Quantcast

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, VIII част)

Николай Фенерски Последна промяна на 27 октомври 2014 в 17:14 2294 1

Фенерски и бандата
Фенерски и другите бойци

МЕЖДУ ПРЕДИ И СЛЕД

Като в рекламките за хапчета за отслабване – една снимка на тлъста нещастна девойка и една снимка на вталена сияеща мацка. Първо е крокодил, след това е лебед. Като в рекламите на космодиск – страдалецът със загрижена физиономия разказва каква мъка е била преди. Пълно обездвижване. После обаче – тук той се усмихва широко, зазвучава класическа музика и пейзажът става пролетен – после той почти лети… Ами не почти, а съвсем. Носи се из облаците с това чудо на човешкия гений, с тоя диск от космоса. Само че рекламите пропускат нещо важно. Пропускат плънката между онова преди и това след него, липсва цялата стопроцентова болка между тези два рекламни момента, изгубила се е агонията и е останало само външното кухо кривене.

Между преди и след е целият живот. Всичко. Между преди и след е нищото, в което увисваш като изпран парцал на простора и разбираш колко си се скапал. Останали без всичкото и нищото между тях, преди и след са математическа нула, зън-зън, звън от звънчетата на добрия белобрад старец с подаръците, опаковка от паста за зъби, светлина от падаща звезда. А подаръците болка, срам, любов, радост ги няма в чувала, липсват, кутиите върху елхата са кухи, а самите зъби са окапали, а падащата звезда било просто камък, изгорял в атмосферата… Преди – това е моментът на невинността, когато дебелият щастливо си похапва, а болките в кръста и гръбнака са приятни. След – това е когато вече си кльощав, изнасилен, когато с теб са се подиграли, изкушили са волята ти и спокойно си жонглират с нея – остава ти само да се усмихваш, да не се покажеш съвсем орезилен и погрознял. След съдържа някаква горчива бацилена мъдрост – по-мъдър си, няма спор, но си и по-болен. Преглъщаш на сухо, почесваш се, където не те сърби и когато не те гледат, отново се отдаваш на разврат, за да видиш докъде си способен да стигнеш, за да се накараш все нещо да изпитваш, да разтъркаш до кръв закоравялата си кожа, но не е същото. Ти вече си строшен човек.

Преди за онези момчета беше, когато Ботьо Путката, старшина и половина, когото наричаме от свян само Ботьо Вагината, ги строяваше още като новобранци. Като ги оглеждаше от много близо, си харесваше някой по-изтръпнал нещастник и му заповядваше да падне за лицеви опори. Стъпваше с кубинката си върху главата му и бавно натискаше, докато обясняваше на останалите, че са „мръсни чернобилчета, дето майките им са ги събирали с лъжичка от радиоактивните марули, а бащите им са мръсници, дето са ги изхвърляли по марулите в пияно състояние“. Но Ботьо Вагината си имаше цял репертоар, защото „путки майни, шибаното битие определя съзнанието“. Тогава – преди – Зет Хикс и Аз още бяхме едно цяло. Тогава всички ние бяхме чисти и бели като пресен сняг, любезни ми писателю. Като току-що изпран от перачките на поделението прогнил казармен чаршаф. В това преди Аз, когато още криех тетрадката си под дюшека, пишех в нея ето такива стихотворения:

„Ред трябва да има!“
по Флойд
В червено румени засмени
Тухличките са строени,
И усмивчиците са строени,
И сънищата са строени
Като сив дувар.
И гарваните са строени
И мъкичките ни - и те строени са.
И луди сме.

Страхът е Цар.

Или като това:

По Йовков
Един влак, два влака.
Разни лампи с безбройни мушици.
Но… няма за какво да чакам -
мъртви са белите птици.
Аз отивам на юг.

Преди беше пълно с противоречията на разчекнатата ми душичка, с възбуждащите думи на онова малко момиче, дето можеш да си го носиш в джоба, за да ти топли сърцето, със сълзите в кенефа, с ударите на бордюра по кутрето, със сънищата за морета и океани, които се смесваха със сънищата на Родопите отсреща, а тя планината сънуваше легендите си. После всичко стана ясно. Преди беше неясно, но После го оправи на бърза ръка. После прецака Преди. Защото После е тарикат, на който не му дреме, че някой може да умре. Дори би се радвало, ако това се случи. Защото После завижда на всички живи за живота им.

