Къде спа снощи
Нирвана

Момичето ми, момичето ми, не ме лъжи
Кажи ми къде спа снощи

Сред боровете, сред боровете
Където слънце не огрява никога
Бих треперил цяла нощ

Момичето ми, момичето ми,
Отивам там, където духа студеният вятър

МОРЕТО И НЕВИННИТЕ

- Пич, ще видиш, че твоята Ани ще ти изневери! – така злорадо ме предизвикваше Медо от самото начало, когато виждаше с какъв възторг получавам писмата си. Аз, а не вътрешният ми лош брат близнак, когото нарекох условно с кодовото име ZX, понеже той е територия неизвестна и доста мрачна за мен. Но въпреки това...

Ухилваше му се и му отговаряше, че това просто е невъзможно. Защото е невъзможно. Сядаше да пише отговора, а Медо все така го гледаше с любопитство. Медо беше издължен и слаб. Притежаваше неустоимото чувство за хумор на родените през май и бе готов винаги да се изгаври с най-святото нещо. Прагматичната му и леко цинична душа не пропускаше да се надсмее над всеки глупак наоколо, а глупаци не липсваха. Редник Хикс беше поредният такъв, с когото той се забавляваше чудесно.

- Кой знае досега с колко се е начесала? Ти кво си мислиш - че теб ще чака? Че какъв си ти да те чака? Да не си много спешъл случайно? Нея я сърби, теб те няма, хайде готова работата. – Медо беше турче и майка му всъщност го бе нарекла Медихан. В седми клас комунистите се опитаха да го прекръстят на Малин. И сега той се обръщаше и на двете имена. Само че на по-близките приятели им се струваше тъпо да го наричат с по-новото му име. Редник Хикс и Медо израснаха в един град и бяха учили в едни и същи училища, но преди да влязат не бяха приятели, а само познати. Сприятелиха се вътре. Защото Медо не приличаше на типичните турци, главата му отзад не беше сплесната и не знаеше бъкел турски.

- Брато, – казах му – ти просто не знаеш за какво става дума.

Бях убеден в думите си до смърт. Даже и повече. Защото писмата на малкото дългокосо момиче грееха сърцето ми от вътрешния джоб. Имах си слънце в джоба. Споменът, който се повтаряше почти във всяка минута, беше, разбира се, от онази вечер, когато останахме съвсем сами до четири сутринта в стаята ми у дома. Ани, четиринайсетгодишна, два месеца преди да вляза, се съгласи да дойде вкъщи, за да слушаме музика. Няколко пъти бе идвала. При тези срещи майка ми редовно влизаше в стаята уж да донесе нещо да се почерпим, като притеснено се чудеше кога ще си тръгва тази малка повлекана. Точно тази вечер обаче родителката ми по някаква случайност не влезе и не направи опит да влиза в стаята. Заключих вратата отвътре. И двамата непохватни и припряни с трепет открихме колко са свежи и гладки телата ни. И отидохме чак до края на пътешествието за първи път, отакто се срещахме. Предишните ни натискания по пейките стигаха до трескаво и бързо задоволяване на първите нагони, без да се осмеляваме на последната стъпка. Това не беше единственият ми ми опит с момичетата, но предишните бяха все някакви случайни и незапомнящи се. Бях се влюбвал и преди, защото съм влюбчив (бях се влюбвал платонично дори в братовчедките си), но връзката ми с Ани не можеше да се сравнява с предишните. В момента, когато усетих пълната близост на малкото й тяло, аз също се чувствах девствен. Усещах, че летя. Заедно летяхме. И, странно, казвах си след време, защо през онези месеци бях възприемал това момиче като жената на живота си, след която няма да има никоя друга. И, разбира се, си отговарях – защото такава е логиката ми винаги, такъв модел са ме конструирали – всичко или нищо.

Месец и половина врънках Майката да ми даде 5 дена отпуск точно в периода, когато знаех, че Ани ще бъде на лагер в Галата. Имах събрани дни от някакви награди, които във ВВС се раздаваха просто така и не спирах да повтарям наляво и надясно, че ми е изключително важно точно през този юни да ме пуснат, за да си ида у дома. Майката като справедлив и добър родител на подчинените си бойни единици след дълго тръскане на главата, между две дръпвания от фаса, най-накрая процеди, че ще ме пусне. Не вярвах на ушите си. Попитах го още веднъж и той ме сряза да не се радвам, да не вземе да ми пропадне отпускът от толкова радост. Пушеше като комин тоя майка.

