно мъртвеца РБ-2, балсамирайки с благоуханни масла кухото тяло, защото му е необходим срещу евентуалния “нов десен проект”, който той провижда in lurid detail в интуитивния си мозък. А проектът, макар и все оше трагично неясен, има поне едно “първородно” качество – цели да изтръгне от ЕНП българското гербаджийско мутрообразно, позиращо като “дясно”.
***
Радев е подценяван, щот е novus homo, един вид съвременен Гай Марий - но е опасен като тайпан, включително заради изначално аморалния му ascent към властта. Запомнете тази прогноза: той ще се еманципира от БСП и ще направи прокси-партия някъде в края на 2018, оглавявана от негов човек. За да си осигури и втори мандат.
***
Има обаче един друг тревожен ascent – на руските “инвестиции” в Слави Трифонов. (“Говора примерно”.) И тъкмо затова Еднокнижния все повече прилича на онова скрито чудовище от Library Policeman на Стивън Кинг – вече някак приема уродливото си истинско лице, няма откъде да смуче повече страх с мутренското си смукало и се гърчи в агония.
***
Като казахме Library Policeman, да доиронизираме по киркегоровски тъжно: “библиотекарите” не се ебават, и още отсега чертаят стратегията за завръщане.
***
Збогом-БСП: никога не забравяйте, че отвратителните там, които се гласят за власт, не само не се извиниха, но и се врекоха като наследници на обикновени престъпници (под булото на “антифашизма”). Стефан Цанев, този поет-мъдрец, наскоро пропусна чудесна възможност да каже на Корнелия “Хорни Корни” Нинова, че “построеното от соц-а” беше разграбено целево и приоритетно тъкмо от нейната партия, 1990-1997.
***
Корни, която е супер хорни за властта на всяка цена, досущ като Борисов, не знае за Бръснача на Окам – мисли и действа на принципа на първото хрумване, т.е. в нейния вътрешен свят най-простото обяснение е и най-валидното. В дългосрочен план, ще гледаме още един зрелищен провал.
***
Тръмп: колкото и да говорите за края на западния либерализъм (по това приличате малко на Васисуалий Лоханкин, впрочем), той си остава един нахален аматьор, изтикан от обстоятелствата. Винаги си задавайте въпроса cui bono (редица колеги за 20 години не се научиха, че не е “Qui bono”, въпреки Гугъл). Но има и друга, и по-забавна страна - Тръмп е еманация на някогашния страх на Основателите от строго определени партии и self-perpetuating политическата класа. Те – Уошингтън, Джеферсън, Адамс – са си представяли “граждански лидер” с real-world опит; мислели са си, че аматьорството в политиката не е нещо лошо per se, щот така ще се избегне корупцията. И че преходът от армията в политиката е нормален – от самия Уошингтън до Андрю Джаксън, Уилям Хенри Харисън и Франклин Пиърс.
***
Съвременната политика изисква media mastery – от дреболиите с коя точно вратовръзка до как се държиш в сложната, сякаш “анаксимандърова” дихотомия какво си, но какво искаш да прожектираш, че си. Това е сложна игра, най-проклетото на която е, че де факто ти създаваш част от правилата as you go along. Но и тих сблъсък на éminences grises – онези ghost-think tanks (или vermi segreti, както им викат италианците – “тайни червеи”), които изграждат даден политик.
***
Разбира се, тинк-танковете работят с наличното – и понякога всички техни усилия отиват на вятъра. Класическият вече пример тук е Рейгън. Когато журналистите се ебават с неговия холивудски бекграунд - т.е. че това някак иманентно го прави тъп, - Рейгън не губи и секунда, за го потвърди с репликата “how could a President not be an actor?”. Нещо, което “републикански интелектуалци” като Бърк или Ерик Хофър едва ли биха му простили.
***
Но днес сме в чисто нова ситуация – Тръмп. Той няма никаква интелектуална подготовка (дори Линдън Джонсън край него би изглеждал като мислител) и големият въпрос е дали схваща, че да управляваш демокрацията не е като да управляваш бизнес; т.е. тук трябва да си припомним Уорън Хардинг, който е управлявал успешен медиен бизнес, но е пълен провал като президент (а и остава в аналите като чист глупак с репликата, че президентството било “a hell of a job”). Има и други, които не могат да превърнат бизнес-експертизата си в държавничество – Хърбърт Хувър, дори Картър с неговите фъстъчени насаждения.
***
Проблемът с Тръмп е много прост, досущ като самия него – той, поне засега, недоразбира онова за “checks and balances” на Мадисън и последователите му като Кулидж.
