Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част VII)

Част първа

Част втора

Част трета

Част четвърта

Част пета

Част шеста

НАРЯД

Времето, когато тялото ти е взето назаем от Ламята, за да й послужи в пазене на нейните материални блага, се нарича наряд. Тогава ти не си принадлежиш, ти не си ти, ти си неин придатък, нейната тоалетна хартия, нейната възглавничка, върху която заспива тревожно всяка нощ и от време на време подпръцква така, както го правят болните, подпухнали, вмирисани лами. Имало, казват, и друг вид държавни устройства. Като швейцарските и норвежките, където хората възприемали служенето в армията по малко по-мил начин.

Редник Хачикян от Пловдив използваше често старата метафора: „Аз съм само едно зъбно колелце от голямата машина“. Истината е, че по време на наряд твоето време не е твое и ти не си ти, взели са те и те използват под най-оправдания предлог на света. Както тялото на бременната жена е взето назаем от нейното дете, бъдещ войник, така твоето тяло е взето от Системата, ти си бременен с нея и някой ден ще родиш нейната сигурност, ще пръкнеш нейната мъртва свобода. Спокойно, моето момче, не се коркай – не си първият, няма и да си последен. Поради тази причина аз хич не участвах в скапаната игра, а редник ZX стискаше зъби и посрещаше с мазохистична усмивка дългите тъмни часове. На него всъщност му харесваше. Странно същество. Бях спрял да му обръщам внимание.

Строят стоеше на площада край хеликоптерите. От едната страна се разположи карето от войници и ефрейтори, пазещи боклуците на поделението, а край тях се строи карето от старшини и офицери, дежурни при онези железни сандъци, с които възнамерявахме по време на война да хвърляме бомби от въздуха. И пред двете карета с бавна стъпка се разхождаше една мъдра и говореща глава. Офицерът провеждаше инструктажа, който е задължителната застраховка на Ламята, за да не носи отговорност, ако някое от телата умре по време на дежурството. Ламята измива редовно своите зелени лапички и ни предупреждава да си знаем, че тя няма нищо общо с кражбата на телата ни. И да внимаваме, защото куршумите летят твърде бързо и имат най-разнообразни свойства. Лицемерка. Разводът продължи с раздаване на две дъски с патрони за всеки и завиране на патроните в пълнителите на Калашника. По трийсет парчета във всеки пълнител. Общо шейсет човешки живота на един показалец разстояние – нали, ако се пада по един на куршум, щото има и други техники... А самият господин „Калашников“ е голям тарикат, виси си на рамото ти преспокойно, насландисва се небрежно и очаква от теб да се грижиш подобаващо за стоманеното му тяло. Хич не му пука, че е толкова смъртоносен. След това всички бавно тръгнахме. С увереност в утрешния ден.

Запътихме се към караулното. Тъмносива едноетажна къщурка във формата на буква Г. Там беше и Арестът – малко едностайно затворче, където излежавахме наказанията си всички непослушковци, дръзнали да надигнат палавата си главица. Там за един месец бе приютен и убиецът. Нисичко пъпчиво пълно момче с празен поглед и добър апетит. По време на наряд, малко преди нашето попълнение да влезе вътре, той, разводачът и други две момчета се връщали от стойка. От последната подгизнала и премръзнала четвърта стойка в шест сутринта, когато границата между действителността и съня се преминава с лекота и в двете посоки. Все едно да си помръднеш показалеца или да си затвориш клепачите. Той бързал, вървял първи, след него били разводачът и останалите. Момчето зад разводача си направило шега, насочило автомата към тези отпред и започнало да издава звуци все едно че стреля както малките деца си играят на войници. Па-па, убит си, падай. Убиецът, който допреди това не бил убиец, се извърнал, свалил предпазителя на единична стрелба, заредил и, докато другите се усетят, изпратил по тях едно бързо олово хей така, за да продължи играта. Траекторията на оловото минавала през тялото на момчето, на което му се доиграло на войници в шест сутринта. Куршумчето се забило в гърдите му. Момчето паднало, разводачът, който успял да залегне миг преди изстрела, се спуснал към него и закрещял за помощ. Дупчицата била малка, но душата може да излиза през всякакви дупки. Момчето умряло в ръцете на разводача. Той често след това даваше наряд с нас и не искаше да ни разказва за убийството. Не ни го разказа, а парче по парче ни го сглоби в продължение на много вечери, изречение след изречение край караулното кюмбе. Сашо, разводачът, беше с шест месеца по-стар войник от нас. Сядахме в зимните вечери край бумтящия огън с охаеца Чочо Райков и Сашо, чакахме да минат двата часа до нашата стойка, легнехме ли, означаваше да размътим главите си отрано, затова седяхме и чакахме. И тогава Сашо рисуваше поредното парче от пъзела на убийството. Па-па, падай... Убит си.