Това щеше да бъде Голямата изненада – Ани бе прочела в писмата ми, че се каня да ида до морето, но изобщо не вярваше, че мога да се преборя с цялата тази машина и действително да се замъкна дотам. Следващият въпрос, който изглеждаше неразрешим, бе откъде да взема мангизи за път и прочие глупости. Но наистина само изглеждаше такъв, защото след кратко умуване и още по-кратко пазарене старият ми касетофон Хитачи, който си бях донесъл, за да слушаме музика в пиянските вечери, смени собственика си и попадна в ръцете на едно софийско копеле срещу петстотин кинта. Не ми беше жал за касетофона, бях се наслушал вече над пет години на Нирвана, Металика и прочие бичкии. Някога баща ми го купи от виетнамците, стабилна щайга. Но стигаше ми толкова музика, време бе сам да създавам симфонии.

Вечерта, докато чакаше влака на гарата в Пловдив, редник Хикс се чувстваше сякаш е надхитрил целия свят. Парчето свобода тежеше в ръцете му. Въртеше го между пръстите си. Разглеждаше го. И се радваше с невинната радост на детенце, каквото в действителност и беше, макар да бяха на път да го покварят. Родителите му нямаха представа къде е. Никой не знаеше къде е...

Но Редник Хикс бе умрял, нещастникът, и Аз отново живеех. И това се усещаше дори в начина по който гореше огънчето на цигарата ми. Качих се бавно по лепкавите стълби на тъмнозеления вагон. Хвърлих раницата си в едно празно купе. Застанах край прозореца в коридора. Влаковете са удивителни места, където животът придобива по-пълен смисъл. Когато се кача във влак, сякаш попадам в приказка. Уютно ми е. Автобусът и автомобилът изобщо не могат да създадат това усещане за път. Потеглихме. Влаковете потеглят, а не тръгват. Тръгването е банално, потеглянето е романтично. Опитах се да заспя, но не можех, мислех си за сутринта, когато щях да видя морето. В купето влязоха някакви момичета. Говорихме си. В най-дълбоките часове на нощта смених влака на някаква изгубена малка гаричка. Момичетата също се прекачиха, и те пътуваха за Варна. Помогнах им с багажа. Те се забавляваха с войнишката ми наивност, изписана върху всеки милиметър от лицето ми. Разделихме се на гарата във Варна като стари приятели. Едната мацка поиска нещо да ми каже, но нямах време да я слушам...

Галата е селце на няколко километра южно от града. Намерих лагера лесно. Беше седем и половина сутринта. Студеното свежо утро ме караше да зъзна и потраквам със зъби. Носех само едно горнище с дълъг ръкав и то нямаше никакви шансове да ме сгрее. Обясних на дежурния на портала кого търся и за какво съм дошъл, той обаче още не се беше събудил и намусено ме пусна да обикалям между бунгалата и сам да си открия, каквото ми трябва. Видях позната физиономия от градчето ни. Попитах я знае ли къде е Ани. Показа ми едно бунгало в далечината. Лагерът още спеше и по алеите се разхождаха само най-ранобудните с четки за зъби в ръце. Почуках на вратата. Тишина. Почуках още веднъж по-силно. Отвори ми някакво непознато момиче. Попитах за Ани. Отговори ми, че Ани я няма. Как така я няма? Ами просто не е тук. А по принцип тук ли спи. Да, спи в това бунгало, но тази нощ не се е прибирала.

Следващите няколко часа преминаха в някаква неистова еуфория, не можех нито да мисля нормално, нито да водя свързан разговор. Когато си припомнях последователността на думите и събитията от този ден, сякаш лепях колажи от нервно рязани и късани парченца с различна големина и неопределена форма. Седнах в беседката край портала на лагера и зачаках. Вече зъзнех не само от студ. Зъзнех от някакви неопределени гадни мисли, които се навъртаха нахално край главата ми и които не пусках да влязат вътре за нищо на света. След два часа Ани се зададе от пътя, по който се стигаше до центъра на селото. Видя ме и се спря. Гледаше ме сякаш ме вижда за първи път. След като събра смелост, ми се усмихна и се приближи да ме прегърне. Гушнах я и я попитах откъде идва. Тя ми се усмихваше криво и мълчеше. Къде беше? Ами никъде. Как така никъде, чакам те два часа в този кучешки студ, казаха ми, че не си се прибирала тази нощ, а ти ми отвръщаш никъде. КЪДЕ БЕШЕ!!!

