Писю

Николай Фенерски 05 ноември 2019 в 07:27 6081 2

Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

Беше си най-нормална неделна септемврийска слънчева сутрин. Жена ми излезе на терасата да пие второто си кафе за деня. Три етажа под нас някой къртеше с машина и всички му се дразнеха. Цялата сграда кънтеше и вибрираше.

– Страшна работа − рече жена ми и направи един български жест с ръка.

– Някой отдолу ремонтира − възмутено ѝ отговори Писю от съседния балкон. Той беше пенсионер и обикновено първите звуци през почивните дни идваха откъм неговото пространство.

Котката Лорна също бе стресирана и не лежеше на масичката отвън както обикновено да се препича, а се криеше някъде зад завесите. Аз си седях вътре пред екрана на компютъра и се опитвах да си събера мислите, за да напиша един нов разказ. Чудесен, покъртителен, сърцераздирателен, загадъчен, отчайващ и обнадеждаващ едновременно. Тъкмо хващах някоя мисъл – и къртачът я правеше на салата. Залагах капан за следващата. Аха тя да приближи и да падне вътре, обаче почваше да трепти в резонанс със стените и се разпадаше на молекули. Няма да стане тая работа така. Излязох и аз на балкона. Писю ми кимна състрадателно.

– Мислех да полегна да си почина, обаче как да стане! – обясни ми човекът.

Вдигнах рамене безучастно.

– А аз вече свикнах. Не ме ядосва този шум − рекох на жена ми и се загледах в отсрещния балкон, където съседката обикновено пържеше нещо на остъклената си тераса. Този път липсваше.

– Вярно ли? – Вече двайсет и две години живеем заедно, а още не знае кога съм сериозен и кога се правя на луд.

– Вярно ами! Имат си хората работа, нека си я свършат. През седмицата са заети в службата, една неделя им е останала.

– Значи няма да ходиш да се караш с тях?

– В никакъв случай. Да си къртят, колкото им сърце иска. Два дни да откарат, ако имат мерак. Дишай дълбоко и мисли за хубави неща.

Жена ми се фръцна и влезе в кухнята. Къртачът долу направи пауза. Жена ми се възползва, за да ми извика отвътре:

– Това сребро е потъмняло. Трябва да си имаме един ден в месеца за чистене на семейното сребро. – Говореше за вилиците и лъжиците, които сигурно родителите ми бяха получили подарък за сватбата си. – Със сода и вода, да лъщят. Така правят в класическите книги.

Иронията ѝ означаваше „на гол тумбак чифте пищови“. Но от друга страна среброто си е сребро, нали. После ме накара да идем с нейния стар ситроен до мола, където тя си купи парфюм, някакви кремове, фон дьо тен и не знам още какво. След това влязохме и в книжарницата, където тя си избра нещо от Нарине Абгарян, щото обича арменците по принцип, аз си взех последната книга на Уелбек, а за дъщерята купихме „Да убиеш присмехулник“, понеже старото издание не го знаем изобщо къде е, а точно сега е възрастта ѝ за четене на това нещо. Като се върнахме, всичко си бе дошло на мястото. И цареше спокойствие. Къртачът не се чуваше. Само съседът стоеше на терасата си и от четвъртия етаж викаше на уличните котки:

– Писю! Писю! – И им хвърляше кокалчета и хрущялчета.

Иначе по принцип той ни събужда, щото всяка неделя си облича мрежестия потник, обува си еспадрилите и слиза да запали дъртото си пежо да побръмчи малко на място, да не клеясва двигателят. Вече няколко години е все на едно и също безплатно паркомясто, подкарва го веднъж на два месеца, отзад е леко ударено, но не от мен, нищо, че веднъж и аз изпуснах да дръпна ръчната и да включа на скорост. Излязох, колата ми тръгна сама и се спря в неговата. Слаб удар, нищо работа. Огъна се малко само моята решетка. Бях се разсеял сигурно, понеже бях влюбен. Как в кого, в жена ми, разбира се.