***
Тръмп е изправен пред сериозен имиджов проблем – че въпреки уж консервативните си разбирания, все още изглежда и звучи malleable. Което ни припомня един основен американски принцип – че statesmanship means poise. (Poise, между нас казано, липсва и при нас – в момента го притежава единствено Радан, но то е летливо, краткотрайно, не бива да се изпуска малкият момент или малкото историческо “разкритие”. Изпуснато, то не се завръща.)
***
Тръмп, да се надяваме, ще прочете това-онова за историята и ще схване, че силата на САЩ винаги е била в bipartisanship, т.е. в широката подкрепа – онзи Social Security Act на Рузвелт, или пък Civil Rights Act на Джонсън. Обратно, “Обамакеър” едва-едва мина без републиканските гласове – и се провали.
***
Както каза Гил Трой – challenge Congress to legislate, not just obstruct. (Между другото, Конгресът се “радва” на едва 14% одобрение – т.е. това с “мамка им на онези в парламента” не сме го измислили ние.) Но горното важи и за нас, в известен смисъл – имаме нужда от комбинирана ефективност, за да създадем “нова република”.
***
Което ме подсеща, че в mondo bizarro-то на българските политически дела новият “Републикански клуб” (да го наричаме така за удобство, заедно със семиотичната препратка, която ми хрумва в момента – инициалите са РК) има свръхзадачата преди всичко да се определи дали ще следва френския libéralisme или, най-общо, немския християнски консерватизъм. Или пък нещо трето. Това е единственият му шанс да не стане, дет се вика, surplus to requirements.
***
Основен принцип, от който могат да се поучат и нашите политици: don’t govern by headlines. Това и по горната тема за политиците-анализатори, които всъщност не са политици.
***
Още няколко думи към новия десен проект: embrace that opportunity while understanding that you cannot satisfy everybody – nor should you. You will have to change your tone, fostering consensus, not triggering fights. Be redeemable: new policy-making requires talking to ordinary people.
***
Новият десен проект обаче трябва да си припомни и онзи вековен руски виц, който сякаш по “толстоистки” обяснява всичко за днешната шизофренна ситуация: “1917 год. Внучка декабриста слышит шум на улице и посылает прислугу узнать в чем дело. Вскоре прислуга возвращается. - Там революция, барыня! - О, революция! Это великолепно! Мой дед тоже был революционером! И чего же они хотят? - Они хотят, чтобы не было богатых. - Странно. А мой дедушка хотел, чтобы бедных не было.”
***
С други думи, no need to pussyfoot – or having an enigma wrapped in a mystery with a riddle thrown in for good measure.
***
Но хайде и по-сериозно: свръхзадачата на новия десен проект преди всичко е по Хюм. Нова теория на република, която залага на прости, но фундаментални неща като силни институции, редуцирана администрация, християнски семейни ценности, децентрализация (инвестиция на данъците на местен принцип) и – най-вече – реална самостоятелност на прокуратурата (включително специално антикорупционно “крило”), а не както сега, при тази дешевая блядь Цацаров.
***
Този бъдещ проект не бива да се страхува от първоначалните вътрешни битки – и трябва да помни онова на Папа Хемингуей, че it heals stronger on the break.
***
Разбира се, ако не сте съгласни с Хюм, винаги можете да се върнете към картезианството: т.е. два сверени хронометъра могат да отмерват времето еднакво, но без нито един от тях да бъде причина за отмерването на другия. Обаче Хюм е секси най-вече с това, че не се задоволява със свеждането на даден факт на причинна връзка до опит за масово разбиране; той презира масовото, защото то се подчинява на неговата идея за фалит на благоразумието (в каквото той обвинява масите, и това звучи великолепно след нашия референдум). Ерго, Дейвид Хюм, чийто палец на крака на статуята му в Единбург съм пипал за “късмет” (според местното поверие), е сякаш идеолог на нашето ново “републиканско” пресъздаване: започва, подобно на Лок, с намерението да бъде здравомислещ, минава през емпиризма и стига дотам, че индукцията е независим логически принцип, чието извеждане от емпиризма е практически невъзможно. Т.е. модерният скептицизъм на Хюм, заедно с русоисткото разбиране за публична справедливост, е чудесна основа за нова “дясна” доктрина.
***
Нова “дясна” доктрина у нас е невъзможна без – ако позволите тази киническа шега – all-inclusive politics. Т.е. масата “разочаровани” от досегашния псевдо-дясно-народняшки модел на ГЕРБ търсят ново, предимно консервативно представителство (доколкото у нас сящаш никой не схваща, че либерализмът, извън френския му смисъл, е структурално ляв). А десните, гласували за Радев, са един вид “картезианската” част от просветените.
***
Разбира се, остава и един дребен проблем: тe са легион, ние – контуберний. Засега.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