А убиецът изкара някакви връзки със самия дявол, за да не лежи присъдата си в Дисципа, защото Дисципът е затвор, в който мангалите щяха да се радват на пухкавото му дупе. Изкара месец в Ареста, а след това бе преместен за още половин година в областния арест в Пловдив. Това бе начинът, по който заплати за детската игра с тъпата играчка. Престъпление и наказание, пито – платено. Децата все някога порастват. Някой всемогъщ взе че бодна с карфица в таблото на живота му едно малко листче с надпис „убиец“. И в този месец, докато редник Хикс го наблюдаваше през решетката и се опитваше да го заговори, се убеди, че душичката на убиеца се беше свила и зъзнеше някъде зад празните очи и добрия апетит и чакаше там отзад своето наказание. Не това в ареста. Другото.

В двора на караулното е куршумоуловителят. При всяко влизане и излизане за стойка всички се подреждахме и със свален пълнител дърпахме спусъка, за да се уверим, че няма забравен патрон в цевта. Този небесносин сандък с пясък е единственото творение във Вселената, достойно да бъде обстрелвано, заслужаващо да му вкарват парчета метал с висока скорост. Любовта на куршумите може да бъде само негова, само него си струва да шиба тарикатът господин Калашников. По един куршумоуловител трябва да се изпречва на траекторията на всеки изстрел във всяка война на този глупав свят. В онези щастливи дни Софиянецът Чочо Райков не предполагаше, че му остават още две години живот. Убийци иииимаааа мнооооогоооо поооо светаааа… Трааа-ла-лааааа… Той и редник Хикс се сприятелиха. Бяха еднакво затъпели и весели. Чочо беше висок около два метра, с широки рамене, тъмна кожа и неизмена усмивка на лицето. „Аграр“ - викаше той на редник Хикс и това сигурно означаваше селяндур, „аграр мръсен“ възхищаваше му се той и беше прав, аграрът достигна пределите на човешкото падение.

* * *

Малко след така наречения „развод“ ( може би се казва така, понеже до момента, в който хората хващат автоматите в ръце, са женени за Ламята, а след това временно се развеждат с нея, за да не носи тя отговорност за техните въоръжени действия, курвата му дърта)… Да – малко след като през тая слънчева събота се разведоха, няколкото невинни момчета, предвождани от отегчен старшина, пресякоха дворчето на караулното в индианска нишка. Редник Зет Хикс погледна наляво – куршумоуловител, светлосин и непоколебим. Погледна надясно – арест, изпълнен със забавления. Това беше първото, което правеше, когато влизаше в двора – да провери каква нова вкусотия им е сервирала Ламята, поредния духовен специалитет, следващия затворник, глупчо, чието ухо Ламята трябва да издърпа, за да не върши повече безобразия. Предстоеше им едно дълго денонощие, какво друго им оставаше освен да му се порадват. Небитието е алчно копеле. Редник Хикс умираше от скука, когато нямаше наказани. Арестът обаче този път не беше пуст. Вътре имаше някой. Някой. Едно човешко същество с различен статут. Те му бяха пазачите. То им беше подчинено, намираше се по-долу от тях в социалната йерархия. Това според редник Хикс представляваше достатъчно основание да се погаврят със страданието му. Започваше се с въпросите. Чудесно нещо е решетката на ареста. Дори зад нея да е най-скучната история на света, тя звучи като бестселър, просто защото е там, отзад, истинска, обречена да чака. Който и глупак да влезеше в ареста, там се превръщаше в личност, а причината за влизането му добиваше ценност. Просто защото са го приели насериозно. И вече е Някой. Цената на това удоволствие е студената стаичка с неостъклена решетка за прозорец, печка, която не гори и гол нар от изгнили дъски. Върху тези дъски не може да се спи. Но и никой не влиза вътре, за да спи. Ще е престъпление да преспиш най-красивите часове от службата си. В Ареста ти си сбободен. В ареста ти си се откопчил от зъбните колелета и ближеш раните си.

- Бог? Кой беше пък този? – захили се предизвикателно редник Зет Хикс, с когото самият аз нямах нищо общо. Беше седнал на бордюра пред Ареста и се гавреше спокойно с човека зад решетките. Преди това го попита защо е затворен, въпреки че случката вече бе раздухана из цялото поделение. Сектата му обясни благодушно, сякаш го правеше за първи път, без да се сърди на неприкрития му сарказъм. Според правилата на вярата, която изповядвал, в петък вечер и в събота не бива да започва нищо, никаква работа, само служене на техния си бог. И днес сутринта с категорична усмивка той бе отказал на своите старшини да застъпи наряд. Веднъж вече преглътна един компромис – да държи оръжие. Втори такъв не би понесъл, дори да го пратят в затвора. След тази случка началниците почнаха да се съобразяват и не го пишеха наряд в тези дни. Фактът обаче, че сега стоеше зад решетките, означаваше, че онези горе просто са се пробвали дали ще мине номерът. Но, както се оказа, убежденията са гадна работа. Бронебойни патрони за нея още няма открити. Някой от щаба на Сектата сигурно е превъртял и е решил да се изклепа директно върху вярата човешка. Няма начин няколко човечета с кръгли шапки да ги пречупят тия жилави убеждения. Редник Зет Хикс изпитваше огромно възхищение и задоволство да срещне такава личност. Момчето с пълно зачервено лице и кротки кравешки очи го привлече както магнит привлича желязо и както лайното привлича мухи още с влизането в караулното. За такъв десерт не беше и мечтал и почна да го яде с наслада.

- Абе тоя вашият господ ли, бог ли, не знам как му казвате, е много заспал. Знаеш ли тази работа? Ако не знаеш, да го знаеш – много е заспал и подъл едновременно… Седи си там някъде в шибаните си владения и ви наблюдава как тук се кълнете и мрете в негово име… Голем кеф! И тази твоя кротка овча усмивка ми е адски противна, ти просто целият лепнеш от смирение. И да знаеш, че тук зад решетките ти е добре. Така ти се пада, щом вярваш в такива богове, дето не им пука от нищо. Аз бих те затворил там само за това, но после ще се гордееш, че си мъченик. Нали? Гордееш се? Обаче има и нещо красиво в цялата тази история, твоят господ имал и човещина и знаеш ли защо – защото ти си тук, вътре, а и аз съм тук. Но отвън. Сещаш ли се? Сега ще те светна. Времето ни минава, ние си лафим, скоро слънцето ще залезе и ще започне поредната нощ, в която ще мръзнем като кучета по стойките, но преди това… След един час ще дойдат от кухнята с баките. Вътре ще има някаква помия, която ще плюскаме с удоволствие. Но вътре ще бъдат и добавките, а ти нали не ядеш салам, щото съдържа свинско? Да знаеш, брато, че аз съм насреща. Ти си милосърден човек, добродушен. Аз пък обичам салам. Ние взаимно се допълваме. Окей?

Софиянецът Чочо хвана почти цялата сцена и отстрана се пукаше по шевовете от смях. „Селянин, казваше Чочо на Зет Хикс често, ти си невероятен, мамка ти! Ти си луд за връзване!“

Сектата слушаше Зет Хикс и не спираше да му се усмихва, макар и да не разбираше всичките му приказки. Сделката със салама се състоя. Зет Хикс се наяде, а Сектата получи морално удовлетворение от стореното добро. Човек винаги може да върши добро, дори от ареста. После дойде време за първата стойка от шест до осем. Разводачите първи застанаха пред куршумоуловителя. После всички се изредиха да доказват, че Калашников няма да им погоди някой тъп номер. И поеха по паяжината от пътеки към постовете, където щяха през два часа цяла нощ да вършат всички онези забранени от закона неща: да говорят с който и да било, да седят, да пушат, да се наливат с ракия, да серат, да прегръщат бездомните псета, за да се стоплят, да драскат глупости по стените, да спят, стиснали автоматите, да мастурбират, защото в тази самота и тоя пролетен студ друго не им остава, да четат евтини книжки и да мислят надълго и нашироко за скапаното си съществуване и още по-скапаното си уволнение. Всъщност, всеки от тях сам за себе си знаеше какво ще прави в тези откраднати му от Ламята часове. Когато не принадлежиш на себе си, можеш да вършиш най-разнообразни неща в зависимост от своето въображение. Само ако знае онова чудовище какви паразити си е наело, за да пазят безценното му имущество и тлъстото му вонливо тяло…

Зет Хикс изкара първата стойка, обикаляйки съвсем по устав гаража, в който дремеха разни изгнили джипове, издоени камиони и оглозгани уазки. В къщичката пред гаража спеше дежурният старшина. Негова беше задачата да следи дали войникът изпълнява задълженията си. Но единствен, който го правеше съвестно, отговорно и без капка милост, бе, разбира се, Апостола. Когато той дремеше вътре, боецът трябваше да тропа с крака силно през минута и половина, колкото трае според изчисленията му една спокойна обиколка на гаража. Забави ли се с трийсет секунди, ревът на Апостола му припомняше:

- БОЕЦ! РЕДНИК!!! – от устата му звучеше зловещо. Може би го правеше от чиста злоба – на войника трябва да му е гадно. Но всички знаеха, че очилатото животно го прави от страх. Лежи в бараката и трепери. За кожата си трепери. Тресе се целият, туловището му недно. Отдавна бяха изгубили респекта си пред бичата му мутра и го знаеха колко струва. Самият той по ирония на съдбата ги научи да не се боят от нищо през онези сърцераздирателни първи 40 дена. И по нарядите бъзльото цял дзиндзирикаше от ужас, щото не знаеше откъде какво ще го сполети в някоя глуха нощ на това пусто и недоокрадено място.

Но Зет Хикс не изкара стойката по устав заради Апостола – бе дежурен друг началник. Направи го за разнообразие. Все още не беше мръкнало напълно и големите крайъгълни лампи още не светеха. В сумрака формите на сградите и машините изглеждаха по-различни, някак си близки и добри. Войникът обикаляше гаража за удоволствие, трошеше бутилки с обратната страна на автомата, като си представяше, че са главите на непознати врагове и броеше влаковете. На пет метра от гаража минаваше линията, по която през час профучаваше мотрисата за къси разстояния. От малкия до големия град и обратно возеше ученици, студенти, пенсионери, най-пъстър народ. Хората наблюдаваха войниците от прозорците, усмихваха им се, махаха им за поздрав. Преминаването на второто влакче бе сигнал, че стойката свършва. Зет Хикс вече имаше план за цялата нощ.

Със същото влакче момчетата бягаха, сменили предварително въшкарниците с цивилни дрехи в някоя от явките си. Вътре в поделението имаше няколко слабо контролирани точки, където можеха да се преобличат с нормални дрехи. Влакчето спираше край входа на поделението и всичките му врати от едната страна се отваряха автоматично със съскане. Откъм тъмната страна на влака вратите си оставаха затворени. Бегълците се скриваха в канавката край светлата страна на последния вагон на последния влак в десет и половина, изчакваха вратите да се отворят, оглеждаха се и в последния момент скачаха вътре. Отиваха в някоя дискотека в малкия град или из кръчмите на близкото село, където се наливаха като за поледно. И се биеха. И разбиваха колите и им крадяха касетофоните. И търсеха женски. И ги прегръщаха по селските улички. Като за последно.

През нощта голямото рунтаво куче, с което Зет Хикс се беше сприятелил, му дойде на гости. Войникът му даде храна, а кучето остана да пази, докато той поспа върху оръжието си, завит с два шинела. Сънува Ани. Сънува морето. Всичко това предстоеше. Рунтавото куче бдеше и ако на по-малко от сто метра се появеше човек, то се разлайваше като полудяло. Това е то кучешката благодарност. В някое от тези пробуждания в дългата нощ боецът бръкна във вътрешния си джоб и извади един лист, върху който там под студената лампа край сивата ламарина и ръждясалата мрежа с отлагано удоволствие разчете знаците на любовта. Как само звучи, а – „знаците на любовта“! Малкото хубаво момиче след два месеца щеше да бъде на лагер в село Галата на пет километра южно от Варна. И това можеше да означава само едно – нямаше сила, която да го спре да не отиде в това скапано велико селце през наближаващия юни. И той наближаваше, и още през тази нощ юни настъпи някъде дълбоко у него и го стопли.

---------------

Който има желание да си купи книгите на Фенерски "Апокалипсисът е дело лично" и "Не казвай на майка си", да му пише лично на f@belezi.eu

Още по темата

08/10/2014

Нашите автори

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част VI)

30/09/2014

Нашите автори

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част V)

25/09/2014

Нашите автори

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част IV)

15/09/2014

Нашите автори

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част III)

Следете новините ни в GoogleNews