Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част VI)

Николай Фенерски Последна промяна на 08 октомври 2014 в 13:12 6025 0

Част първа

Част втора

Част трета

Част четвърта

Част пета

* * *
Двама мои приятели умряха малко след като излязохме от тоя затвор. Уволнихме се. След нас останаха да служат още половин година новобранците ни. С Васко споделяхме в продължение на една година обща спарка. По някаква неведома случайност, когато ни зачислиха камилите, ние бяхме само на половин година служба. Което означаваше, че нашите камили ще бъдат камили не половин година като нас, а цяла година. И ще бъдат стари кучета само през последните шест месеца. Метаморфози. От камила в куче. Нов вид еволюция. Ние бяхме помилваните от съдбата, те бяха прецаканите. Понеже те не бяха част от нас, от групата ни, от приятелството ни, всичко странно и нередно, което вършехме старите кучета, се разчуваше из Бело Блато много бързо. Новобранците ни не бяха тропачи. Просто не бяха част от нашето мъчение, имаха си свое и не им дремеше, разправяха наред из града какви ги вършим ВЪТРЕ. И не бяха длъжни да ни обичат.

Така или иначе, Васко спа цяла една година на втория етаж на спарката ни.

Негови приятели после казваха, че още там е започнал да изпитва болка в крака. В малкия град слуховете се разнасят бързо. Друг такъв слух ни информира, че майката на Васко е разправяла пред различни хора, че според някакъв лекар туморът на крака може би се е появил вследствие от удар или вследствие от психически шок и страх. Аз не знам какво кара клетките да се израждат и да започват да растат неконтролирано и да убиват тялото, в което растат. Аз не знам и дали съм предизвикал шок и страх у Васко. Не знам дали съм го убил с думи или гняв. Знам, че не съм го удрял. Не удряхме новобранците си, защото бяхме от един град и защото те и без друго се подчиняваха на командите ни от страх. Двама от нашите си позволяваха да ги удрят и го правеха насаме, без свидетели, но знаехме за това. Биг Бен, разбира се, и Чезето. И двамата бяха мекотели, и двамата се издигнаха до ефрейтори, и двамата не се притесняваха да ползват най-кучешките си инстинкти. Но ако съществуваше сред нас хрисим и напълно беззлобен войник, това беше Васко. И дори тия двамата не са го удряли...

Но не съм сигурен, няма да ги оправдавам, може да са го ритали, напълно в техен стил е. Майка му на Васко и до днес ни смята за убийци на нейното детенце нас, всички гадни стари кучета.

Може ли да е права?

* * *

ВЪТРЕ 2

В спалното помещение редник Хикс, Седемнайстия, Мъката и Пеловеца един топъл априлски предиобед се учеха да се излежават по спарките и да мързелуват. Още не знаеха как се прави, не бяха свикнали с отсъствието на старите, дето наскоро бяха крещяли тъпата дума, започваща с У и бяха попълнили бременния свят навън с още няколко тъпи парчета месо. Дрънкаха си простотии. Простотиите са за дрънкане. Заглушават другите мисли, убиват времето, а най-важното е какво – служба да тече. Наслаждаваха се на безделието. Правеха си планове за вечерта – кой ще отиде за пиячка, как ще играем покер и какво ще се плюска. И тайничко чакаха Майката да върне Книгата за нарядите, от която разбираха кой застъпва следобед. Майката пишеше през три дена нарядите за следващите три. Всеки от бойците се надяваше името му да го няма там. Или поне да е написано само веднъж. Онези момчета бяха стигнали и минали четиредесетте броя. В охранителната рота това беше нищо, но на тях им тежеше.

Книгата пристигна. Вътре се криеше тайната. На Битието. Тяхното най-близко бъдеще. Не смееха да погледнат. Надпреварваха се кой пръв ще я отвори, всеки изтръпнал от страх. Суеверен страх. Ударът се стовари върху редник Хикс и Седемнайстия. Никаква пиячка, никакъв покер и никакво плюскане. Поне не днес и вдругиден, застъпваха следобед и през един ден отново. Два пъти за три дни! Премигваха и не вярваха, че това са техните имена. Пеловеца и Мъката ги съжалиха, но продължиха да си лежат доволни върху проскубаните одеяла и да помръдват с пръстите на краката си. И тогава Седемнайстия откачи.