Обърнах се и тръгнах към спирката на автобуса в центъра. Тя се повлече след мен. Вървях по средата на шосето. Хвърлях и ритах раницата си, псувах и задавах хиляди тъпи въпроси. Момичето подтичваше след мен и отговаряше с хиляди тъпи отговори. Колите хвърчаха край нас и ни свиреха. Гаджето на нейната приятелка довел някакъв свой приятел. Преспали в тяхната квартира. Онзи не бил по-добър от мен. Обичала ме. Много ме обичала. Него не го обичала. А просто така. Едва сдържах сълзите си. А тя плачеше. Само че вече не й вярвах. Отивай си при онзи тъпак. Шибай си се на воля. Аз си хващам автобуса. Хората на спирката ни наблюдаваха с нескрито любопитство. Автобусът пристигна. Вратите му се отвориха. След това се затвориха, а аз продължавах да стоя забоден като плашило на тротоара. Къде да отида? Обратно в поделението? Или у дома? Нямаше къде да отида. И в този прекрасен ден от раззеленяващия се мой живот останах там, край морето.

Двамата с Ани се опитахме да се разходим по брега, по улиците. Опитахме се да говорим и да си изясним какво е имало между нас. Как ми се искаше да я хвана и да я стисна тази малка мръсница, как ми се искаше да я прегръщам и целувам като някога... Бих й простил на секундата. Само че тя се отдалечи. В същия този ден тя се отдалечи. Може би я отблъсна моето примирение или моята войнишка припряност. Може би пропуснах момента да я сграбча. А този момент е само един. Аз съм дърво. Обичам да анализирам. Попитах я иска ли да бъдем отново заедно. Не – отговори ми мъничкото дългокосо момиче, чиито писма носех във вътрешния си джоб. Не искам. Това е краят.

Останах да спя в бунгалото на едни познати. Спането ми го уреди Мария, приятелката на моя добър другар Краси, същият, дето ме изпрати до входа на казармата първия ден. Тя ме съжали и ме взе да се грижи за мен. Разбираше ме, без да й се обяснявам с подробности. Чувствах тялото си изтръпнало. С Мария отидохме на плаж и тя си легна до мен по монокини. Това възвърна самочуствието ми. И на мига забравих, че съм смотана бойна единица, свикнала на псуване, пиене, ядене, пърдене и самозадоволяване. На сто метра от нас на плажа забелязах Ани. Край нея седеше оня ръб. Пълен ръб, казвам ви. И те ни забелязаха. И сега какво, да не би да очаква да отида при тях? Глупачка. Гледаха ни, а ние се правехме, че не ги забелязваме. Мария обаче не остави нещата просто така, тя схвана всичко, без изобщо да й разказвам подробностите – гонехме се, плискахме се, носих я на раменете си, замеряхме се с мокър пясък и си говорехме излегнати под слънцето сериозни неща. Петте дена от отпуска ми минаха във въргаляне на плажа и из кръчмите, където се дрогирах с текила – един новооткрит елексир.

След години Краси и Мария се разделиха. А бяха родени един за друг. Тя обаче замина за Дания и се омъжила, разбрах, за някакъв човечец обикновен и невзрачен. Тези невзрачните винаги в крайна сметка набарват свестните момичета.

В моменти на умопомрачение избягвам да си спомням, че за раздялата им може би имам заслуга и аз. Една от онези вечери край морето реших да се върна в лагера да спя по-рано от останалите момчета, с които се наливахме в кръчмата. И влязох направо в бунгалото, без да почукам на вратата. Мария беше гола. В тъмното изваяният й силует седеше върху друг – на едно от момчетата, с които бях в стаята. За част от секундата, преди да разберат, че някой влиза, двете тела продължиха танца си върху леглото. Женското отгоре, а мъжкото отдолу. След това се смутиха и спряха. Аз затворих почти веднага. Седнах отвън и запалих цигара. После се разкарах нанякъде. И си помислих тъпо, че не съм единственият, на когото гаджето му изневерява. Голяма работа, да не й вадят зъб? Само я любят. Ако те е зарязала, иди при друга. Мацката отдава тялото си на мъжкия само ако е по-глупава от него. Ако е по-умна, не го поглежда. Значи... Така.

След около месец при една случайна среща докато бях отпуск, моят приятел Краси чу всичко, което му разказах за Мери. Разказах му и за това, че я видях с някакъв дрисльо в леглото. За благодарност към нейното перфектно отношение към мен... От мъжка солидарност. От тъпотия. От дребнодушие и отмъстителност към всички изневеряващи женски. Аз съм обикновен глупак. От най-обикновените. Глупак от пет стотинки.

И на Ани не биваше да се сърдя... Само че гордостта и смачканото ми войнишко его надделяха. И повече не я потърсих.