В епизодите от Преди на чернобяла лента се мяркаха кадри, изпълнени с унижение, насилие и смрад. Гадните кафяви камили, сред които пристъпваше и редник Хикс, навлекли въшкарници, нахлупили криви шапки с лъвче над челото, препасали стогодишни мазни колани, всяка зимна вечер плъзваха на групички към Бубата – мястото, където се държаха на склад дървата и въглищата. Бубата бе един голям хамбар встрани от поделението, на самата му граница, зона далечна и вълшебна. Там беше тяхното царство, там камилите се превръщаха в лъвове, но пак си оставаха лъвчета като от кокардите. Бурята им в чаша вода стихваше с напускането на Бубата. Там на Бубата се разбра, че Чезето и Биг Бен са подлеци, на които не може да се разчита, че останалите са приятелчета, че старите не са всесилни и легендите им колко били страшни са тъпи. Редник Хикс, Седемнайстия, Пеловеца, Медо, Мъката и копелдаците от другите роти цепеха дървата, съблечени голи до кръста в януарския студ, псуваха старите, майка им стара и селяни, смучеха ракия от една обща бутилка и се заканваха да направят революция.

Революцията трябваше да започне с отказа им да носят коланите вдигнати на носачите. Носачите са пришити твърде високо отзад на куртката. Коланите на носачите придават на човека вид на патица, на селски кретен, запасан до гърдите. Коланите под носачите са първият признак за извоювана свобода. Коланите под носачите са началото на революцията, на трансформацията от камила в боец и от боец в старо куче. Направиха го. Влязоха в спалното помещение пияни, с брадви и нацепени дърва в ръцете и със свалени ниско на кръста колани. Старите заскърцаха със зъби. Летяха псувни и шамари. И когато разбраха, че не могат да се преборят с общия им протест, им обявиха добрата вест, че ще ги посвещават. Ще ги приемат за стари кучета. Което не означаваше, че ще спрат да изпълняват задълженията си – чистене и поддържане на топло в спалното.

За вечерта на инициацията бе купена пиячка. Старите кучета поркаха, подиграваха се с камилите и ги държаха с колани варху носачите и закопчани до телено копченце до мига, в който се състоя същинският ритуал на инициализация. Наредени в коридор, въоръжени с колани и юмруци, старите подканваха камилите да минат една подир друга бавно през шпалира. Камилите минаваха. Ударите се сипеха от всички страни върху главите им. Върху гърбиците. Върху наплютото и отречено честолюбие. От другата страна на тунела излизаха вече не камили. Излизаха бойци. Излизаха нови хора. Пречупени и отново израснали, разглобени и отново сглобени, сдъвкани, изхрачени и освирепели. Стари кучета без привилегии. Смешковци, на които очите светеха от удоволствието, че са извоювали свободата си. Веднага на следващия ден изядоха по един шамар зад врата, за да не се самозабравят и да си помислят, че мъчението е свършило. Сложете си ръцете пред очите, копелета нещастни. Това, което виждате, лайнари, е вашето уволнение. Старото ще чука мадами, а вие вътре ще се сдухвате до края на света. Това бе краят на посвещението. Революцийката роди изрод. Свободата горчеше. Свалените под носачите колани не носеха наслада.

* * *

В една от тези вечери към края на зимата на 93 редник Хикс тръгна да излиза от спалното с брадва в ръка. Отиваше на Бубата да цепи дърва. През студения коридор край него мина Леновеца, дето съскаше. Съскащият глупак забеляза, че коланът на редник Хикс е свален ниско.

- Чшш! Ти къде отшивашшш бе? Я ше върни веднага!
- Защо?
- Оо, и питашш зашшо? На отворен ли ше правишшшш ти бе?
- Не се правя на нищо.
- Вдигни колана веднагашшш!
- Няма да го вдигна!
- Бой ли искашш ти бешшш?

Тогава в душата си редник Хикс усети някакво сухо пропукване, преряза го болка в стомаха, а устата му се изпълни с метална слюнка. Не можа да понесе погнусата от съскащата заешка уста. Увисналата в ръката му брадва сякаш сама се вдигна. Направи първата бавна крачка към Леновеца. Гледаше го тъпо. Старият войник се опита да каже нещо, но след втората крачка на редник Хикс се обърна и забърза към спалното. За да прикрие срама си, в последния момент му подвикна от прага на вратата нещо заканително.

След пет минути редник Хикс яростно превръщаше дънерите в хвърчащи трески, псуваше и си представяше как през нощта тихо ще застане зад главата на Паскула, ще му опре нож на гърлото и много тихо и убедително ще му обясни, че повече не може да се ебава и че вече трябва да внимава. Защото Паскула беше най-гаднярското копеле. А Леновеца сигурно му се е оплакал вече. Когато се върна обаче установи, че никой не го гледа подозрително, никой дума не продумва за случая и чак тогава му светна. Съскащият нещастник се е срамувал да разгласи поражението си!

Това беше краят на Преди. Зет Хикс се бе превърнал в куче. Не в старо куче. Само в бясно куче, което знае как да захапва и да не пуска. По онова време Аз тайно се отделяше от Зет Хикс, пишеше стихотворения в една синя тетрадка и с тъга разбираше, че Зет Хикс всъщност е най-големият му враг там вътре.

След края на Преди бавно и полека започна дългото и тежко След.