- Що пак ние бе? Що през ден бе? Техната мамица и скатавки, що не дават наряд Чезето и оня боклук бе? – гласът му трепереше. Редник Хикс беснееше тихо. Чезето стана шофьор на зила и скоро щеше да се превъплъти в ефрейтор, а Биг Бен се подвизаваше като помощник-готвач - те имаха по десетина наряда. И си вееха пръднята. – Поне да не бяхме през ден!

Двамцата връзкари се присмиваха зад гърбовете им. Негодниците се подрапваха и подмазваха. И даже и пред очите им, хич не се свеняха да демонстрират превъзходство. Биг Бен в кухнята се беше толкова надул, че когато веднъж Седемнайстия дойде в столовата озверял от глад след безсънна нощ на поста да му поиска храна, оня го посрещна с високо вдигната глава и премрежен поглед. И му рече да му яде... Дори да се преразкаже е гадно... И тая тъпа обида, изръсена някъде там в несъществуващото вече пространство, остана да тежи за цял живот. Когато беше благоразположен към своите земляци и бойни другари, Биг Бен им подхвърляше върху металния плот по парче хляб. Хлябът правеше дъга във въздуха и падаше звучно пред гладните им муцуни. А обидата преживя цели двайсет години, без да се изпари и може би ще преживее още петдесет и ще си бъде все така свежа.

За Седемнайстия решението на Майката да ги запише през ден наряд беше капката, която прелива чашата. Повече, отколкото можеше да понесе душата му. Кръст, по-тежък от товароподемността му. Всеки си има лимити. Копелето псуваше целия свят, редник Хикс му пригласяше, но усещаше, че и днес, и вдругиден ще носи господин Калашников на рамо, ще зъзне и ще спи върху цимента край поста и нищо не можеше да промени този факт. Оня обаче се разлюти, очите му се насълзиха и изхвърча от спалното. След една минута всички, които бяха наблизо, дочуха трясъците и се затичаха към кенефа. Там Седемнайстия беше хванал дървената скара, върху която стъпваха да се мият вечер пред умивалника, въртеше я над главата си и я блъскаше с все сила в стените и пода. Летяха трески, копелето виеше от яд, хлипаше и псуваше. Лицето му бе изкривено, в този миг той можеше да убие всеки тъп лайнар, който си мисли, че може да подритва скапания му животец. Майката, дочул шума от своята стаичка, дотърча и застана безмълвен до момчетата. Почнаха да успокояват Седемнайстия. Майката се ядоса и му заповяда да дойде в стаята му. Старшината беше объркан, не бе очаквал такава реакция. Другите дочуха зад вратата как се опитва да му обясни, че няма кой друг да дава наряда, че все някой трябва да бъде записан. Седемнайстия поуспокоен реши да проговори. Тогава Майката взе да спекулира, мошеникът гаден, мъчеше се да премете съвестта си – Хикс и Седемнайстия били най-недисциплинираните, нередовни по всички точки, не изпълнявали нарежданията, ходели с мръсни кубинки и якички и все от тоя род. На човека му трябваше оправдание. Седемнайстия не помръдна и му заяви съвсем пряко, че няма да застъпи през ден. Днес да, но не и вдругиден. И точка. Майката нахлу в спалното и за да ни покаже, че е прав, отвори тяхното шкафче, откъдето вместо да блеснат с цялата си прелест две квадратни скатки, върху пода се изтъркулиха на кълбо непрани чорапи, вкочанени партенки, прокиснати тениски, остатъци от салам и протекла паста за зъби. Ама че доказателство.

Това обаче беше първата истинска победа на Седемнайстия. Заслугата беше само негова. На малодушните идиоти като редник Хикс не им стиска да изреват по този начин. Същия ден следобед се строиха с калашниците за развод. Но за вдругиден имената им в Книгата бяха задраскани и бяха написани нови. Редник Хикс запомни тая услуга и след време му се отблагодари на приятелчето.

Същия следобед той тъпакът получи писмо от Ани и го мушна неразпечатано във вътрешния джоб на въшкарника, за да има какво да го топли през настъпващата дълга нощ.

Аз бях ВЪТРЕ. А там някъде отвън едно момиче ме обичаше.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови